Информация
Рейтинг (4)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Фалш и безнадеждност под разперения кестен

29 февруари 2024 г.
Фалш и безнадеждност под разперения кестен

„Това е начинът, по който една бучка въглища се превръща в диамант – чрез сили, който я деформират и смачкват. Никой диамант не може да се създаде без това насилие. Това е, което диамантът представлява. Ти не познаваш силата си, още не. Ти си Homo oceanicus, расата, която тепърва ще се появи…“

Смайващ литературен кавър. Проникновена „женска“ версия на класическата политическа антиутопия на Джордж Оруел. Амбициозен преразказ на 1984 от гледна точка на любовницата на Уинстън Смит. Завладяващ размисъл върху тоталитаризма, пречупен през времето на Оруел и нашето време. Всичко това и още много може да се каже за романа „Джулия“ на Сандра Нюман, оценен високо от международната критика. Книгата е определена като задължително четиво на есента на 2023 г. от списание PEOPLE, освен това е бестселър на „Сънди Таймс“, най-добра книга на Esquire, най-значима нова книга за 2023 г. според „Гардиан“ и най-очаквана книга на LitHub за 2023 година.

И така, младата Джулия, която присъства и в Оруеловия роман, взема думата. Тя е механик и политически функционер - работи в отдел „Художествена литература“ в Министерството на истината. Джулия е „идеалният гражданин“: бдителна, цинична, винаги с подкуп подръка, тя благочестиво повтаря всеки кух политически лозунг, без да вярва в нищо. Познава единствено Океания и докато не среща другаря Смит, мъжа от „Архиви“, когото всички наричат Стария нещастник, никога не си е представяла държава с различно устройство. Редовно нарушава правилата, заблуждавайки себе си, че „дребните“ ѝ провинения остават тайна за Големия брат. Сътрудничи на режима, както се очаква от нея, но лоялността ѝ е съмнителна сплав от страх и вътрешно убеждение. Всички харесват Джулия, най-вече крехката Вики. Всъщност Джулия има един сериозен проблем – не ѝ се удава да мрази. Въпреки че именно тя е онзи „диамант“, онази бучка въглища - мачкана (или шлифована?) до предела с немислимото. Защото е немислимо да предадеш собствената си майка и така да я осъдиш на смърт.

На мястото на сладострастието на изобилието, на мястото на малодушието на мира, на мястото на зависимостта на любовта, на мястото на празното лицемерие на истината ние поставяме омразата, най-висшата способност на човешкото същество. Всички останали чувства споделяме с животинското царство – гнева, алчността, майчината любов, страха, любопитството. Oмразата е присъща на човека. Нито едно по-нисше животно няма достъп до нейните тайнства. Звярът може да изпитва мимолетна ярост, но никога омраза. Ето защо той е морално нищожен – не може да има доброта без омраза. 

Това е голямото откровение на Големия брат. Омразата е доброта в действие, фалшът и подмяната са единствената реалност. Сандра Нюман е изследвала задълбочено езика и културата на Оруеловия роман и това си личи от всяка страница, която ни превежда внимателно през познатия пейзаж - с особеностите на английския социализъм (Ангсоц), с привилегирования елит на Вътрешната партия, с измисления от Оруел новговор и превърналата се в нарицателно стая 101. И тук Министерството на любовта управлява изтезанията и промиването на мозъци, Министерството на мира управлява войната, Полицията на мисълта дебне инакомислещите, а Министерството на истината сее пропагандни лъжи. Но освен че възкресява духа на „1984“, Нюман предлага един вид интелектуална критика на романа на Оруел. В началото на втората глава Джулия се отписва от смяната си в Министерството на истината, използвайки извинението „Болест: менструация“, обстоятелство, което незабавно сменя посоката на повествованието. В общежитието, където героинята живее, ставаме свидетели на взаимоотношенията ѝ с други жени. Тези интимни и „компрометиращи“ разговори са туптящото сърце на романа. Те разкриват истината за живота на жените в тоталитарната държава, който се оказва по-тягостен и опасен и от този на мъжете. Вездесъщото наблюдение и невъзможността за личен живот тежат по различен начин върху тях и залогът за тяхната преданост – предвид липсата на физическа автономност, рисковете да бъдат малтретирани и вероятността да се стигне до нежелана бременност – изглежда далеч по-голям.

Докато очертава тази нова територия, Нюман вае произведение, което притежава своя собствена емоционална логика и героиня с ярък профил. Портретът на Джулия и нейното детство („В края на краищата тя беше избягала от ПАЗ, когато никой друг не бе успял. Беше станала член на партията, въпреки че и двамата ѝ родители бяха престъпници.“) е амбициозна смесица от ужас и свобода и води читателя до по-дълбоко разбиране на нейния твърд фокус върху оцеляването. Убедително звучат  страниците, в които Нюман картографира сексуалността на Джулия, формирана отчасти от случаи на воайорство и насилие. Въпреки всичко героинята смело отстоява правото си на удоволствие. Някои от решенията ѝ са шокиращи, други са на пръв поглед непонятни. Нюман предприема неочакван обрат още в началото и не спира да изненадва читателя до финала. Във всеки случай в това свое превъплъщение Джулия предлага доста по-правдиви реакции на механизмите на контрол от страна на тоталитарната държава  в сравнение с главния герой на 1984. Смъртоносната спирала на изтезанията в Министерството на любовта едва ли е в състояние да „надскочи“ кошмара в романа на Оруел (за Нюман това може би е „ниска“ цел), но ще опъне нервите на по-чувствителните читатели. Според някои критици затворът в „Джулия“ напомня за перформативната жестокост на „Игрите на глада“.

Тя нямаше свободата да мисли кое е правилно. Трябваше да прави това, което е безопасно. Точно както ѝ бе казал Ампълфорт: човек няма избор, трябва само да живее живота си така, сякаш го е имал…

Изобретателността на Сандра Нюман в най-концентриран вид се проявява в последните петдесетина страници на романа. Защото разказът не приключва с рязко очерталата се развръзка, а продължава със сцени, които довеждат личното пътуване на Джулия до още по-драматичен и абсурден финал. Ако смазващата сила на романа на Оруел се крие в неговия отказ да допусне каквато и да е пукнатина в тоталитарната държава, където може да проникне светлина – „1984“ отхвърля фалшивите надежди относно влиянието на индивида върху системата и оставя читателя в недоумение за смисъла на съпротивата, когато всяко подобно действие е обречено на неуспех – то в романа на Нюман историята постепенно се трансформира в нещо като повторение на видео игра. Игра, в която ви е позволено да се „възродите“ с друг аватар, да преминете през същите сцени с нови реплики и с обещанието да стигнете до друго място. Което подозрително много прилича на мястото, от което сте избягали.

„Другото място“ в романа се олицетворява от Емануел Голдщайн и Братството на свободните хора. Някогашен герой на революцията, който се е сражавал на страната на Големия брат, един ден той се обръща срещу партията и посвещава енергията си на унищожаването на Океания и народа ѝ. Политическите агенти на Ангсоца се опитват да убедят поданиците на тоталитарната държава, че речите на Голдщайн са изпълнени с лъжи и безсмислен жаргон като „свобода на словото“ и „човешки права“. Според партийната пропаганда сподвижниците на Голдщайн са отговорни за всичко, което не върви в Океания – от саботажите, поради които никой няма достатъчно храна, до подкопаването на морала на войниците, което пречи на Океания да спечели войната…  Възможно ли е фалшът да се е просмукал в голдщайновците? Уинстън Смит на Сандра Нюман би отговорил така:

В играта, която играем, индивидът винаги е победен. Просто някои видове загуби са по-приемливи от други, това е всичко.

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2024 © Всички права запазени