Казвайте на детето си, че ви удивлява

„Да си различен, не е нито нещо хубаво, нито нещо лошо. То означава само, че имаш достатъчно смелост да бъдеш такъв, какъвто си.“ Клер Стрид едва ли би могла да подбере по-уместен цитат като епиграф на книгата си, озаглавена „Неуправляеми или атипични?“. Подзаглавието указва, че тя е адресирана към деца и родители на деца с висок интелектуален потенциал, специални образователни потребности, синдром на Аспергер, аутизъм, различни видове свръхчувствителност, СДВХ, „дис“-разстройства (дислексия, диспраксия, дисфазия, дисграфия и пр.) И към всички деца, възприемани като „странни птици“ или просто различни. Защото всички имаме право да живеем в хармония с различията си!

По думите на Стрид невроатипичните деца съставляват около 20% от населението. Самата тя е с дислексия, дискалкулия и висок потенциал, което обяснява изключителната ѝ отговорност към думите и прецизността, с която използва понятията. Няма как да очакваме един невроатипично дете да се изгради като личност, при положение че обществото и/или семейството му третира невроразнообразието като проблем. Другояче казано, дете, родено с обучително разстройство например, е преди всичко дете, на което трябва да осигурим необходимите условия и средства, за да се изгради като личност, да развие самоуважение, вяра в себе си и толерантност. Неговите родители не бива да се самообвиняват, че са дали живот на „такова дете“, или че са сбъркали в представата си за правилното възпитание. От тях се очаква да правят най-доброто, на което са способни, със знанията и средствата, с които разполагат.

Истината е, че косата на учителите настръхва, ако трябва да се справят с дете с дислексия или дисортография, сричащо и малтретиращо краснописа и правописа. Често се наблюдава смесено едновременно проявление на две или три разстройства. Невронното разнообразие обхваща и лица, страдащи от синдром на дефицит на вниманието със или без хиперкинетично разстройство (СДВХ). При дефицит на концентрация и внимание могат да се наблюдават и поведенчески прояви като оказване на съпротива или тревожност. Що се отнася до надарените деца, те невинаги имат висок успех в училище и високи постижения в живота, тъй като не всички отличителни черти на надареността се проявяват с положителен знак. В мозъка на свръхнадарения човек се активират едновременно няколко зони. Тези бързи многопосочни връзки отнемат време за сортиране на всички възможности, водят и до разсеяност. Човекът е ангажиран от непрестанните си мисли, те рядко му дават покой, а това е доста изморително. Дори сънят, който би трябвало да възстанови силите, често е с лошо качество, тъй като и тогава мозъкът „не изключва“. Хората с висок потенциал или мултипотенциалност (многостранна надареност) обработват по-голям обем информация, защото невронното им окабеляване е различно.

Да си свръхчувствителен, подчертава Клер Стрид, не е равно на това да си свръхемоционален. Да, най-вероятно един свръхчувствителен човек ще се трогне от вида на малко кученце или котенце, но свръхчувствителността не е свързана само с владеенето на емоциите. Доста често се твърди, че тя е слабост, препятствие, което трябва да преодолеем, за да бъдем като другите. Свръхчувствителното дете възприема всеки поглед или коментар като удар с нож, защото, както добре го е изразил Флобер, това, което за другите е драскотина, за свръхчувствителните е разкъсваща рана. Родителите са склонни да правят язвителни забележки на децата си, принуждавайки ги да потискат някои страни от личността си. „За доброто на детето“ го инструктират да не плаче, да се въздържа от демонстрация на силни емоции, да бъде силно: „не е хубаво да си слаб (а), винаги ще те мачкат“. Според авторката подобни „мотивиращи“ заклинания всъщност са направили доста хора на възраст между 30 и 45 години по-скоро депресивни, нещастни или просто объркани относно своята идентичност. Затова тя съветва родителите, преживели подобно разрушително отхвърляне на собствената им чувствителност, да се постараят да предпазят детето си от същото.

Отделна глава от книгата проследява онова, което се случва  в главата на невроатипичното дете, като се отчитат влиянието на социалната среда, кризата на пубертета, рискът от токсични отношения и училищен тормоз, проблемите с професионалната ориентация, усещането за личен провал и др. Стрид обръща внимание и на съня при атипичните хора, който често е нарушен. А недостатъчният и некачественият сън имат сериозни последствия: физическа и психическа умора, резки промени в настроението (тъга, агресивност), загуба на неврони, храносмилателни проблеми... Това води до интоксикация на мозъка. Не бива да се пренебрегва и хигиената на храненето – то има отношение към когнитивните умения и емоционалното равновесие на човека с някои особености при невроатипичните хора.

Как да отгледаш дете, което е „извън рамките“, а системата всячески се стреми да го вкара в тях, за да го признае и криво-ляво да поеме грижите за него? Как самото дете да придобие самочувствие, когато всяко обучение е насочено към това, което не умее, а не към дарбите му? От невроатипичните се очаква „да се стараят“, да „влязат в калъпа“, да престанат да бъдат „проблем“. Как да се развиваш, когато усещаш, че си проблем? Когато това, което е твоето дарование, твоето богатство, е отхвърляно, подценявано,  обезценявано? Клер Стрид неслучайно предлага дълъг и пъстър списък с личности от различни епохи, допринесли за напредъка на обществото, науката,  бизнеса и изкуството, за които се знае или се предполага, че са невроатипични. Сред тях има прочути политици (Уинстън Чърчил, Удроу Уилсън), писатели (Агата Кристи, Ърнест Хемингуей), композитори (Йохан Себастиан Бах, Моцарт), учени и изобретатели (Алберт Айнщайн, Луи Пастьор), индустриалци (Хенри Форд), певци и поети (Боб Дилън), режисьори (Уди Алън, Стенли Кубрик), компютърни специалисти (Бил Гейтс), художници (Пабло Пикасо), актьори (Кийра Найтли, Харисън Форд), програмисти (Марк Зукърбърг), шахматисти (Боби Фишер) и др. 

„Неуправляеми или атипични?“ ни убеждава да престанем да тормозим децата си, за да влязат в общоприетите рамки, да се съобразяват с мнозинството и да се превърнат в бледо копие на невротипичните. Интелигентният родител би се опитал да опознае техния свят, техните кодове, да разбере душевния им дискомфорт или страданието, отключено от първите социални контакти. В края на краищата нашата човешка мисия е да се отнасяме с уважение, добронамереност и съпричастност към всички хора, независимо от спецификата на техните когнитивни различия. Тази книга е глътка въздух, практическо ръководство, признаване на трудното положение на родителите на атипични деца. В нея са представени преживени ситуации, свидетелства, конкретни инструменти и за първи път – собствената методология на авторката черно на бяло. Важното е да знаете, че не сте сами, има изстрадан чужд опит и той помага.