Информация
Рейтинг (5)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Гуадалупе Нетел: „Идеята за световен роман ме плаши“

07 февруари 2024 г.
Гуадалупе Нетел: „Идеята за световен роман ме плаши“

„Окото на Гуадалупе Нетел леко деформира наблюдаваните обекти и поражда напрежение, едва доловимо, но постоянно, което ни потапя в една неудобна, обезпокоителна, дори смущаваща реалност. Този проницателен поглед осветява нейната проза като извънземно слънце…“ – Валерия Луисели

Поводът за настоящото интервю, проведено през 2020 г., е първото англоезично издание на сборника с разкази „Венчелистчета и други неудобни истории“, издаден на български в един том със сборника „Брачната двойка червени рибки“. Отговорите на Гуадалупе Нетел не само не разреждат мистерията и привлекателността на нейните разкази, а напротив. Заредени със смътна тревога поради съдържащите се в тях натрапливи мисли, действия и вопли, които отекват в една неособено отзивчива среда, историите на Нетел са майсторски изваяни късове литература и носят поразителна наслада тъкмо заради дълбокия интерес на авторката към човешките слабости и обсесии. Всяка фабула се отклонява към непознати и мрачни коридори и удоволствието от разплитането ѝ  се крие в изненадата от срещата на познатото със собствената му причудлива страна.

Ерик Нунан: В романа „Съвестта на Дзено“ на италианския писател Итало Звево главният герой се опитва да откаже пушенето и се обръща към психиатър в опита си да отдели навика от причините за него; в „Безоар“, разказ от сборника Венчелистчета и други неудобни истории“, главната героиня си води дневник, докато е в психиатрична клиника след психотичен срив. Но психоаналитикът в „Тялото,  в което се родих“ се отличава с прекрасно лекомислие – сякаш единствената роля на клинициста е да бъде  някой, с когото разказвачът разговаря. Изглежда, в книгите Ви лекарят е само средство, „уред“, човек за удобство? Имате ли усещането, че Вашите герои действително трябва да говорят с психотерапевт?

Гуадалупе Нетел: „Тялото, в което се родих“ е мемоар или автобиография под формата на роман. На практика всичко, което казвам там, се е случило, с малки модификации. Баща ми беше психоаналитик. Той се посвети на тази професия малко късно, след заниманията си с приложна математика, и аз съм била свидетел как се подлага на анализ с психоаналитика, на когото е кръстен един от героите ми… Баща ми се интересуваше от идеите на Жак Лакан. Той твърдеше, между другото, че психоаналитикът е много по-малко необходим за анализ, отколкото може да очаква човек, и че колкото по-малко говори, толкова по-добре. Казваше полушеговито, че ако психоаналитикът бъде заменен с маймуна, нищо няма да се промени. Лекар, който мълчи през цялото време, лично мен ме озадачава и ме кара да се смея, затова в тези свои персонажи съм вложила ирония. От друга страна, докато пишех, имах чувството, че психоаналитикът в романа представлява читателя, който винаги се опитва да анализира автора. Въпросите, които разказвачът задава на лекаря, този друг човек, който не отговаря, са въпросите, които аз задавах на моя въображаем събеседник, който сякаш седеше там, срещу мен. По онова време четях романа „Синдромът Портной“ на Филип Рот, където Портной разговаря със своя психоаналитик д-р Шпилфогел, и бях очарована. Може да се каже, че в книгите ми има таен реверанс към този роман, който толкова много харесвам.

ЕН: Има и други автори и произведения, които се открояват като ключ към вашето творчество, нека назовем само разказа на Хулио Кортасар „Аксолотъл“ и новелата „Метаморфозата“ на Франц Кафка. Как възприемате литературните произведения, преведени от испански на английски? Какво мислите за отношението между преводната и непреводната литература?

ГН: Имаше времена, когато американските и британските читатели бяха все още много затворени за чуждата литература. Беше странно, защото някои от авторите на литература на английски език – Малкълм Лоури, Хемингуей, Уилям Бъроуз, Джак Керуак – са пребивавали в Латинска Америка и тя присъства в книгите им… Четенето на чужда литература разширява знанията ни за други култури и ни помага да развием чувството си за емпатия. В една невероятна реч, произнесена при връчването на наградата на принца на Астурия, Амос Оз казва: „Да четете роман от друга страна, е като да бъдете поканен в хола на други хора, в стаята на децата им, в офиса им и дори в спалнята им. Поканили са Ви в тяхната най-съкровена тъга, в радостта им, в техните мечти.“ Напълно съм съгласна с него. Чуждестранната литература има силата да ни свързва отвъд идеологиите, позволява ни да навлезем в зоната на интимност и в ежедневието на други хора и нации, да споделим техните истории, страхове и надежди, техния житейски опит. По-убедителна за мен е истината, отразена от някой сирийски или ливански писател, отколкото новините за бомбардировки във въпросните страни. Новинарското отразяване на събитията е някак нереално, студено и статистически сухо, затова не можете да се свържете емоционално с фактите. Често романите са по-правдоподобни от вестниците и новинарските емисии…

ЕН: Сещам се за една история, която пуерториканският автор Едуардо Лало разказва. Един от романите му излязъл в английски превод, докато вилнеел ураганът Мария, т.е.  Лало известно време нямал достъп до електронната си поща. Когато разгърнал англоезичното издание за пръв път, трябвало да минат цели десет минути, преди да осъзнае, че чете собствената си книга… Чели ли сте някога творбите си на други езици? Какво е да те превеждат?

ГН: Донякъде ме шокира това да чета себе си на друг език, който говоря и разбирам, от друга страна ме удивлява. Преводът е деликатен процес. Ако е направен лошо или небрежно, може да навреди на автора. Това не е като лошо преведен филм, където все пак разполагате с изображение и актьори и можете веднага да забележите несъответствията в превода. В литературата езикът е всичко! Така че, ако преводът е на език, който разбирам, поне се опитвам да си сътруднича максимално с преводача. Отговарям на изникнали въпроси, давам предложения, коригирам грешки. Но също така се отнасям с уважение към неговия/нейния стил и интерпретация. Доверявам се на преводача, тъй като той/тя владее родния си език по-добре от мен. Иска ми се преводният текст да се усеща напълно естествено, а не като преведен текст, а това може да се направи само от човек, роден в съответната страна. В края на краищата да ме превеждат на други езици и да ме четат хора от други страни, за мен е огромно щастие.

ЕН: „Венчелистчета“, разказът, който дава заглавие на Вашия сборник от 2008 г. „Венчелистчета и други неудобни истории“, е алегория на естетическото удоволствие, на изживяването на красотата. Разказвачът, самопровъзгласил се за „обонятел“, се промъква в женските тоалетни в Рим, за да „подуши“ характерите на жените въз основа на миризмите и петънцата там. Присъединяваме се към него в опита му да се домогне до една жена, известна на читателя само като Флор, и узнаваме какво мисли за нея… На едно място пишете следното:

Най-успешно постигнатите обстановки приличат на душевни настроения, може да се усетят, но не и да бъдат дешифрирани, и въпреки че бих разпознал точния нюанс на приглушените светлини, далечния говор отвън и растенията, които изобилстваха дори в тоалетните, от онази обстановка съм запомнил единствено някаква смътна носталгия, нещо като спомен за красив и далечен спомен.

Този доста Прустовски пасаж ме поразява не само като описание на манията на героя, но и като израз на вашата собствена естетика. Когато пишете или четете книга от друг автор, колко важна е атмосферата за Вас и защо?

ГН: Атмосферата е много важна за мен. Тя не зависи само от описанията на съответните сцени или от диалозите на героите, но преди всичко от тона и стила. Един абсолютно луд сюжет може да звучи правдоподобно, ако е създадена подходяща атмосфера. За да седна да пиша, трябва да усетя първо атмосферата и духа на една история, да придобия яснота за съответната обстановка.

ЕН: Еротиката също има място в произведенията ви, макар и опосредствано. Героите често са воайори, такъв е случаят с анонимната тройка в разказа „През щорите”, където една жена наблюдава с бинокъл развитието на интимна среща. Нейната обсебеност прониква във въображението, т.е. фантазията тук е важна. Каква е ролята на еротиката във Вашето творчество?

ГН: С еротиката се случва същото, което се случва и с политиката. Появата ѝ невинаги е умишлена. Понякога писането ни помита и ни тласка напред със свой неконтролируем импулс, понася ни към неподозирани територии и маршрути. Мисля, че в такива моменти писателят трябва да се остави да бъде пометен. Ето как се появява еротиката в моите текстове. Един психоаналитик би казал, че това е израз на несъзнаваното, а сюрреалистите биха го нарекли вдъхновение, външна почти магическа сила, която внезапно ни навестява. Спомням си онази сцена в разказа „Безоар“, в която моята главна героиня има любовна среща с Виктор в градината на партито, след което полата ѝ е изцапана със сперма. Самата аз се изненадах, когато написах това. С разказа „Гъби“ от сборника „Брачната двойка червени рибки“ ми се случи нещо подобно, но там се изненадвах от самата себе си почти до края на разказа. Когато го препрочитам сега, все още се учудвам, че съм го написала. Що се отнася до воайорството, за мен еротиката почти винаги съдържа нещо перверзно.

ЕН: Напоследък в САЩ се говори за „световен роман“, нещо като световна литература от XXI век в съответствие с идеята на Гьоте, упражнила голямо влияние върху академичните дисциплини през втората половина на XX век. За Вас това понятие въпрос на журналистическо удобство ли е? Определя ли то категория книги, която наистина съществува, или става дума за фалшива универсалност? За маркетингова категория? А може би е свързано с империализма и неоколониалните завоевания? Съдържа ли се в това понятие идеал, например книга, отворена за всички, в която всеки може да се изгуби (или намери)?

ГН: Интересувам се от истории, в които културите се пресичат и понякога се сблъскват една с друга, но трябва да призная, че идеята за световен роман ме плаши. Представям си го като онези градове, в които виждаш Starbucks, Sephora, McDonald's, Brioche Dorée на всеки ъгъл и имаш чувството, че можеш да бъдеш навсякъде и никъде по едно и също време. Това така наречено „глобално село“ в крайна сметка се оказва ужасно безлично. Oт друга страна, Габриел Гарсия Маркес твърди, че само абсолютно локалното е дълбоко универсално. Не вярвам докрай в нито една от двете идеи. Мисля, че трябва да намерим „среден път“ и най-вече мисля, че един писател не бива да мисли за такива неща, когато сяда да работи, а само за онова, което спешно трябва да каже.

ЕН: Какво четете в момента?

ГН: Наскоро прочетох „Свирепи привързаности“ на Вивиан Горник и „Нашата част от нощта“ на Мариана Енрикес – роман, удостоен с наградата „Ералде“. Освен това водя един университетски курс за литературата и болестите, в тази връзка напоследък чета произведения на италианската поетеса и писателка Алда Мерини, „Болестта и нейните метафори“ на Сюзан Зонтаг, „Чумата“ на Албер Камю.

Из интервю на Ерик Нунан, публикувано в "SouthWest Review", август 2020

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2024 © Всички права запазени