Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Замалек и оптимизмът на спомените

01 декември 2023 г.
Замалек и оптимизмът на спомените

„Не е както е речено, а както е писано. Преди често казвах, че тази пословица, която се чува толкова много в Египет, служи всъщност като оправдание за лекомислието, апатията, липсата на воля за борба, мързела – за какво човек да се труди, като всичко накрая е в божиите ръце. Грешала съм.“

В сърцето на Кайро е сгушен антикварният магазин „Ел Замалек“, пълен с всевъзможни съкровища като пещерата на Али Баба. Това почти митично място десетилетия наред се управлява от Коста Прерадович, египтолог с вроден финес и вкус към поезията на Кавафис, и от добросъвестната Арна, негова почти-дъщеря, докато един ден късметът или съдбата, поради някои мистериозни грехове на Коста, не решава друго…

Изкуствовед по образование, 34-годишната Арна, дете на югославски имигранти в Америка, пристига в Кайро със съпруга си Алекс в началото на седемдесетте. Там става египтолог по каприза на съдбата, пресякла трудовия й път с антикварната страст на Коста, който на всичко отгоре се оказва неин земляк. Коста е наследил малкия си антикварен рай от професор Ото, немски евреин, принуден да напусне Кайро заради развилнялата се омраза срещу евреите през 1952 година… На пръв поглед „Замалек“ прилича на роман пътепис, нещо като бедекер за Египет, описващ градски маршрути, местни нрави и вярвания, доближаващ читателя до екзотиката на тази страна. Узнаваме повече за „пустинния социализъм“ на президента Насър и пазарните реформи на Садат; за разликата между корупция и бакшиш, фалшификат и оригинал; за цвета Eau de Nil; за варварския хифад, неизкореним обичай в страните от Египет и Африканския рог чак до Уганда (не, ислямът не го изисква, истинската причина да се прилага при жени от всякакви вероизповедания е страхът); за преданата Набила и секретния агностицизъм на Мистър Тахер („имал съм четири жени, но никога едновременно“); за безсмъртната Ум Калтум - най-обожавания арабски глас на всички времена в една култура, в която жените почти не са забелязвани; за гръцкото семейство на Коста и „мавзолея“ на Мария в гръцките гробища, където телата се подреждат на рафтове. И още: за крилатия скарабей или торния бръмбар, който за египтянина е символ на победата на живота над смъртта и на надеждата над отчаянието; за египетските пословици, които са… български, ама кой да знае: „Направи добро и го хвърли в морето, ако рибата не знае, Аллах ще знае!“. За многозначителните прозрения с неясен произход: „Арогантността е бурен, който най-добре вирее върху животински тор“. И за самия Коста, чиято същинска работа е да продава мъгла, т.е. предмети с история, колкото и съмнителна да е тя. 

„Замалек“ е роман мозайка, плод на преживелици и разкази, инфилтрирани в паметта на автора в резултат от дългите му престои в Кайро. Измежду щрихите за манталитета на жителите и тълкуванията на сури от Корана – да, египтяните охотно се хвалят със своята набожност - бликва една непредвидена близост, тъй както отприщен понор, бучал заплашително дълго време, внезапно дава живот на нова река, пропълзяла през хиляди тунели. Около двамата главни герои авторът завихря случки, обвързващи цяла галерия от епизодични персонажи, един от друг по-колоритни. Под стъкления похлупак на Замалек, изграден от връзки и пари, бурите на обществото заобикалят героите, но дори и там никой не може да избяга от „кисмета“. Историята се разтяга и разлива, става все по-интригуваща и напрегната, накрая се влива в океана от спомени на разказвачката. И връща читателя в началото, където покълва семето на едно умилително родство – от дух, не от кръв. Всъщност тази история, сплитаща земното и отвъдното, едва ли може да се случи другаде освен в мегаполиса Кайро, един колкото притегателен, толкова и отблъскващ остров на Нил, по-точно в „порядъчния“ квартал Замалек, чиито жители са си изработили защитен механизъм срещу ширещите се жестокости и несгоди. Хората, немилосърдното слънце, пустинният прах са равностойни герои в романа редом с Коста и Арна, редом с реката, символ на самия живот. Както Лорънс Дърел увековечава Александрия, така непрежалимият Деян Тиаго-Станкович увековечава Кайро, проследявайки плавните меандри в чувствата на своите герои.

Беше раздразнителна, защото желаеше да превъзпита всички, само че на никого не му пукаше за нейното превъзпитание, никой не искаше да се променя, интересуваше ги само да не стане по-лошо. Тя се опитваше да ги накара да преразгледат правилата си на поведение, сякаш не осъзнаваше, че египетското общество съществува толкова дълго такова, каквото е, именно защото гражданите от малки са научени да четат една и съща Книга и да не поставят под въпрос нито една нейна дума…

Роден в Белград през 1965 г., Станкович е писател и литературен преводач на сръбски и португалски език. След като завършва архитектура в Белград, през 1991 г. се мести в Лондон, където пребивава като нелегален имигрант шест години. Осъзнал, че архитектурата няма да се превърне в негово поприще, вместо да се върне у дома, се установява в Португалия. Превежда творби на най-добрите сръбски и португалски автори, в т.ч. Жозе Сарамаго, Иво Андрич, Милош Црнянски, Драгослав Михайлович и Фернандо Песоа. Едва когато е уверен, че има какво да каже на публиката, издава първата си книга с разкази, последвана от романа „Ещорил“ (2015), който печели награди в Сърбия и Великобритания. „Замалек“ (2020) е вторият му роман - отличен с Европейската награда за литература, претърпял шест издания в Сърбия само за една година, преведен на български от Ася Тихинова-Йованович.

За съжаление, през 2022 г. ни застигна съкрушителната вест за внезапната кончина на писателя, който имаше още много за казване...

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2024 © Всички права запазени