Информация
Рейтинг (2)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Салман Рушди за раждането на „Родените в полунощ“

03 ноември 2023 г.
Салман Рушди за раждането на „Родените в полунощ“

„Западните читатели обикновено четат „Родените в полунощ“ като фентъзи, а индийците я намират за доста реалистична, почти историческа книга. За щастие, книгата беше приета радушно почти навсякъде и промени живота на своя автор. Един от читателите, които не я харесаха обаче, беше Индира Ганди и през 1984-та тя заведе съдебно дело, твърдейки че е оклеветена от едно-единствено изречение…“

През 1975 година излезе първият ми роман „Гримус“ и аз реших с получения аванс да пътувам до Индия възможно най-евтино за колкото време ми стигнат парите. По време на това пътуване с петнайсетчасови автобусни преходи и нощувки в скромни хостели беше замислен романът „Родените в полунощ“. През същата година Маргарет Тачър беше избрана за председател на Консервативната партия, а шейх Муджиб, основателят на Бангладеш, беше убит; терористичната групировка „Баадер Майнхоф“ беше изправена през съда в Щутгарт, Бил Клинтън се ожени за Хилари Родам, последните американци бяха евакуирани от Сайгон и генералисимусът Франко почина. В Камбоджа беше кървавата Нулева година за Червените кхмери. През същата година Е. Л. Доктороу издаде „Рагтайм“, Дейвид Мамет написа „Американски бизон“, а Еудженио Монтале спечели Нобеловата награда. Непосредствено след моето завръщане от Индия, Индира Ганди беше обвинена в изборна измама, а една седмица след двайсет и осмия ми рожден ден тя обяви извънредно положение и се превърна в тиранин. Това беше началото на дълъг угнетителен период, който щеше да приключи едва през 1977 година. Разбрах почти веднага, че госпожа Г. по някакъв начин ще заема централно място в моите все още колебливи литературни планове.

От известно време изпитвах желание да напиша роман за детството въз основа на личните си спомени от моите детски години Бомбай. А сега, след като в Индия черпих с пълни шепи от извора, намеренията ми станаха по-амбициозни. Спомних си за един свой второстепенен герой на име Салим Синай от мъртвородения ми роман „Антагонистът“, от който вече се бях отказал – той се появява на бял свят в полунощ точно когато Индия получава своята независимост. Салим се превърна в средоточие на новия ми замисъл и аз осъзнах, че моментът на раждането му ще ме задължи да работя върху по-голямо платно. Ако исках да свържа него и Индия, трябваше да разкажа историята и на двамата близнаци. След това Салим, който винаги търси по-дълбок смисъл, ми внуши, че цялата съвременна индийска история е такава, каквато е, благодарение на него, че историята и дори битието на държавата, негов близнак, в известен смисъл се дължат на него. Това нескромно предположение зададе тона на романа: комично самоуверен, безмилостно бъбрив и, надявам се, все по-затрогващ поради трагичните и свръхнеуместни претенции на неговия повествовател. Дори направих момчето и държавата еднояйчни близнаци. Когато садистичният учител по география Емил Загало, който дава на питомците си урок по „човешкото измерение на географията“, сравнява носа на Салим с полуостров Декан, жестоката му шега очевидно е и моя.

По пътя се натъкнах на много проблеми, повечето от литературно естество, други – неотложно прагматични. Когато се върнах от пътуването си до Индия, нямах пукната пара. Романът, който бях замислил, се очертаваше обемен и чудат, написването му щеше да ми отнеме известно време, а не разполагах със средства. В резултат се оказах принуден да вляза в света на рекламата. Преди заминаването си бях работил около година като автор на рекламни текстове в агенция „Огилви енд Мадър“, чийто основател Дейвид Огилви ни беше дал незабравимото напътствие: „Потребителката не е глупачка, тя е съпругата ви“ и чийто творчески директор (и мой началник) беше Дан Елерингтън – човек, за когото се твърдеше, че е от румънски произход, и който говореше, да кажем, ексцентричен английски. Според една от фирмените легенди веднъж се наложило да го обуздават със сила, за да не представи пред Съвета за маркетинг на млякото идея в духа на прочутата рекламна кампания „Литър мляко всеки ден“, основана на забележителния и без съмнение румънски слоган „Чаша мляко – доза облекчение“. В онези трудни прагматични времена „Огилви“ бяха склонни да назначат няколко чудаци на хонорар в творческия си екип, и аз успях да ги убедя да ме наемат отново като представител на тази рядка порода. Работех два-три дни седмично, предимно по общи проекти с друг хоноруван служител, писателя Джонатан Гатърн-Харди, автор на „Възход и падение на американската бавачка“. В петък вечер се прибирах в Кентиш Таун от офиса на компанията близо до моста „Уотърлу“, дълго се излежавах в горещата вана, за да отмия комерсиалната седмица и да се преродя – така поне си внушавах – като романист. Сега, когато обръщам поглед към онези времена, изпитвам известна гордост от своята младежка посветеност на литературата, която ми даде моралната сила да устоя на ласкателствата от страна на врагове на един писател.

Сирените от света на рекламите пееха сладкозвучно и изкусително, но аз се мислех за Одисей, който се привързал към мачтата на кораба си и така успял да не се отклони от поетия курс. Въпреки това рекламата ме научи на дисциплина, задължи ме да се справям с поставената задача, затова още оттогава аз се отнасям към писането като към работа, която трябва да свърша, и се лишавам от разточителствата (е, от повечето), на които е податлив творческият темперамент. Помня, че тъкмо докато седях на бюрото си в „Огилви“ ме връхлетя тревогата, че не знам какво ще е заглавието на новия ми роман. Отклоних няколко часа от важното задание да измислям рекламни слогани за торти с прясна сметана („вкусна пакост“), за аерошоколад („неустоими мехурчета“) и за вестник „Дейли Мирър“ („Погледнете в Огледалото утре – ще ви хареса какво виждате“), за да реша проблема със заглавието. Накрая ми хрумнаха две заглавия, между които не можех да избера: Среднощни деца и Родените в полунощ. Пишех ги едно след друго отново и отново и после изведнъж проумях, че и дума не може да става за конкуренция: „Среднощни деца“ е неуместно заглавие, а „Родените в полунощ“ е смислено. Когато изясних заглавието, вникнах по-добре и в съдържанието и ми стана по-лесно да пиша. Малко по-лесно.

Писал съм и съм споменавал на други места колко съм задължен на индийската устна разказваческа традиция, както и на велики английски писатели като Джейн Остин и Чарлс Дикенс: на Остин за нейните портрети на блестящи жени, попаднали в капана на социалните условности на епохата, жени, чиито индийски посестрими познавам прекрасно; а на Дикенс – за неговия велик, прогнил, тъй сходен на Бомбай град и за способността му да вписва своите реалистични герои и свръхреалистична образност в проницателно наблюдавана, почти хиперреалистична среда, от която сякаш произтичат комичните и фантастични елементи в творчеството му и подсилват действителността, а не служат за бягство от нея. Вероятно вече съм говорил достатъчно за своя интерес към създаването на литературен идиолект, който позволява ритъмът и мисловните модели, присъщи на индийските езици, да се примесят с особеностите на така наречения „хинглиш“ и „бамбаия“ – многоезичния уличен жаргон на град Бомбай. Мисля, че за читателя ще бъде очевиден интересът на романа към изкривяванията и неточностите, които допуска паметта. Може би сега е подходящият момент да благодаря на прототипите на моите литературни герои: близките ми, моята бавачка Мари Менезиш и приятелите ми от детството.

Баща ми много се разгневи заради един от героите, Ахмед Синай, и не ми говори с месеци, после реши да ми „прости“, което толкова ме подразни, че на свой ред аз не му продумах с месеци. Тревожех се повече как ще реагира на книгата майка ми, но тя веднага схвана, че това е „просто история – ти не си Салим, аз не съм Амина, те са само литературни герои“, с което доказа, че нейният здравият разум е много по-полезен от кеймбриджското образование на баща ми по английска литература. Сестра ми Самин, на която като малка наистина казвахме Пиринчената маймунка, също не се смути от начина, по който съм използвал прототипите си, нищо че и тя беше един от тях. Не съм сигурен как са реагирали моите приятели и съученици от детството Ариф Таябали, Дараб и Фудли Таляркхан, Кийт Стивънсън и Пърс Каранджия, но трябва да им благодаря, че са допринесли с някои свои особености (невинаги най-хубавите) за образите на Сони Ибрахим, Едноокия, Зализания, Пърс Дебелака и Кийт Балона. Иви Бърнс се роди благодарение на една австралийка, Бевърли Бърнс, първото момиче, което целунах през живота си. Истинската Бевърли обаче не беше царица на велосипеда, а и след като се върна в Австралия, изгубих връзка с нея. Маша Миович, шампионката на бруст, дължи някои свои качества на Аленка Миович, но преди години получих писмо от бащата на Аленка в Сърбия относно „Родените в полунощ“ и леко се засегнах от неговото твърдение, че дъщеря му не помнела да сме се познавали от детските ни години в Бомбай. Така се получава – сянка пада между обожателя и обожавания…

Завърших „Родените в полунощ“ в средата на 1979-а и изпратих текста на своята приятелка и редакторка Лиз Калдер в „Джонатан Кейп“. Впоследствие узнах, че първият читателски отзив е бил кратък и неприветливо отрицателен: „Авторът трябва да пише разкази, докато не овладее романната форма“. Лиз поиска второ мнение и този път ми провървя, защото втората рецензентка, Сузана Клап, беше въодушевена, както реагира след нея още една изтъкната личност от света на книгоиздаването, редакторката Катрин Карвър. Лиз купи книгата, а малко след нея същото направи Боб Готлиб от издателство „Алфред Нопф“. Напуснах нещатната си работа като автор на рекламни текстове. (Бях се преместил от „Огилви енд Мадър“ в друга агенция, „Айер Баркър Хегеман“.) „А, повишение на заплащането ли искаш?“, попита творческият директор, когато подадох оставка. Отговорих, че само предизвестявам, както изисква договорът ми, че възнамерявам да напусна и да стана писател на пълен работен ден“. „Ясно – каза той. – Искаш голямо повишение“.  Когато „Родените в полунощ“ спечели наградата „Букър“ обаче, онзи директор ми изпрати поздравителна телеграма. „Един от нас успя“, гласеше текстът ѝ…

Западните читатели обикновено четат „Родените в полунощ“ като фентъзи, а индийците я намират за доста реалистична, почти историческа книга. („И аз можех да напиша твоята книга – каза ми един читател веднъж, когато изнасях лекции в Индия през 1982 година. – Всичко това ми е известно.“) За щастие, книгата беше приета радушно почти навсякъде и промени живота на своя автор. Един от читателите, които не я харесаха обаче, беше Индира Ганди и през 1984-та, три години след излизането на романа – по онова време тя отново беше министър-председател, – тя заведе съдебно дело, твърдейки че е оклеветена от едно-единствено изречение. То се появява в предпоследния абзац на двайсет и осма глава, „Сватба“, където Салим разказва накратко живота на Индира Ганди. Абзацът гласи следното: „Нерядко се твърди, че по-малкият син на Индира Ганди, Санджай, обвинява майка си, че поради небрежност е причина за смъртта на неговия баща, което му дава огромна власт над нея и тя просто не може да му откаже нищо“. Безобидно твърдение, би казал вероятно човек, едва ли деболокож политик би съдил писател за подобно нещо, и озадачаващ избор за casus belli заради книга, която безпощадно критикува Индира Ганди за многобройните престъпления, извършени по време на извънредното положение. В крайна сметка, оспорваното от нея твърдение беше много разпространено в Индия по онова време, често се появяваше в печата и следва да отбележим, че индийската преса го препечатваше („Изречението, от което госпожа Ганди се страхува“, гласеше едно от заглавията на първа страница), след като тя повдигна обвинението за клевета срещу мен. Срещу никого другиго.

Преди излизането на книгата адвокатите на „Кейп“ се притесняваха от моята критичност към Индира Ганди и ме помолиха да напиша обяснително писмо в подкрепа на твърденията, които правя… Делото така и не стигна до съд. Законът е много конкретен по отношение на клеветата: да повториш клеветнически слух е равносилно на клевета, така че, формално погледнато, ние бяхме нарушители. Индира Ганди не искаше финансово обезщетение, а само въпросното изречение да бъде заличено от бъдещите издания на книгата. Единствената възможна стратегия за защита беше много рискова: можехме да твърдим, че нейните действия по време на извънредното положение са били толкова ужасяващи, че тя вече не може да бъде смятана за почтен човек и поради това няма как да бъде оклеветена. С други думи, щеше да се наложи ние да я дадем под съд заради собствените ѝ злодеяния. Но ако в крайна сметка някой британски съд откажеше да приеме, че министър-председателката на Индия не е почтен човек, тогава ние щяхме да бъдем прецакани, извинете за израза. Нищо чудно, че от „Кейп“ не желаеха да възприемат тази стратегия, затова, когато Ганди бе склонна да признае, че това е единственото ѝ възражение срещу книгата, аз се съгласих на споразумение. В крайна сметка тя направи удивително признание, като се има предвид за какво се разказва в главите от романа, посветени на извънредното положение. Готовността ѝ да го стори в моите очи беше въздействащо потвърждение на картината за онези години, обрисувана в романа. Индия не реагира благоприятно към извънсъдебното споразумение, сключено от министър-председателката. Само няколко седмици по-късно дойде шокиращата новина за нейната смърт: беше убита на 31 октомври 1984 година от сикхите в собствената си охрана. „Всички ние, които обичаме Индия, скърбим днес“, написах в своя статия за един вестник. Думите ми бяха напълно искрени въпреки несъгласията между нас двамата.

Историята е вече стара. Разказвам я тук отчасти защото от самото начало се опасявах, че включването на такъв актуален за времето „горещ“ материал в романа беше рисковано – говоря за литературен, не за юридически риск. Съзнавах, че някой ден темата за извънредното положение и за Индира Ганди ще престане да бъде актуална и няма да занимава никого, и тогава, мислех си, романът или ще изгуби своите качества – поради липса на актуалност, или ще стане още по-хубав – защото поради вследствие загубата на актуалност ще изпъкне литературната структура и книгата вероятно ще бъде оценена по-добре. Надявах се на второто, разбира се, но не можех да бъда сигурен. Фактът, че „Родените в полунощ“ продължава да предизвиква интерес двайсет и пет години след първото си издание, ми вдъхва увереност.

През 1981 година Маргарет Тачър беше министър-председателка на Великобритания, американските заложници в Иран бяха освободени, президентът Рейган беше прострелян, в цяла Великобритания имаше расови бунтове, папата беше ранен, „Герника“ на Пикасо се върна в Испания и египетският президент Садат беше убит. През същата година излязоха романите „Сред вярващи“ на В. С. Найпол, „Знаме за изгрев слънце“ на Робърт Стоун и „Заека богат“ на Джон Ъпдайк. Като всички романи, „Родените в полунощ“ е продукт на своя исторически момент, повлиян е и е формиран от времето по начини, които неговият автор не познава изцяло. Много се радвам, че все още, дори в сегашната различна епоха, книгата като че ли заслужава да бъде прочетена. Ако издържи изпитанието на още едно-две поколения, може би ще устои на времето. Аз няма да съм жив, за да стана свидетел, но съм щастлив, че видях как романът преодоля първото препятствие.

25 декември 2005 г.
Лондон

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2024 © Всички права запазени