Информация
Рейтинг (2)
Мнения (0)
Публикувай мнение

За паметта и свидетелствата

15 октомври 2023 г.
За паметта и свидетелствата

„Поля, осеяни с мини. Това е урожаят. Всяка нощ нова лодка с човешки отломъци, бежанци от глада, от войната… На острова има гробище на безименни хора. Добър човек е събрал върнатите от морето тела, търкал е клонче мента под носа си, за да не усеща миризмата. Сложил е кръстове, някой ги е махнал, но няма значение, бедните имат един и същи Бог. И всеки ден се дави заедно с тях.“

Маргарет Мацантини е писателка, чиито романи често са с каузи. Така беше с „Да дойдеш на света“, който се занимаваше с войната в Сараево, такъв е и „Утринно море“, засягащ както моменти от историята на Италия и конкретно отношенията с Либия, така и темата за съдбата на бежанците, които се опитват да достигнат до италианските брегове. Като казвам каузи обаче, като говоря за ангажираност и политически елементи в писането ѝ, не искам да подценявам нито художествените достойнства на нейните текстове, нито способността ѝ да разказва истории, още по-малко пък – качеството на писането ѝ. Защото Мацантини е майсторска на образното, задъхано, на места поетическо, красиво писане. Така че в нейно лице съвременната италианска литература има една интересна и добра писателка, която в същото време спазва отколешния ангажимент на литературата към етичното.

Казаното ме кара да отворя една скоба. В съвременната българска литература също започнаха да се появяват автори, които гледат навън, опитват се да разказват истории, които засягат други страни, които са в някаква степен общочовешки. Но на този тип писатели у нас им липсва автентика, липсва им пречупването през своето, обяснението защо пишат тези истории. Затова и изглеждат някак изкуствени, конюнктурни. Докато писатели като Маргарет Мацантини гледат на света през родното и прокарват ония важни връзки между свое и чуждо, които правят историите им убедителни, важни, и наистина конвертируеми.

И така, историята в „Утринно море“ е повлияна от политическата криза в Либия, която е в разгара си в началото на второто десетилетие на новия век. Тази политическа криза води до приключването на 42-годишния режим на Кадафи. Именно тази гражданска война е фон на действието. Но романът се връща и по-назад – към колониалната политика на Италия, а и към репресиите, на които са подложени италианците, когато се установява режимът на Кадафи. Патосът е, че мирното живеене, добрите междусъседски отношения, приятелствата и дори любовта между араби и италианци, които са били факт въпреки историческите наслоения, се взривяват, когато се установява диктаторски режим, който неизбежно подклажда и етнически конфликти.

В този смисъл романът си поставя за цел да покаже не просто съдбата на днешните бежанци, но и историята на бежанците по принцип, като говори за принудителната миграция от родното и травмите, които тя носи, за белезите във всекидневното, които оставя, за преобърнатите съдби, лишаването от усещане за устои, щастие, и в крайна сметка – за нарушения континуитет на живота. Защото през личните истории на едно семейство откъсването от дома е видяно не просто през носталгията, която поражда, а през осакатяването на душата и пропиването на цялото бъдещо съществуване със следите на нещастието. А вече през историята на една майка и детето ѝ днес, които дори не успяват да емигрират, Мацантини показва обречеността на този род миграция в момента и се вписва в линията на автори като Мохсин Хамид, Динау Мангецу и Халед Хосейни, които изследват и осъждат начините, по които се третират бежанците в съвремието ни. Всички те чрез романите си отварят и големия въпрос как Европа реагира на бежанските вълни и на огромното страдание, с което се сблъскват гражданите ѝ, като критикуват и  начините, по които се отговаря на надеждите на бежанците, които продължават да виждат Европа като спасителна територия. Изобщо, фокусирайки се върху страданията на две майки, Маргарет Мацантини посочва, че принудителното разселване винаги има далечни както социални, така и психологически последици. Последици, които разяждат не само бежанците, но и свидетелите на тяхното нещастие, невписване, на разбития им живот. Може би и затова е толкова важен образът на Вито, син на оцеляла бежанка – той е свидетел на новите бежански вълни, наблюдава морето, което се превръща в гроб за мнозина от тях, събира амулетите на умрелите, за да съхрани в паметта си историята на ранения ни свят и на крехката човечност. Защото той е свидетелят, който трябва да предаде разказа за случващото се.

Автор: проф. Амелия Личева, публикувано в „Литературен вестник“, бр. 34 от 2023 г.

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2024 © Всички права запазени