Информация
Рейтинг (3)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Книгите – родина за безродници от всички времена

21 юли 2023 г.
Книгите – родина за безродници от всички времена

„Ние сме единствените животни, които фантазират и прогонват мрака с разкази, които благодарение на историите се учат да живеят с хаоса и разпалват жарта на кладите с дъха на своите думи, които изминават дълги разстояния, за да отнесат историите си на непознати хора. А когато споделяме общи разкази, преставаме да бъдем непознати.“

Ако попитате авторката на „Безкраят в стрък тръстика“ за мотивацията ѝ да напише това есе, преливащо в множество жанрове, навярно ще ви отговори така: „Пиша, защото не умея да шия, нито да бродирам; така и не се научих да го правя, но съм запленена от финото везмо на думите. Разказвам фантазиите си, оплетени със сънища и спомени. Чувствам се наследница на онези жени, които цял живот са тъкали и разнищвали истории. Пиша, за да не се скъса старата нишка на гласовете.“

Докато четете тези редове, някъде по света гори библиотека, другаде наводнение залива нечия безценна сбирка. Някое издателство унищожава непродадените си наличности, за да произведе отново хартиена пулпа. (Спомняте ли си Хантя, героя на Бохумил Храбал?) Някой изхвърля наследена библиотека в близкия контейнер или отстъпва книгите на вехтошар, за да ги продаде на безценица. Друг заповядва чистка на книги (заклеймени като богохулни или вредни за властта) или откровена чистка на автори. „Безкраят в стрък тръстика“ напомня, че книгите, най-големият триумф на човечеството в упоритата битка с разрухата, винаги са били колкото уязвими, толкова и „опасни“. Зад оцеляването на най-старите класики стои една грандиозна и почти непозната история – историята на всички онези анонимни хора, които са успели да запазят крехко наследство от думи – по силата на една загадъчна за нас лоялност. Докато текстовете и дори езиците на първите цивилизации, създали писмеността в Месопотамия и Египет, били забравени с течение на вековете (или в най­-добрия случай били разчетени столетия по­-късно), „Илиада“ и „Одисея“ никога не са преставали да имат читатели. В същото време унищожаването на книги през вековете често е било умишлено - нацистките варвари например привеждат в изпълнение операцията Bücherverbrennung на площадите в десетки германски градове. Изгорени са творби на над 5500 автори, които новите лидери смятали за дегенерати – увертюра към кремационните пещи, предсказани от Хайнрих Хайне още през 1821 г.: „Там, където изгарят книги, накрая ще горят и хора“. Трите унищожения на Александрийската библиотека и нацисткият „библиокост“ може да изглеждат невъзможни днес, но истината е, че ненавистта към книгите е традиция, здраво вкоренена в нашата история. Също като ненавистта към едни или други групи хора. Тук, съвсем уместно, Вайехо цитира текста към една рисунка на карикатуриста Ел Рото: „Цивилизациите остаряват, зверствата се обновяват“. Печална истина, свидетелства за която не липсват и днес. Може би просто днешните зверства са „по-изтънчени“ или опаковани така, че да приспиват съвестта без особена съпротива.

Много преди книгите да станат обект на масово производство, свитъците, копирани на ръка върху тръстика, са били съкровищата на древния свят. Векове наред евреите, гърците, а след това и римляните са писали и съхранявали литература върху папирусни свитъци. Когато Марк Антоний пожелал да впечатли Клеопатра, бил наясно, че златото и безценните бижута няма да му помогнат. И какво, мислите, ѝ подарил? Някакви си двеста хиляди книги… Определяна като „експлозия на талант“, „калейдоскопична история на писаното слово“ и „литературен наркотик“, „Безкраят в стрък тръстика“ не просто разказва историята на книгата от устната традиция през свитъците и кодексите до съвременните й версии, а показва как този преход полага основите на западната култура. Авторката изправя читателя пред енциклопедична мозайка от литературни феномени в миналото: от гръцки странстващи бардове до философи мултимилионери в Рим, от опортюнистични фалшификатори до безмилостни учители и начетени библиотекари, посочвайки как древните идеи за образованието, цензурата, властта или идентичността отекват до днес.

Ирене Вайехо инвентаризира всички форми на писаното слово: камък, пръст, листа, тръстика, коприна, кожа, плат, дърво, стигайки до „светлината“ на компютрите и електронните книги. Връща ни към раждането на идеята за библиотеките, изтъква нечувани факти за мащабите на Оксфордската библиотека (град под града); прави остроумни паралели между интернет и Вавилонската библиотека на незрящия прорицател Борхес... Покъртителни са редовете, посветени на библиотеката в разкъсания от войната град Сараево. Или страниците за  оцелелите в ГУЛАГ и концентрационните лагери, които са се научили да пишат цели книги в главите си, подготвяйки се за момента, когато ще имат възможност да разкажат историите си в писмен вид. На практика те превръщат своите линеещи тела в книги в процес на създаване! Чрез тълкувания на митове, анекдоти и класически произведения, чрез философски и исторически препратки и аналогии авторката изплита достоен за възхита гоблен на устоите на западната култура и идентифицира хуманистичните ценности, помогнали ни да станем това, което сме днес. В сърцевината си „Безкраят в стрък тръстика“ е одухотворено любовно писмо към самия език - писмо, което отвежда читателите на пътешествие през вековете, за да си дадат сметка как една обикновена тръстика, растяща по бреговете на Нил, е вдъхнала живот на богата и непреходна култура. Откривайки механизмите на глобализацията, древните римляни открили един блестящ парадокс: онова, което заимстваме от другаде, ни прави онези, които всъщност сме. Невероятното е, че римляните се оказали оригинални. Въпреки предразсъдъците, противоречията и варварството за първи път дадена цивилизация заимствала чужда литература – в случая гръцката, за да я съхрани, преведе и опази отвъд шовинистичните ограничения...

Независимо дали са третирани като съкровище, като оръжие за идеологическа манипулация, като военна плячка или като възможност за свързване с други хора и култури, книгите са протагонисти на историческото развитие. През 1940 година, една от най­-мрачните в европейската история, Валтер Бенямин, бежанец в окупирана Франция, казва: „Няма свидетелство за културата, което да не представлява същевременно и свидетелство за варварство“. Вярно е, признава Вайехо, че книгите са запечатали ужасяващо насилие и произвол, но са съхранили и най­-добрите разкази, символи, знания и открития, сътворени от човечеството. В „Илиада“ например наблюдаваме сърцераздирателна среща между един старец и убиеца на неговия син; от стиховете на Сафо оставаме с впечатлението че желанието е форма на бунтарство; „Историите“ на Херодот ни учат да търсим гледната точка на другия; в „Антигона“ съзираме наченки на бъдещото международно право; в „Троянки“ на Еврипид се сблъскваме с въплъщението на варварството; в едно писмо на Хораций откриваме илюстрация на максимата „Осмели се да знаеш“; с „Изкуството да обичаш“ на Овидий караме интензивен курс по хедонизъм; от книгите на Тацит става ясно как функционира диктатурата; а в гласа на Сенека долавяме първия пацифистки призив.

Без книгите едва ли щяхме да помним онези безразсъдни гърци, които решили да връчат властта на народа и нарекли този експеримент „демокрация“; или лекарите последователи на Хипократ, създали първия етичен кодекс в историята, с който се задължавали да лекуват дори бедни и роби: „Съобразявай се със средствата на своя пациент. Понякога ще трябва да вършиш услугите си дори безвъзмездно; и ако се наложи да обслужиш чужденец, който е изпаднал в парични затруднения, окажи му пълна помощ“; или Аристотел, който основал един от първите университети и казвал на учениците си, че разликата между образования и неукия човек е същата като между живия и мъртвия; или сборниците със закони на онези луди римляни, които един ден признали гражданството на всички обитатели на огромната си империя; или пък онзи християнин Павел от Тарс, който произнесъл може би първата реч за равноправието, когато казал: „Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски“. Книгите са ни завещали идеи като възможността да избираме собствените си управници, волята да се използват публични средства, за да се обгрижват болните, старците и слабите… Писаното слово ни превръща в наследници на всички истории – ние решаваме на кои от тях да дадем власт.

Ако вече сте прочели „Безкраят в стрък тръстика“ (тук трябва да благодарим за съвместния превод на Десислава Антова и Захари Омайников), сте разбрали, че силата на Ирене Вайехо е в съчетанието на строгост и научна достоверност с изключителен вкус към напластяването на детайли и лични преживявания. „Безкраят в стрък тръстика“ е безпримерно обилие от любов и мъдрост: едновременно поетично и прозорливо изследване на произхода на книгата като артефакт, но и като гениален инструмент на човешката свобода. Едно необикновено есе, което създава усещане за принадлежност към историята, въвличайки читателя в 30 века усилия за запазване на думите. И ако любовта към четенето е кислород, то Марио Варгас Льоса е прав - този шедьовър на съвременната литература ще бъде прелистван от много поколения занапред.

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2024 © Всички права запазени