Висенте Ботин и аутопсията на революцията в Куба

Един от специалните акценти на Коледния панаир на книгата, който се открива днес в НДК, е току-що отпечатаната гореща документална книга „Погребението на Кастро” от Висенте Ботин (ИК „Колибри”). Ботин е известен испански политически и разследващ журналист международник, специалист преди всичко по въпроси, свързани със съдбата на Латинска Америка. Книгата му е уникално свидетелство за безумието на Кубинската революция, превърнала се 50 години след победата на кастризма в пародия на самата себе си. Преводът й на български е събитие точно толкова важно, колкото и преводът й на английски и премиерата й в Колумбийския университет наскоро.

От 1972 г. до днес Висенте Ботин пътува навсякъде по света и прави репортажи, които се излъчват по испанската телевизия. От януари 2005 г. до октомври 2008 г. той е кореспондент в Куба и живее в Хавана, от където периодично информира света за проблемите на кубинското общество, свързани с рецидивите на актуалната власт. Междувременно Ботин пише книга, в която разказва за заплахите и натиска, на които е бил подложен от Държавна сигурност в Куба. Именно за тази сложна ситуация, както и за бъдещето на Куба и държавите, подобни на нея, в общ геополитически план, разказва Висенте Ботин в ексклузивно интервю, дадено специално за в. „Труд”. 

- Известно е, че революцията винаги изяжда децата си. В случая с Куба обаче „децата на революцията” повече от половин век се хранят от нейния обруган политически труп. Как можете да обясните този обратен процес?

- Мисля, че е много важно това, което казахте. Защото в годините след Кубинската революция Фидел Кастро, подобно на древногръцкия мит за Сатурн, който поглъща децата си, също непрекъснато минава граница след граница и непрекъснато поглъща и поглъща... Но не мисля, че децата на революцията се хранят нонстоп от нейния труп. Днес те се надяват този труп сам да изгние, за да могат най-после да заживеят щастливо.

- Кубинският дисидент Висенте Ечери определя книгата ви като документ, разкриващ всички подробности около неизбежната смърт, като „покойникът е Кубинската революция”. Бихте ли разкрили през каква съпротива преминахте, за да изровите и най-малките детайли, описани в този „смъртен акт”, Вашата книга?

- В Куба имах двойствен живот, като шпионин. Както знаете, чуждестранната преса там непрекъснато е следена от тайните служби. Те контролираха телефона ми, интернет и прочее. Аз бях журналист, който се опитваше да отрази живота в Куба такъв, какъвто е, по най-добрия начин, тоест така, че да не ме изхвърлят от страната. В същото време се опитвах да проникна в невидимите неща, за да мога след връщането ми в Испания да напиша книга, която да допълни всичко, което вече бях написал по време на престоя ми там.  

- Но вие сте били подготвен за тази двойственост. Какви бяха трудностите, през които минахте, за да се доберете до истината?

- На първо място трябваше да мина през нещо като катарзис. Въпреки че познавах Куба, когато пристигнах там (бел. а. - януари 2005), не можех да приема, че ситуацията е чак толкова отчайваща. За мен беше истински шок контрастът между онова, което официалните държавни медии – радио, телевизия и преса, излъчват за страната, и същинската действителност, в която живее кубинският народ. Това противоречие ме изправи пред въпроса каква книга искам да напиша. Имайте предвид, че има достатъчно много книги за Куба, които аз съм прочел. Въпреки това в нито една от тях не може да се види това, в което се е превърнала Кубинската революция, тоест разпадащият се живот на нормалните хора. Не исках да пиша идеологическа книга, а да направя хроника на ежедневния живот на кубинците, като я сравня с официалната пропаганда.

- Къде най-силно се усещаше миризмата на този политически труп?

- На улицата, в къщите, в обществения транспорт, в болниците, абсолютно навсякъде... Трябва да се има предвид, че в Куба има две реалности. Едната се владее от медиите и това е действителността на кубинското песо, а в същото време има купонна система с хартийките, срещу които можеш да получиш много малко неща. Това е реалността, в която можеш, крадейки, да спечелиш конвертируемо песо и с него да си купиш каквито блага пожелаеш.

- Как е разположена фигурата на Фидел Кастро между тези две реалности?

- Той все говореше за етика, за Че Гевара. А кубинците бяха принудени да се ровят в червеите, лазещи по трупа, за да могат да оцеляват.

- Корупцията?

- Корупцията е навсякъде... Чрез купонната система една кубинска майка може да се сдобие с мляко на възможна цена, докато детето не навърши седем години. И какво прави майката, когато детето стане на седем, а няма пари за мляко? Тогава тя започва да краде.

- Или да проституира.

- Да! Защото корупцията върви отдолу на горе. А проституцията в тази страна е страхотна.

- И политическата проституция?

- Именно. Проблемът е еднакво огромен. Включително тези, които са част от Комитета за защита на революцията, те също са принудени да крадат, за да оцеляват. Абсолютно всички са част от тази игра. Ще дам един пример. Моя приятелка кубинка даваше под наем една стая от къщата си на чужденци, които искат да имат любовни срещи с кубинска жена. Това там е незаконно. Щом научих, аз й казах: „Когато хората от Комитета за защита на революцията те надушат, ще те предадат”. А тя ми отговори: „О, аз имам само една такава стая, а една друга жена, която работи в Комитета, държи две такива стаи под наем”... Мисля, че първата задача на Фидел Кастро е била да принуди кубинците да вкарат цялата си енергия в оцеляването чрез крадене и проституиране и по този начин да не им стигнат силите да се борят за човешките си права.

- Хляб, зрелища и секс вместо права, мисъл и действия?

- Точно така!

- Колко пъти сте били в Куба, преди да започнете да живеете там и да напишете тази книга?

- Два пъти. През 1982-ра и през 1984-та, когато се срещнах с Фидел Кастро, от когото взех интервю.

- И как ви се стори Ел Команданте?

- Бях запленен от Кастро... Той е огромен мъж, почти два метра висок, абсолютно митологична личност. Това беше почти като среща с Господ.

- А какво имаше под мантията на този бог?

- Както на всички богове, краката му бяха мръсни.

- Можем ли да кажем, че Фидел и Раул Кастро са като двуликия Янус (две лица на едно и също нещо)?

- Да, напълно...

- Бихте ли посочили разликите между тях?  

- Фидел е безумец, който живее на Олимп и няма представа за реалния живот. Докато малкият брат Раул е по-прагматичният. Той е чиновник, здраво стъпил на земята. Цялата Кубинска революция е белязана с борбата между „боговете” и „хората”, между Фидел и Раул Кастро. Раул искаше да построи в Куба комунистическа диктатура по модела, който съществуваше в Съветския съюз, Полша и Чехия. По този начин мислеше да сложи юзди на брат си. Докато Фидел Кастро искаше да построи някаква своя фантазия. Той създаде паралелни структури, които му позволиха да прескочи комунистическата партия в Куба, и така успяваше да прави каквото си иска, независимо от създадените структури.

- До каква степен в Куба е възможна идеята за комунистически капитализъм по модела на Китай и Виетнам? Защото Куба все пак се намира между Русия и Америка и трябва да вземе някакво смело решение.

- Смятам, че капитализъм като в Китай или Виетнам в Куба не е възможен. Наистина реформите, които започна Раул Кастро, водят в тази посока, но не стигат до такива крайности. Например даването на държавна земя под аренда става при условия, които не съществуват във Виетнам и Китай. Земята се дава за ползване само за 10 години и селянинът трябва да отглежда само културата, която му посочи държавата, и да я продава на цена, която му бъде определена. Освен това хората трябва да купуват суровините си пак от държавата, при това в конвертируемо песо.

- Говорите за пълен държавен монопол?

- Да. И не само това. Първото, което направи Раул, беше да уволни милион и половина кубинци.

- И какво стана с тези хора?

- Сега той иска от тях да плащат много високи данъци на държавата, въпреки че са уволнени. Позволява им се да работят за себе си, но лицензът върху печалбата отива пак за държавата. Има една поговорка: 50 години кубинците живяха на гърба на държавата, а сега държавата, която е в криза, живее на гърба на кубинците.

- За съжаление, тази констатация звучи много познато. В България сега най-много страда средната класа. Макар че в Куба няма такава.

- В Куба има хора, работещи за държавата, които живеят трудно, и номенклатура, която живее много добре. Например заплатата на директора на една болница, който е лекар, може да е 20 евро на месец. Там просто няма средна класа...

- Тоест "номенклатура" е синоним на "мафия"?

- Номенклатурата е мафия с многобройни привилегии.

- Наскоро имах срещи с две кубински писателки – Сое Валдес и Уенди Гера. Първата е дисидент с тежки последствия от избора си, а втората е избрала да остане в Куба, но някак си оцелява...

- Познавам добре и двете личности, за които говорите. С Уенди Гера се запознах в Хавана. Стори ми се много повърхностна персона. Гера има успех с книгите си извън Куба, но на мен тя не ми хареса. Сое Валдес е писателка, която има огромен успех извън Куба. Тя е много крайна и радикална. Работила е за кубинското правителство. После става дисидент. В момента живее в Париж с всички възможни удобства и критикува, намирайки се извън пределите на Острова, „белите дами” и особено Джоани Санчес, която е много голяма дисидентка.  

- Знаете ли, Уенди Гера ми се похвали, че е приятелка с писателя Педро Хуан Гутиерес и има закрилата му на местна почва. Що се отнася до Сое Валдес, тя плака по време на нашето интервю, докато ми разказваше как майка й е хвърлена в затвор и измъчвана, защото дъщеря й бяга тайно с цялото си семейство в Париж. Но прави грешката да остави майка си в Куба сама за година и половина. Фактите са такива, че там все още се унищожават книги, изчезват хора и т.н. Вярно ли е, че в момента в Куба се живее по-тежко, отколкото преди 1959 година?

- През 1959 г. нивото на живот там наистина беше по-високо от това в Испания. Тогавашната Куба няма нищо общо със страните, които са около нея – Никарагуа, Салвадор, Гватемала. Куба е била много развита страна, със силна средна класа. Фидел Кастро и комунизмът разрушават всичко на Острова. Цялата икономика е в колапс, а народът страда и днес. За да направи това, Кастро винаги ползваше Америка като оправдание за действията си.

- Кастро управлява половин век, почти половината от времето, през което Куба е република. Увредени са няколко поколения кубинци. Какви са рецидивите от тези безобразия днес?

- Безспорно Фидел Кастро сътворява различни безумия – той взема решения, смятайки, че знае повече от министъра на икономиката, от министъра на здравеопазването, повече от всичките си министри! Едно от най-безумните му решения е това, че той нарежда да се гледа захарна тръстика по цялата територия, независимо дали е изгодно. Или нарежда да се гледа кафе в района на Хавана, което също не е адекватно. Но той заповядва и решенията му се изпълняват, защото Кастро знае повече от всички!

- Класически синдром на един банален диктатор.

- Диктатор по природа. Две мнения няма. Кастро имаше месиански синдром.

- Какви са пораженията върху поколенията на Куба в момента?

- Брат му Раул се опитва да спаси положението с реформите, които налага. Но му е много трудно, защото има съпротива от страна на номенклатурата. Това е остатък от мафията, тя още е жива и действаща. Има много умни хора, които са събрани като ядро около Раул Кастро. Те искат да реализират реформите му. Но и около Фидел има непоклатими хора, които вярват в миналото.

- Какъв ще е изходът от тази битка в контекста на това, че Куба смени окупаторите – Америка и Русия?

- Историята на Куба е тъжна. Първо Испания я владееше, после САЩ, след това и Русия... Мисля, че това, което би могло да се случи, е вариант на ставащото в Русия. Алверто Родригес Лопес Кайеха, зетят на Раул Кастро, който е женен за дъщеря му Дебора, ръководи холдинга на държавните компании. Той ръководи туризма, който е много важен, защото има обещаващо бъдеще; ръководи също така никела, тоест петрола, и всичките най-важни предприятия в Куба.

- Точно като в Русия на Путин, Медведев и останалите.

- Да, абсолютно същото е! Те ще избелят революцията, ще я изперат като знаме, за да продължат, както в Русия, да управляват пак същите хора. Като държат ръцете си върху икономическия контрол.

- Как може да се изперат кървавите петна по роклята на революцията?

- (Смее се.) ...Ай-ай-ай... Много е трудно, наистина. Трудно, но не и невъзможно.

- В Русия обаче интелигенцията е докарана до отчаяние. Какви са отношенията между интелектуалците и властта в Куба сега?

- Там има три вида интелигенция – едни, които мълчат, други, които са двузначни, и трети, които са в изгнание. Тези, които мълчат, са невидими. Тези, които са двузначни, живеят в Куба, но могат да излизат от там, като критикуват леко правителството. Те са от типа личности, които плуват, но правят така, че да им остане суха дрешката. Има и трети, които са дисиденти.

- Като Висенте Ечери?

- Да, той е в изгнание. Живее в Ню Йорк. Запознах се с него наскоро, когато представих книгата в Колумбийския университет. Книгата ми много му хареса, а според мен той направи най-точната критика относно аутопсията на революцията. Той е много антикубински писател, но за разлика от Сое Валдес, той поддържа уважителна линия към вътрешните дисиденти в Куба. Защото критиките на Сое Валдес към вътрешното дисидентство много прилича на критиките към чуждите журналисти в страната. Те са критикувани, че не пишат цялата истина. Според мен е огромна грешка да обвиняваме нашите колеги. По-добре е да излезе една възможна статия, отколкото тези хора да бъдат изгонени от Куба.

- Вие най-добре разбирате, че журналистите се страхуват за сигурността си.

- Да, има три вида журналисти в Куба – правителствени, дисиденти (които наистина се страхуват, защото са кубинци и ще ги пратят в затвора) и чужди. Но чуждестранните кореспонденти също имат подразделения: едни са по-меки спрямо диктатурата, други са ту на една позиция, ту на друга и трети, които се опитват да бъдат почтении честни, като разказват това, което може да се разкаже, без да преминат червената линия, защото това би било техен провал и ще бъдат изхвърлени, и следователно няма да имат възможност да разкажат на света, макар и по малко по-смекчен начин, за истинската ситуация в страната. Разбира се, честните журналисти, често използват автоцензура.

- И вие бяхте един от тях.

- Да.

- Каква беше цената?

- В личен план се чувствах много зле, но благодарение на това, че останах в Куба за времето, което исках, можах да напиша тази книга. Точно тя ми помогна да се освободя от автоцензурата.

- Това бяха повече от три мъчителни години?

- Почти четири изключително трудни години. През цялото време ДС ме следеше. Имах навсякъде микрофони вкъщи, подслушваха телефона ми, влизаха в електронната ми поща. Непрекъснато усещах натиск и заплаха, че ще бъда изгонен...

- Отправяли ли са ви директни заплахи?

- Да.

- Колко пъти?

- Много. 

- Първият път?

- Любопитно е, защото, когато един чужд журналист пристигне в Куба, след като е минал през всички филтри на проверка, започва да общува вече само с организацията, към която сме записани (защото сме акредитирани, за да можем да пребиваваме там). Тази организация се опитва да бъде нещо като твой приятел. Стараят се да създадат сърдечна връзка с теб. Дават ти възможност да придобиеш специални права, да внасяш резервни части за колата си, ако ти трябват, и прочее. Но когато започнеш да разказваш истината за Куба, тяхното поведение е следното. Казват ти: „А бе, човече, ти не можеш да говориш така за мене, нали сме приятели?”. След това отношенията градират до заплаха за изгонване.

- Значи, вие в началото приехте това приятелство?

- Не!

- Какъв беше първият етап на заплахите?

- Има телефонни заплахи, преки словесни заплахи, заплахи през интернет. А най-лошото е, когато ти се обадят и те извикат в офис със скрити камери в огледала.

- Вие сте минали през всички тези неща?

- Да.

- Кога беше първата заплаха по телефона?

- Когато от Испания ми поискаха интервю за едно електронно списание и аз заявих, че не искам да бъда изгонен от Куба, защото бих искал да стана свидетел на края на режима на Кастро. Тогава в Куба по телефона ми казаха, че ако продължавам да говоря по този начин, никога няма да стана свидетел на края на режима...

- Разкажете ми за последния вид заплаха.

- Испанският канцлер имаше официално посещение в Куба през 2006-а. Дамите в бяло поискаха среща с него, за да му връчат петицията си, в която молят техните съпрузи да бъдат освободени от затвора. В първата част от моята статия разказах за посещението на испанския канцлер и за неговата среща с министъра на външните работи в Куба. Във втората част обаче говорих за дамите в бяло, за петицията им и публикувах кратко интервю с една от тези жени. Тогава за Куба беше много важно да приключат с изолацията си спрямо Европа и Испания им трябваше като гарант. Така че не им хареса в един и същ материал да се говори за две толкова различни неща.

- И какво стана след това?

- Те ме извикаха, за да ми го кажат лично. Предупредиха ме да бъда много внимателен за в бъдеще. Знаете ли, тогава открих нещо, което ме спаси. Никога не трябва да се склонява глава. Ако те ми повишат тон, аз повишавам още повече. Защото кубинците уважават единствено силата. Казах им: „Докажете ми, че това, което пиша, не е истина!”. Те млъкнаха. Така успях да надделея.

- Къде стана тази среща?

- В сградата на Министерството на външните работи в Хавана. Там журналистите ходят, за да се акредитират. В една стая с огледала. Зад огледалата са камерите. (Пауза.)  

- Кажете ми, Висенте, никога ли не се уплашихте?

- Не... Не! Други журналисти, които са работили в Куба, са ми казвали, че трябва да съм много внимателен. Но аз си поставих за цел да се държа така, все едно живея в нормална страна. Това беше най-логичният и единствен начин да оцелея. Свободно критикувах правителството вкъщи и в моя офис, за да не заподозрат, че пиша книга, в която изцяло ще ги изоблича. През цялото време казвах това, което те очакваха, че аз ще кажа.

- Нещо като тактическо отстъпление?

- Точно така. Да не забравяме, че освен тактическо отстъпление, това беше единственият начин... да не полудея в тази страна.

- Интересен експеримент.

-  За дългия ми журналистически опит това наистина беше най-интересният експеримент. Но да живееш в Куба, това наранява и оставя следи. Често питах нормалните кубинци защо не протестират, защо не се съпротивляват. Казвах им, че в Испания по време на диктатурата на Франко дори свещениците са протестирали, имало е специален затвор за свещеници... Но репресията в Куба е много по-твърда и тежка от тази в Испания. И освен това борбата за оцеляване всеки ден заема цялото пространство и не оставя почти никакво място за мисъл за бунт.

Патриция Николова, 3.12.12 г.