Интервю с Хрѝстос Китреотис, автора на „В дните живеем“

Поместваме кратко интервю с Хрѝстос Китреотис, публикувано в Greek News Agenda по повод излизането на романа Εκεί που ζούμε (В дните живеем). Последният вече е отрупан с отличия, има няколко преиздания на гръцки, получи номинация за Европейската награда за литература, а ето че се появи и в българските книжарници в превод на Иван Б. Генов. В интервюто става дума и за сборника с разкази Μια χαρά (Много добре), излязъл през 2014 г. и удостоен с Националната награда за дебют.

От съда „Евелпидон“ до Патисия и оттам до Халкуци и Орхоменос, „В дните живеем“ пресъздава 24 часа от живота на младия адвокат Антонис Специотис, един колкото интровертен, толкова и общителен човек, поне в мислите си. Трудно може да се каже кое е от значение за него: в какво вярва, на какво се надява, какво очаква от живота си, от околните и най-вече от себе си. Налага се усещането, че промяната го гнети - промяната, чийто двигател може да бъде сам той със своите решения. Но дали е така наистина? И какво олицетворява Специотис – провала на едно поколение? Пропуснатите възможности? Вкопчването в миналото? Според Хрѝстос Китреотис художественото писане не бива да се превръща в социология. Авторът охотно си играе с границите между публичното и личното, а думата, която съпровожда читателя на романа през цялото време, е смущение.

Вашето първо произведение, сборникът с разкази „Много добре“ (2014), спечели Националната награда за литература за най-добър дебютиращ автор, а ето че и второто ви произведение, романът „В дните живеем“ (2019), жъне огромен успех. Разкажете ни малко за двете си книги.

Хрѝстос Китреотис: Сборникът съдържа шест истории, развиващи се в Атина през първото десетилетие на XXI век. Въпреки че се вписват в една концепция (свързана с начина, по който героите подкопават собствените си основания или оспорват фундаменталните решения, върху които са основали живота си), разказите в сборника са доста различни като стил. Това е така, защото в процеса на писане открих, че най-много ме интригува възможността да приложа споменатата концепция по отношение на различни хора в различни ситуации.

С романа „В дните живеем“, от друга страна, се опитах да изследвам едно по-комплексно множество от проблеми, обединени първо от специфичната гледна точка на главния герой, после от тяхното значение за настоящата гръцка действителност, а също и от един по-тесен замисъл относно пространствено-времевото единство на действието. Основната ми амбиция беше да уловя психологическата атмосфера на този период, на този отрязък от живота в Атина през последните 10 години, известни като „десетилетието на кризата“.

„В дните живеем“ е циркаден роман, който се простира за период от 24 часа. Голямо  предизвикателство ли е да напишеш роман, в който времето играе водеща роля?

Хрѝстос Китреотис: Бих казал, че е също толкова предизвикателно, колкото писането на всеки друг вид роман. За мен тази структура на романа стана донякъде очевидна, след като разбрах, че най-дълбокото безпокойство на главния герой (Антонис Специотис) е неспособността му да разкаже история в най-широкия смисъл на термина „история“: да организира живота си в „подобна на история“ структура, бидейки въвлечен в дългосрочни планове и решения. Въпросът, който стои в основата на книгата, е: какво да разкажем, когато не можем да разкажем история? Какво казваме, ако сме казали всичко? Защото ситуацията, кризата, духовният климат не ни позволяват да се отворим към бъдещето и да погледнем на живота си като на „грандиозен“ разказ, като свидетелство за дадена епоха. За предпочитане ли е да не казваме нищо в такъв случай? Е, не съвсем нищо. Можем да говорим за времето в момента, да „разказваме“ времето.

В рецензията си за книгата литературният критик Христос Папагеоргиу приветства вашите творчески умения, сполучливото редуване на стил и ритъм най-вече. Каква роля играе езикът във вашето писане?

Хрѝстос Китреотис: За мен основното е езикът. Имам чувството, че достойнствата на една творба имат някаква гравитационна сила – те завихрят целия разказ около себе си, стига, разбира се, поне един елемент от историята да е наистина добър. Един интересен, добре структуриран сюжет може да ви помогне да създадете интересни, привлекателни герои, и обратно. Възможно е определена атмосфера или обстановка да предопредели характера на героите, от които се нуждаете, и нещата, които ще им се случат. И така нататък. Всичко, от което се нуждаете, е отправна точка. За мен тази отправна точка е езикът и по-точно начинът, по който говори персонажът – неговият глас. Всичко започва оттам.

Вашите истории се развиват в Атина. Бихте ли казали, че Атина е литературен град? Има ли автобиографични елементи в книгите ви?

Хрѝстос Китреотис: Всеки град може да бъде литературен град. Разбира се, има различни обстоятелства, които биха могли да направят определено място или определено време по-благодатни за художествено писане. Със сигурност да си живял на такова място или в такова време, не е единственото важно обстоятелство – важността му зависи от възгледа или начина на мислене на всеки писател. За мен Атина е градът, в който съм живял най-дълго, ето защо действието в почти всяка моя история се разгръща там. Бих казал, че голяма част от писането ми се основава на личен опит, но книгите ми по никакъв начин не са автобиографични – по-голямата част от фактите в тях са измислени.

Кои са основните предизвикателства, пред които са изправени днешните писатели, какво се очаква от тях, за да бъдат публикувани произведенията им? Каква роля играят социалните медии в насърчаването на нови литературни гласове?

Хрѝстос Китреотис: Социалните медии работят като усилвател за ефекта от появата на една книга. Те не могат да създадат въздействие или да добавят някаква стойност към книгата, но могат да ускорят нейното влияние, пренасяйки на друго ниво ролята на традиционната реклама „от уста на уста“. Възникват по-големи, интерактивни, взаимосвързани общности за четене, които насърчават живи дискусии за книги и автори. Писателите не трябва да се страхуват от този вид прозрачна и директна публичност, същевременно не трябва да я приемат като нещо повече от това, което е: приятен начин да споделят работата си и да получат обратната връзка, от която се нуждаят.

За повечето гръцки писатели писането не е основна професия, а по-скоро занимание за свободното време. Ще се съгласите ли, че в страна, засегната от криза, изкарването на прехраната чрез писане е по-скоро изключение, отколкото правило? Може ли нещата да стоят по друг начин?

Хрѝстос Китреотис: Не мисля, че изкарването на прехраната чрез писане е реалистична цел за повечето от нас. Дори да забравим за кризата, гръцкият книжен пазар просто не е достатъчно голям и никога не е бил. Много рядко се е случвало, дори в по-стари времена, писателят да може да живее само като пише и публикува своята работа. Така че единственото нещо, което писателят може да направи, е да избере допустим за него компромис: като намиране на ежедневна работа, съвместима с писателските проекти, или допълнително да настрои живота си по начин, който може да подпомогне писането и да го балансира с останалите належащи потребности.

Интервю на Атина Росоглу, публикувано в "Greek News Agenda", април 2020