Eдинствената надежда

Съществуват въпроси, задавани от читатели и журналисти, към които авторите изпитват едва ли не непоносимост. Един такъв въпрос, наглед уместен и невинен, е: „За какво е вашата книга?“. Защото отговорът всъщност е прерогатив на читателя. Читателят е този, който според възможностите си възприема и тълкува авторовия текст. Той е съавтор, той формулира за себе си сакраменталното „за какво е“. Всеки отделен читател – всеки, има своето лично „за какво е“.

Авторът на художествено произведение не е лектор, не е ментор, не е гуру. Обикновено той няма отговори. Обикновено и него самия го мъчат въпроси, нямащи еднозначни отговори. Обикновено художественото творчество е в определена степен начин да се постави въпрос и начин да се потърсят отговори. Истината е, че с личното си творчество авторът отговаря (или не отговаря) единствено на себе си. Затова на читателското „за какво е?“ писателят се затруднява да реагира просто и искрено. Отговор на въпроса винаги е самият текст и заложеният в него потенциал да предизвиква емоции, рефлекси и умозаключения у читателя. Тъй наречената „поука“ може да се намери в баснята, не и в романа.

Ала докато размишлявах над евентуалната анотация на романа на Виктория Амелина, усетих, че без особени угризения, без да си кривя душата мога да отговоря на досадното „за какво е“. И без това да звучи непрофесионално.

Своеобразно позволение ми дава самата авторка, приложила към заглавието „Синдромът на листопада“ и подзаглавието „Homo Compatiеns“. Това не е толкова насока, колкото намек за необходимостта от самостоятелно издирване на смисъла – речникът на латинските изрази тук няма да помогне. Този речник знае само homo patiens – човека, който страда. А homo compatiens, това е човекът, способен да съчувства до степен, при която съчувствието преминава в съ-страдание – тъкмо такъв е героят в „Синдромът на листопада“, протагонистът носител на авторовия замисъл, персонажът, който превръща романа от напълно реалистично повествование в полуфантастична история, дори с мистични елементи.

В психиатрията и в социопсихологията съществува терминът „емпатия“. Емпатията, това е умението, способността на човека да съпреживява емоциите и душевните състояния на другия човек. Тя все още не е способност за състрадание, тя е умение правилно да отчетеш и да интерпретираш определени сигнали, свидетелстващи за емоционалното и психичното състояние на другия.

Емпатията – това е иманентна способност на здравия организъм. Присъща е не само на човека, животните също умеят както да пращат, така и да приемат такъв род сигнали. Животното умее да демонстрира агресия, симпатия, болка, както и да различава агресия, симпатия, болка у друго същество.

Обаче единствено човекът владее словото – допълнителната сигнална система, даваща възможност както за изразяване, така и за прикриване на същинското емоционално състояние – и само човекът е способен на състрадание (тоест в състояние е да проектира чуждото емоционално състояние в себе си).

Състраданието е чисто човешко качество.

Можем да се развълнуваме от състоянието на другия човек до такава степен, че да из питаме не само душевната, но и физическата му болка. Можем да споделим радостта на другия така, че дори да забравим собствените си проблеми и несгоди. Умеем да предаваме настроението си на другия, „да заразяваме“ другия със себе си, със своите страхове, надежди, тревоги, успехи и загуби.

Разбира се, това е възможно най-вече когато онзи, другият, е близък и свиден за нас човек. Ала ето че героят на романа „Синдромът на листопада“ е надарен с уникалната способност да долавя страданията и болката не само на своите близки, но и на съвсем непознати и чужди нему хора. Тъкмо тази дарба е неговото проклятие – той лекува хората, като поема болката им върху себе си, като изживява чуждите мъки като свои собствени. Заради тази своя уникалност той е неизразимо самотен, тъй като не може да разчита на същата емпатия и разбиране от страна на другите. Но пък тъкмо тя го свързва с невидими нишки с хора, които никога не е познавал, с хора, които живеят в други страни, в други реалности и за чието съществуване не е дори и помислял. Историята на такъв персонаж би могла да бъде „чисто“ екзистенциална драма, разигравана сред неутралните декори на авторовия микрокосмос. Обаче Виктория Амелина разказва за човешки живот, изпълнен с конкретни и разпознаваеми подробности. Ако не беше психическата девиация на героя – а тя изпълва повествованието с чудати бълнувания, наподобяващи ту халюцинации, ту ясновидство, – бихме имали биография на съвсем обикновен наш съвременник, отгледан в сиропиталище, преживял бурните 90 години, адаптирал се към социалните промени и доживял до наши дни, все още белязани от Майдана. Но фантастичната особеност на героя, виденията му, които като пунктирна линия преминават през цялата книга, обрисувайки вече не съвсем разпознаваема, а на места дори изцяло загадъчна действителност, както и своеобразните авторови притчи, обогатяващи пространството на текста с допълнително измерение, превръщат „Синдромът на листопада“ в сложна полифонична творба, в която биографичните и историческите реалии далеч не са основните елементи.

В уникалната способност на героя да усеща и съпреживява чуждите страдания авторката вплита украинските събития от последните години в контекста на най-новата световна история. Тук става дума не толкова за политическите паралели (например Майдана в Киев и Мидана в Египет), колкото до това, че в съвременния глобален свят няма и не е възможно да съществуват локални конфликти, локални проблеми, локални войни, локални революции: всички ние сме като съседи в тясна обща квартира, затова несправедливостта, жестокостта и болката в който и да било регион на вълни преминават през цялата планета и отекват във всяко нейно кътче.

Всъщност емпатията е основата на невербалната комуникация сред живата природа, тя е жизненоважна биологична функция, която е присъща и на човека.

Това е основното, макар и далеч не единственото послание на „Синдромът на листопада“. Поради това моята анотация, с която ще уведомя читателя „за какво е“ тази книга, ще звучи така:

Това е роман за състраданието и за способността ни да съпреживяваме чувствата на другите, което е може би единствената надежда да спасим и съхраним този свят, като го освободим от агресията, от отчуждението, от недоверието, от деструкцията. И още – за това, че дори най-нищожната злина се разраства, шири се и не изчезва от само себе си, както не изчезват петролните петна, пластмасовите отпадъци и радиационното замърсяване. И че е крайно време да се научим да съчувстваме на всичко живо по същия начин, по който съчувстваме на най-близките си и скъпи хора.

Юрий Издрик в предговорa към „Синдромът на листопада, или Homo Compatiens“ на Виктория Амелина, превод от украински: Пенка Кънева