Информация
Рейтинг (2)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Единствено превъзмогвайки себе си, ние живеем

10 юли 2023 г.
Единствено превъзмогвайки себе си, ние живеем

„Мисля, че определението на нашето време е това: човекът е предавател на символи. Между тези символи има два, които са началото и краят на човешкия език, неговата пълнота и неговото разпадане: прегръдката на телата и поетическата метафора. Поетическата метафора и любовната прегръдка са примери за онзи миг на почти съвършено припокриване между два символа, което наричаме аналогия и чието истинско име е щастие.“

Октавио Пас (1914-1998), знаменитият мексикански поет, есеист, дипломат и носител на Нобелова награда за литература, вече присъства по-осезаемо на българския литературен пазар. В навечерието на 25-ата годишнина от неговата кончина се появи сборникът „Избрани есета“ – неголяма по обем, но представителна част от внушителното му есеистично творчество. Подборът се основава на осемтомното издание „Събрани съчинения“, реализирано от испанското издателство Galaxia Gutenberg с участието на автора.

Повечето есета са създадени през 50-те и 60-те години. В този период Пас е дипломат във Франция, Индия и Швейцария и това безсъмнено рефлектира върху тематичния обхват и духа на текстовете. Френското културно влияние намира израз най-вече в интереса му към сюрреализма, екзистенциализма, възгледите на Симон дьо Бовоар и постструктурализма от края на 50-те. В сборника са засегнати и идеите на психоанализата, индуизма и будизма, макар и откъслечно. Няма как да не откроим проникновените есеистични потрети на две забележителни фигури – португалския поет с много лица Фернандо Песоа и френския поет и писател Андре Бретон, „папата на сюрреализма“. Есето за Песоа започва с предпоставката, че поетите нямат биография, защото тяхната биография е творчеството им. Създател на хетеронимите Кайеро, Рейш и Кампуш, Песоа има един голям „порок“ – въображението. Едва ли има поет, който да олицетворява така напрегнато и неотменимо съдбовността да си творец. („Има нещо ужасно долно в съвременното съзнание; хората търпят всякакъв вид недостойни лъжи в реалния живот и всякакъв вид недостойни реалности, но не понасят съществуването на мита. А точно това е творчеството на Песоа – мит. Цялото му творчество е търсене на изгубената самоличност.“) В есето, вдъхващо почит към личността и възгледите на Андре Бретон, Пас обръща внимание, че за автора на „Надя“ поезията е магическа сила - субстанция или енергия, способна да трансформира реалността. Тя не е предназначена да спаси Аза на поета, а да го разтвори в могъщата реалност на речта, да отъждестви мисъл и реч. За радост на читателя ерудитският анализ на Пас тук се разклонява неимоверно, засягайки в един или друг порядък личности като Лотреамон и Бунюел, Аполинер и Дюшан, Фурие, Сад и Русо.

Значителна част от есетата са свързани с теория и философия на литературата. Есето „Литература на съзидание“ търси отговор на въпроса съществува ли испаноамериканска литература. Обект на „Образът" е самата поезия като проникване в същността на действителността. „Поетическото откровение“ съпоставя религиозното преживяване и поетическото прозрение, изхождайки от убеждението, че поетическото слово не се нуждае от божествения авторитет. Защото „убивайки смъртта, религията обезживява живота“, а крайната цел на всяко поетическо творчество е да престанем да възприемаме живота и смъртта като противоположности. Човекът, напомня Пас, е призван да твори битието, в този смисъл всеки човек е възможност за битие и небитие. „Смях и покаяние“ изследва връзката между смеха, труда и жертвоприношението и разкрива любопитни подробности за мексиканските божества. А „Употреба и съзерцание“ е неочаквана, но съвсем логична апология на занаятите и занаятчийските произведения, добиващи нова трактовка в светлината на индустриалното производство и „безличния“ индустриален дизайн.

Времето на техниката ускорява ентропията: цивилизацията на индустриалната ера е произвела за един век повече отпадъци и мъртва материя, отколкото всички други цивилизации от неолитната революция насам. Така тя атакува в самата ѝ сърцевина идеята за времето

Създадено в края на 60-те, есето „Новата аналогия: поезия и технология“ отеква потресаващо, сякаш е писано днес, особено в някои свои части: „Древните творения са били изображение на реалността – реалната и въображаемата, докато произведенията на техниката са въздействие върху реалността… Съвременната астрономия често говори за космически катастрофи и така въвежда идеята за случайното в една сфера, изглеждала като самия образец на реда. Не е необходимо обаче да прибягваме до примери от областта на астрономията; ето един подръчен пример, а и по-достъпен и убедителен – атомното оръжие. Неговото съществуване само по себе си е аргумент, който буквално разбива на пух и прах идеята за прогреса, разбиран било като постепенна еволюция или като революционен скок. Вярно, че досега успяваме да избегнем катастрофата. Но какво от това: самото съществуване на такава възможност е достатъчно, за да се разклати нашата идея за времето… Преоткриваме едно чувство, което постоянно е съпътствало ацтеките, индусите и християните през хилядната година. Техниката се появява като отрицание на образа на света, за да се наложи накрая като образ на унищожението на света.“

Есето „Въртящите се знаци“, писано през 1965 г., се вглежда в антагонистичната връзка поезия-общество, преливайки в социална критика по толкова естествен и категоричен начин, че няма как да не предизвика възхита. Пас забелязва, че обществото, на което е съвременник, проявява някои смущаващи черти като „агресивно възраждане на расовия, религиозния и езиковия партикуларизъм“ наред с пасивно приемане на мисловни и поведенчески модели, залегнали в комерсиалната и политическата пропаганда. Налице са повишаване на жизненото равнище и влошаване на равнището на живота, господство на вещта и дехуманизация на онези, които я произвеждат, власт на колективизма и изчезване на понятието „ближен“. Това означава, че средствата са се превърнали в цели – например вече говорим за сексуално възпитание, а не за познание чрез еротизъм; усъвършенствали сме съобщителната система за сметка на събеседниците; в изкуството знакът триумфира над смисъла, а предметът над образа... Пас използва понятието кръгов процес: „многообразието е сведено до еднообразие, без да се премахне разногласието между нациите, нито разединението в умовете; личният живот, превъзнасян от рекламата, се превръща в анонимен живот; всекидневната новина става просто повторение, а оживлението завършва със застой.

Според Октавио Пас, известен като непоколебим бранител на свободата на изразяване и критик на всякакви репресивни режими, критиката на марксизма като социална система е неотделима от критиката на съвременния човек. Защото идеята за общност, в която с премахването на класите и държавата ще бъде сложен край на господството на едни над други, а моралът на властта и на наказанието ще бъде заменен от личната свобода и отговорност, сама по себе си няма как да бъде отхвърлена. Впрочем тази идея се родее с дълбоко личната утопична представа на писателя за едно универсално общество, в което ще бъде заличена разликата между труда и изкуството, общество, в което всеки човек ще бъде собственик на самия себе си и тази „индивидуална собственост“ ще бъде споделена от всички. Пас подсказва, че историята на западноевропейската поезия от немския романтизъм насам е история на нейните разриви и помирения с революционното движение. В една идеална творяща общност обаче не би следвало да има потисничество – „в нея ще се открояват едновременно изначалната еднаквост или сходство на всички хора и коренното различие или своеобразие на всеки един“.

Във всяка епоха европейските поети – а сега и поетите от двете части на американския континент – създават на различни езици една и съща поетическа творба. Всеки от нейните варианти е същевременно оригинална, неповторима творба.

Есето „Литература и литературност“ ни потапя в дискусионната тема за изкуството на превода. Всъщност колко да е дискусионна, след като „да се научиш да говориш, значи да се научиш да превеждаш“? Всеки текст е уникален и в същото време е превод на друг текст: „Нито един текст не е напълно оригинален, защото самата реч по своята същност е вече превод: първо, на безсловесния свят, а след това, защото всеки знак и всяка фраза са превод на друг знак и друга фраза. Това съждение обаче може да се преобърне: всички текстове са оригинални, защото всеки превод е различен, носи някаква своя инвенция и в този смисъл представлява уникален текст." Октавио Пас съизмерва поетическия превод и оригиналния текст като две самостойни художествени произведения с уговорката, че добрият преводач се отдалечава от оригинала само за да е още по-близо до него: „Потопен в езиковата стихия, поетът избира някакви думи – или думите избират него… За преводача отправна точка не e речта в движение, суровина за поета, а фиксираната реч на поетическата творба. Реч застинала и все пак съвсем жива. Той извършва действие, противоположно на онова, което извършва поетът: целта не е да се изгради с подвижни знаци неподвижен текст, а да се разложи текстът на съставните му елементи, да се задвижат отново знаците и да се върнат обратно в речта.“

Няма нищо по-тежко от онова първо потапяне в самотата, каквото е раждането, освен онова друго пропадане в неизвестното, каквото е умирането. Животът ни е всекидневна подготовка за смъртта. Учат ни не толкова как да живеем, колкото как да умрем. Но ни учат зле.

През 1943 г. Октавио Пас заминава да учи в Университета в Бъркли в САЩ, а малко по-късно постъпва на дипломатическа служба и до 1962 г. работи в посолството на Мексико във Франция. Именно там той публикува „Лабиринтът на самотата“ (1950, 1959), задълбочено изследване на мексиканската народопсихология. Последните три есета в настоящото издание – „Вси светии, ден на мъртвите“, „Завладяване и колониална епоха“ и „Диалектика на самотата“, са екстракт от въпросната есеистична книга на Пас, съответно от първото и второто й издание. На Анна Златкова дължим изкусния превод, съставителството, а също и бележките към всеки текст в „Избрани есета“ - този толкова въжделен и „изстрадан“ сборник. Художественото оформление е решено от Кирил Златков. За дизайна на корицата е използван детайл от фотография, която препраща към легендата за la Llorona, ридаещата жена, чийто образ е иманентна част от мексиканската култура и от представата за мексиканската идентичност. Да не забравяме, че за мексиканеца „смъртта е огледало, отразяващо напразните жестикулации на живота“. Само Октавио Пас може „да накара смъртта да изпърха с въображаеми крила“, а любовната нощ да сравни с „висящ мост“ между два живота. 

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2024 © Всички права запазени