Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Към онази която седи в тъмното очаквайки ме

29 юни 2023 г.
Към онази която седи в тъмното очаквайки ме

„Само по себе си това документиране на изтляващия ум е изключително писателско постижение, което хипнотизира, тревожи, вдъхновява и ужасява читателя, кара го да се вглежда настойчиво в собствения си нестабилен свят… Преводачката Здравка Найденова е извършила едно възхитително дело, предавайки на български енигматичната поетика на Антонио Лобо Антунеш.“

На пръв поглед това е една много проста история: бивша актриса се отправя към края на живота си, постепенно навлизайки все по-дълбоко в деменцията. Придружават я един лекар, един племенник на покойния й съпруг и една възрастна жена, наета като евтина алтернатива на старческия дом. По пътя губи места, хора, събития, една хрътка и един котарак. Затова пък възвръща връзката с родителите си, връзката на родителите си, онзи първичен миг на сътворението, въплътен в разпятието, чукащо над съпружеското ложе.

„Към онази която седи в тъмното очаквайки ме“ от Антонио Лобо Антунеш е роман за умирането и за смъртта, и за смъртта като финален акорд на умирането. Умирането, което започва тогава, когато погледът все по-често се обръща назад и достига все по-навътре в миналото: първо като отделни образи, после като цели сцени от зрелостта, младостта, юношеството и детството, за да се фокусира в един жест, свързващ всички житейски нишки в последния порив към светлината. Историята е проста, но не е лесна, защото бавно си проправя път сред криволиците на всекидневието, на излишното, на онова, за което не си струва да се говори, на подробностите, убиващи като камъчета в обувките. Тя подскача напред-назад във времето и пространството, връща се към едни и същи спомени, прави неочаквани асоциации, като онзи завеян епизодичен персонаж, назован с традиционното прозвище Салта Посиняш, който ще предопредели не само живота, но и смъртта на умиращата, чиито вещи скачат от място на място, подобно на блуждаещата й мисъл. На прага на смъртта жената пренарежда своята история, отново и отново, пресявайки същественото от несъщественото, избистряйки собствените си ценности, тълкувайки отдавна забравени случки с мъдростта на пълноценно изживените години. Приливите на нейното съзнание донасят отдавна забравени тайни, а отливите ги оставят равнодушно оголени, обелени от лъжите и задръжките, освободени от моралния императив. И тези тайни вече не са нито срамни, нито опасни, защото когато краят е толкова близо, единственото, което има значение, е любовта. Любовта в цялото й своеобразие, любовта в цялата й пълнота, любовта в цялата й окончателност.

Изправени срещу смъртта, околните инстинктивно се вкопчват в любимите си същества, изстисквайки и последната капка живот от връзките си, преди на свой ред да потънат в пясъците на времето. И чрез тези хора и места, които смъртта привлича, „Към онази която седи в тъмното очаквайки ме“ от Антонио Лобо Антунеш е роман за португалското и за Португалия, и за Португалия като финален акорд на португалското. От южната идилия на детството в Алгарве, където започва всичко, през деликатната романтика на Лисабон, където зрелостта се налива със смисъл и съдържание, и изпитания, до суровостта на севера, към който са устремени мълчаливите надежди за бъдещето след последния дъх. В тази особена география на отпътуването Фаро (малкият град, югът) тежи с гравитационната сила на детството, на формиращите преживявания, на истински дълбоките връзки, в противовес на универсалната лекота на Лисабон (големия град, севера), чиято физическа и духовна архитектура постепенно избледнява в тривиалността на познатите, повтарящи се до безкрай неща. Дихотомията Фаро – Лисабон е, разбира се, актуализация на фундаменталните културни опозиции на ХХ век: малкия град – столицата, традиционното – модерното, детството – зрелостта… Но това не е елементарно, схематично разцепване на времето и пространството.

Парченцата от фрагментираната памет на жената, повече или по-малко обърканите й действия в настоящето и съдбите на хората, оставили трайна следа в живота й, се подреждат като камъчетата на португалската калсада в една причудлива абстрактна форма, едновременно своя и чужда, предизвикваща удивление и умиление, приканваща да се отдадеш на нейните мистериозни вълни. Малкото и голямото, националното и световното се сближават и раздалечават, проникват едно в друго и отново се разделят в ритъма на океана. Всъщност тъкмо това постоянно пулсиране на приливите и отливите е най-характерното проявление на portugalidade. Защото португалското в романа е далеч от фолклорните и туристическите маркери на Португалия, далеч е от гордите мореплаватели и сърцераздирателното фадо, не съвсем далеч от треската, приготвена по 365 начина, и плочките азулежу, но много близо до португалския начин на живот, въплътен в португалския език, развивал се в продължение на векове в хармония с музиката на Атлантика, проникнат от меката му влага, соления му вкус и крясъците на чайките.

Защото „Към онази която седи в тъмното очаквайки ме“ от Антонио Лобо Антунеш е преди всичко роман за писането и за литературата, и за литературата като финален акорд на писането. Структуриран в три анданте, съответстващи на трите фази на болестта на актрисата, текстът следва едновременно вътрешния й свят, с неговите криволици, пропадания и внезапни смени на темата, и външния свят, който достига до гаснещото й съзнание през призмата на осмислянето на изживения живот. Само по себе си това документиране на изтляващия ум е изключително писателско постижение, което хипнотизира, тревожи, вдъхновява и ужасява читателя, кара го да се вглежда настойчиво в собствения си нестабилен свят, да влиза в ролите на умиращата, на възрастната компаньонка, на племенника, на съпрузите, на лекаря, на портиера господин Барата и на родителите, да, особено на родителите, на грижовната майка и на всеотдайния баща, който, макар и отдавна мъртъв, винаги е готов да се притече на помощ с една вълшебна дума: „Дъщеричке!“.

Бидейки психиатър по професия, Антонио Лобо Антунеш притежава компетентността и опита, за да реконструира тази сложна структура, която се изправя пред мнозина в последните месеци и години на живота им. Прави го откровено и честно, но с нежност и емпатия, които превръщат четенето на романа в пречистващо преживяване. Бидейки писател по призвание, Антонио Лобо Антунеш си поставя извънредно сложна творческа задача и я решава блестящо от първата до последната страница, съумявайки да смекчи експерименталната проза с една човешка, вълнуваща история.

„Към онази която седи в тъмното очаквайки ме“ е проникновен и красив роман, освободен от художествена претрупаност и излишни претенции и тъкмо заради това високолитературен в най-добрия смисъл; роман, който за пореден път показва, че в нашата забързана и опростена до storytelling в няколко стъпки действителност има място както за езикови и стилистични експерименти, така и за бавно, философско разказване. За късмет на българските читатели, той е намерил възможно най-добрите си интерпретатори у нас. Преводачката Здравка Найденова е извършила едно възхитително дело, предавайки на български енигматичната поетика на Антунеш и най-вече, най-вече хипнотизиращия ритъм на приливите и отливите, по принцип чужд на нашата действителност, но представляващ гръбнака както на стила, така и на разказа в този удивителен роман. Допускам, че читатели, които за първи път се срещат с португалската култура, биха спечелили от още няколко бележки под линия, но пък националният пласт в текста е достатъчно деликатен, за да е почти невъзможно да бъде адекватно обяснен.

От своя страна Стефан Касъров е предложил корица, едновременно деликатна и разбираема, която отключва допълнителна метафорична вселена, сближаваща естетиката на оригинала и на превода. Безкомпромисното качество на ИК „Колибри“ се подразбира, но все пак заслужава да бъде отбелязано – прецизна, почти маниакално внимателна към детайла книга като тази не би понесла издателска небрежност. В крайна сметка това е един спектакъл, изигран точно както трябва – нито прекалено добре, нито прекалено зле, който ще остави зрителите притихнали, зашеметени, озадачени, потънали в себе си, погълнали реалност, която все още не е тяхната, но вече седи в тъмното, очаквайки ги…

Автор: Лора Шумкова, публикувано в „Литературен вестник“, 2022 г.

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2024 © Всички права запазени