Информация
Рейтинг (2)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Неудържимата Елена Феранте

20 юни 2023 г.
Неудържимата Елена Феранте

„Истинското писане е онзи жест, който пребърква хранилището на литературата в търсене на необходимите слова… Този, който пише, няма име. Той е чиста чувствителност, която се храни с азбука и произвежда азбука вътре в някакъв неудържим поток.“

„Между полетата на страницата“ (превод от италиански: Ния Филипова) съдържа четири есета, озаглавени съответно „Усилието и перото“,  „Аквамарин“, „Истории, аз“, „Реброто на Данте“. Под тях стои псевдонимът Елена Феранте - анонимната италианка, която покори сънародниците си и превзе смятаната за непревземаема крепост на американския книжен пазар. Критиката е единодушна, че тези текстове се вписват в традицията на eмблематичните Lectiones Magistrales, чието начало е положено от Умберто Еко в Болонския университет през първите години на XXI век. И ако някои критици намират първото есе за най-съкровено и прямо до болка, то венец на „размислите“ е лекцията „Реброто на Данте“, прочетена по време на конференция за италианисти – изследователи на творчеството на гениалния флорентинец.

Авторката на прочутия вече „неаполитански цикъл“ и на бестселъри като „Непознатата дъщеря“, чиято киноверсия също събра много суперлативи, този път осветява изворите на своята литературна енергия: излага възгледите си за писането, литературните влияния, горчиво-сладките моменти на себенадмогване по пътя на формирането си като писател. Разказва за малките си суетни победи всеки път, когато някаква смътна и невидима мисъл, мисъл видение, благодарение на една щастлива върволица от букви придобие яснота и стане видима. Така наречената мисъл видение се извисява и спуска в процеса на своята изява, преди да изплува окончателно на белия лист или на екрана на компютъра. Феранте настоява на този глагол, „изявявам се“, защото, макар и поначало многозначен, тук се свързва с действие, извършвано от ръката. Нещо иска да се изяви, казва големият италиански писател Итало Звево, цитиран от Феранте, да бъде хванато с ръката, която пише.

Едно е да програмираш разказ и да изпълниш прилично замисъла, друго е онова писане, напълно несигурно, не по-малко подвижно от света, който се стреми да подрежда. То ту нахлува, ту изчезва, ту изглежда самò, ту представлява тълпа, ту е малко, прошепнато, ту става гигантско и крещи. Изобщо бди, колебае се, търкаля се, блести, разсъждава както в пословичното хвърляне на зарове на Маларме. („Хвърлянето на зара никога няма да премахне случайността“).

Есето „Аквамарин“ започва с признание за тласъка, който й дават „Жак Фаталиста и неговият господар“ на Дени Дидро и „Тристрам Шанди“ на Лорънс Стърн. Според Феранте това са две книги, които казват колко е трудно да се разказва правдиво, същевременно засилват желанието да го правиш. Да се разкаже реалното – подчертава Жак – е трудно по принцип, трябва да се държи сметка за факта, че този, който разказва, винаги е някакво криво огледало. Така Елена Феранте стига до поредното си малко откритие: литературното писане няма никога да успее да вкара насила вихъра от отломки, схващан от нас като реалност, вътре в какъвто и да било граматически и синтактически ред: „Дълго време смятах „Непознатата дъщеря“ за заключителна книга или все пак за последната, която ще публикувам. Моята юношеска мания за абсолютен реализъм се беше изчерпала.“ Създавайки писането на героини като Делия („Тягостна любов“), Олга („Дни на самота“) и Леда („Непознатата дъщеря“), Феранте създава самата себе си, и обратно. В този ред на мисли тя отдава заслуженото и на съчиненията на Емили Дикинсън, на записките на Вирджиния Улф, на теориите за разказването и реципрочността на недотам известната феминистка мислителка Адриана Кавареро.

В лекцията, наречена „Истории, аз“, Елена Феранте размишлява върху подхода на Гъртруд Стайн, писателка и сродна душа, чиято съпротива срещу литературното статукво също я мотивира да прибегне към трикове. В своитe ловки мемоари от 1934 г., „Автобиографията на Алис Б. Токлас“, Стайн присвоява гласа и историята на Алис Токлас, нейна интимна партньорка, с цел да изложи собствената си биография, погледната отстрани. Следвайки примера на Стайн, Феранте говори за нанасяне на удар не само върху „фабрикувания образ“ на автора, но и върху предварително изработените конструкции на езика и жанра, които могат да се окажат съдбоносен капан за намерението ни да пишем „вярно“. Гъртруд Стайн не се придържа към лесно управляемата литературна форма, така наречената „изповед“, нито налага определен стил и тоналност на фразите. Просто посяга към един структуриран жанр като автобиографията и го преиначава:

Залогът – мислех и мисля – е да се научим да използваме свободно клетката, в която сме затворени. Това е болезнено противоречие: как може да се използва свободно клетка, била тя солиден литературен жанр или затвърдени навици за изразяване, или дори самият език, диалектът? Един възможен отговор ми се струваше този на Стайн: адаптирайки се и същевременно излизайки от калъпа. Да се запазва дистанция? Да, но само за да се приближиш после колкото се може повече. Да се избягва чист изблик на чувства? Да, но после да излееш чувствата си. Да се стремиш към последователност? Да, но после да бъдеш непоследователен… Да заредиш жанровете с традиционни очаквания? Да, но за да ги разочароваш. Общо взето, да населиш формите и после да извадиш от тях всичко, което не ни съдържа изцяло, което не може по никакъв начин да ни съдържа.

„Между полетата на страницата“ допълва списъка с аргументи за избора на Елена Феранте да не разкрива своята самоличност. Нека напомним, че в интервю от 2015 г. за Пари Ревю тя защитава позицията, че „авторът“ поначало е фабрикуван образ: „Няма литературно произведение, което да не е плод на традиция, на много умения, на нещо като колективна интелигентност. Ние неправомерно омаловажаваме тази колективна интелигентност, когато настояваме зад всяко произведение на изкуството да стои един-единствен герой.“ Есетата в настоящата книга обясняват защо стана възможно едно име, или една „тълпа от призраци“, както самата Феранте дефинира идентичността на автора, да се нареди сред глобалните мислители на сп. „Форин полиси” за 2014 г., да влезе в списъка на сп. „Тайм” със стоте най-влиятелни личности за 2016 година, да предизвика фурор сред читателите в Европа и отвъд океана. („Между полетата на страницата“ излезе с предимство във Великобритания и САЩ и веднага се изстреля в орбитата на най-търсените заглавия!)

Да преселиш сърцето си на страницата или да се отъждествиш с написаното, както го прави Данте в своята наистина величава „Божествена комедия“, изглежда непостижимо за стотици, ако не и хиляди „творци“, измъчвали белия лист през последните 700 години. Но не пречи да продължаваме да се опитваме, както ни поощрява Елена Феранте. Ако сме маниакално обсебени от литературата, от нас се очаква първо усърдие, за да овладеем дадена форма или рамка на писане. Тъй като словотворчеството поначало е „надбягване с времето, в което субектът винаги изостава“, полетата са първа предпоставка за израстването на един писател. Те са като светлината, която на разсъмване връща очертанията на предметите, колебливо ги създава отново, но само за да ни вдъхне увереност в тяхното, а и в собственото ни съществуване. Без тази светлина няма как да минем отвъд рамката, да я деформираме – съзнателно или не, и да се отдадем на  неудържимото, „конвулсивно“ писане, което не признава граници и червени линии…

Полетата на Феранте са метафора за напрежението между внимателната прецизност и непокорния инстинкт, който кара думите да „изригват“ и преливат от страницата. И няма как да не ви напомнят за безсмъртната мисъл на спортния журналист Ред Смит: „Писането е лесна работа. Просто сядате на пишещата машина, режете вените си и започвате да кървите“.

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2024 © Всички права запазени