Страховете и утрешният свят

„Адам отпреди грехопадението“ е екотрилър, посветен на биотероризма. Писана през 2007 г., книгата ви и днес събужда страхове. Възможно ли е екстремистки течения в радикалната екология да са чак такава заплаха за човечеството, за която, общо взето, не си даваме сметка?

Тази заплаха се увеличава все повече и повече. Когато писах книгата си, тези радикални групировки на практика не съществуваха във Франция. Имаше ги само в САЩ, във Великобритания и отчасти в скандинавските страни. А днес много често във Франция, а и другаде има бурни протести на такива екологични групи, съпроводени от насилие, има ранени и дори смъртни случаи. Атакуват кланици, месопреработвателни фабрики, месарници. „Терористичната“ или „дълбока“ екология съществува и тя е много далеч от мирното зелено движение. Базира се върху фундаменталистки текстове, създадени още по времето, когато писах романа си.

Кое послужи като отправна точка за книгата? Факти от криминалната хроника или събития, на които сте станали свидетел?

Не, идеята ми беше по-обща. Правих дълги и задълбочени проучвания, имам и голям опит в хуманитарната сфера. Когато погледнем историята на ХХ в., виждаме, че редица благородни на пръв поглед идеи са приключили по особено драматичен начин. Дадох си сметка, че зад тези радикални групи се крие мислене, осъждащо човека, и че той се превръща в мишена. Нещо, което ми изглежда много опасно, защото може да породи нова смъртоносна идеология. Не казвам, че се е стигнало дотам. Просто бия камбаната и предупреждавам, че трябва да внимаваме. Аз съм лекар по образование и за мен зачитането на човешкото същество е безспорен факт, който не подлежи на обсъждане. Не приемам да се преминат определени граници, колкото и да е пренаселена планетата. Бях посланик и имам много широки контакти – не само с учени от различни страни, но и с хора от службите за сигурност. Освен това издирих и изчетох текстовете на теоретиците на „дълбоката екология“.

Защитата на животните може ли да прерасне в желание за унищожение на хора? Излиза, че човешкият вид е най-опасният на планетата?

У теоретици на защитата на животните като философа Питър Сингър се среща идеята, че правата на човека са се разширили: първо са били освободени робите, после са били дадени права на жените и на различните малцинства, следващият етап ще бъдат правата на животните. Всяко животно, всяко живо същество, притежаващо усещания, би трябвало да има права. Лично аз изповядвам убеждението, че по никакъв начин не трябва да се причиняват страдания на животните. Ужасно е това, че те стават жертва на посегателства. Но да се твърди, че няма граница между хората и животните, е нещо изключително опасно. Има фрази в книгите на Сингър, които са повече от проблематични – например за децата с много тежки синдроми или със специални потребности. Той се пита дали някои от тях са в състояние да изпреварят в развитието си най-интелигентните животни. За мен подобно питане е изключително опасно. Премахнем ли тази граница, заявим ли, че човешкото същество е само едно животно, било то и надарено с разум, от тук нататък всичко е позволено. Затова реших да пиша по тези проблеми.

Така стигаме и до ядрото на вашата дистопия – човекът е вреден, ето защо трябва да бъдат ликвидирани бедните. Нима подобно малтусианство има почва днес?

Въпросът за големината на човечеството се поставя и винаги се е поставял. Заговори ли се за Африка, този проблем възниква винаги. Твърди се, че съществуват твърде много хора, че земята е пренаселена. Дълги години се водеше война в Руанда, но мнозина смятаха това за нормално, нали става дума за най-пренаселената страна. Да, сигурно щеше да ни е по-лесно, ако човечеството беше само един-два, а не осем милиарда души. Но какво да правим с „останалите“? Звучи безчовечно и тъкмо това може да даде подтик за крайни решения, включително и за биотерористични атаки. Целта ми не беше да покажа, че това съществува. Целта ми беше да покажа, че то може да съществува. Настоявам, че трябва да спазваме „границата“. Става дума за истинската граница на човешката екология, която зачита човешките същества и се бори за бъдещето на планетата. Но тя трябва да го прави заедно с човечеството, а не срещу човечеството. Не го ли сторим, може да се случат кошмарни неща. А в момента сме в тежка ситуация. Хората са обзети от всякакви страхове – заради войната, тероризма и климатичното затопляне. Всеки ден те следят новините и имат чувството, че ще става все по-лошо – плашат ги с глад, с липсата на вода. Така нараства подкрепата за различни радикални движения. Затова ми се струва толкова важно да повтаряме, че има граница, която не бива да се прекрачва.

Всичко, което разказвате, звучи правдоподобно. Но заплахата като че ли идва не само от радикални групировки, но и от авторитарни държави, които могат да използват холерата или най-различни епидемии срещу враговете си?

Знаете ли, когато излезе книгата ми, се чуваха иронични гласове, че вече е свършено с епидемиите, че всичко това са фикции. Че претоплям стари страхове – Ебола в Африка или СПИН-а, с което човечеството вече се справя… Появи се КОВИД-19 и всички разбраха, че това е планетарен сюжет, както и че заплахата може да идва от лабораториите. Да, вирусът би могъл да се появи дори от случайна кръстоска на пазара, но е факт, че е имало големи вирусологични лаборатории в Ухан, където впрочем са работели и френски изследователи. Днес световни учени, включително и американски експерти, казват, че е много вероятно да има „изтичане“ на вируса от лабораторията, лабораторното му манипулиране също е напълно възможно. Не казвам, че е сигурно, нямаме окончателни доказателства за това, но е напълно възможно. Ето как моето повествование придоби друго звучене.

Витаят страхове, че в даден момент Кремъл би могъл да изпробва в Украйна някоя разновидност на биологично оръжие?

Напълно е възможно. За голямо съжаление.

Вие сте дипломат, как виждате изхода от войната в Украйна? Война, която може да продължи дълго и чийто залог е много голям?

Моята експертиза се отнася предимно до Африка и Латинска Америка, но опитът, който имам, сочи, че тази война има най-различни прочити. Ние с вас сме европейци. България граничи с конфликта, тоест нашата гледна точка към тази война е очевидна, ясно е кой е агресорът. Но когато сте например в Бразилия, Южна Африка или Индонезия, се убеждавате, че там тази война се възприема по доста по-различен начин. Това проличава и в ООН. Войната в Украйна доведе до преконфигуриране на света, което направо не е за вярване. Има редица държави от други континенти, които са или неутрални, или подкрепят войната на Путин. Ще дам пак за пример Латинска Америка. Там има три-четири страни, които са проамерикански и изцяло подкрепят Украйна. Но има и други, които са неутрални, и то сред най-големите – Мексико, Бразилия, Аржентина, те просто изчакват развръзката. А има и такива, които са откровено проруски – Никарагуа, Венецуела. Оттук става ясно, че съдбата на тази война ще предопредели световната участ. Това вече е световна война, колкото и да звучи невероятно. И в тази световна война залогът наистина е много голям. Има страни като Бразилия, които са демокрации, но те не осъждат агресията на Москва.

Моментът е ключов. Светът „след“ определено няма да е като света „преди“. Виждам сближаването между Русия и Китай, но огромният въпрос е кои ще са страните, които ще се подредят зад тях.

Предвиждате огромна планетарна промяна?

Промяната със сигурност ще е мащабна. Ако руснаците спечелят войната – или поне не претърпят пряко поражение – това ще има своите категорични последици. Съединените щати могат да изгубят влиянието си в редица части на света. В Латинска Америка и без това вече си правят каквото искат. Вашингтон не успя да се отърве от режима във Венецуела, не си върна Куба след смъртта на Кастро и т.н. Говоря за тези страни, защото ги познавам най-добре. И трябва да се има предвид, че отслабването на американското влияние не е единичен случай. Франция също губи влиянието си в Африка. В обратната хипотеза – при загубата на Русия – влиянието на Америка ще се завърне. Но много зависи от евентуалното сближаване между Китай и Русия.

Вие обаче сте и лекар, имате огромен опит от хуманитарни операции в Африка, но и на Балканите. Какъв спомен пазите например от войните на Балканите в края на ХХ век?

Бях в Косово, а преди това в Босна и Херцеговина, бил съм и в Хърватия, и в Сърбия. Навремето бях помолен от френското Министерство на отбраната да се нагърбя с една мироопазваща операция. Наложи ми се да работя по освобождаването на френски заложници.

Коя година стана това?

През 1994 г. Водех преговори, които бяха наистина много трудни. Издирвах френските заложници и ходех на срещи с тях с хеликоптер.

Видели сте и „другата страна“ на Балканите.

Опознах всички страни на вашия регион. Моята позиция ми позволяваше да прекосявам границите в бивша Югославия. Написах за това роман, който се нарича „Чекпойнт“…

И който е преведен и на български…

Повествованието се разгръща около два камиона, натоварени с хуманитарна помощ, вътре има млади хора, момичета и момчета. Те тръгват с идеалистични представи, а грубата реалност се намесва и животът им изведнъж се променя.

Сюжетът не напомня ли донякъде романа на Жорж Арно „Възнаграждение за страха“, по който е заснет прочут филм през 50-те години с участието на Ив Монтан и Шарл Ванел?

Точно така. Вдъхновявах се от „Възнаграждение за страха“, когато писах тази напълно автентична „балканска история“. Двамата мъже в камиона, преследванията и резките обрати в сюжета. Постепенно умонастроенията на моите герои се променят, всеки има влияние над другите, но в центъра са двамата шофьори, които са бивши „сини каски“. Те тръгват от Лион, но попадат в един хърватски анклав в Босна. Там има голяма въглищна мина, която е спряла работа заради войната. Но една мина не може да бъде спряна просто така. Спрете ли помпите, галериите ще се наводнят и това на практика ще я затвори завинаги. Затова, макар мината да не работи, изпомпват водата с надеждата, че някой ден местните хора отново ще изкарват от нея препитанието си. Проблемът обаче е, че за целта е необходимо да разполагат с експлозив, за да добият малко въглища, с които пък да захранят станцията наблизо, чрез която помпите функционират.

И представяте ли си, местните хора се обръщат към мисията на ООН с молба да им осигурят експлозив, докато в същото време се води войната в Босна. Оттам, разбира се, им отказват. Тогава двете бивши „сини каски“, които са охранявали мината, се връщат във Франция и тъй като добре познават ситуацията на място, решават да пренесат малко експлозив, с който да помогнат на местните хора. Ангажират се в хуманитарен конвой, вътре в който скриват експлозива. Без да се замислят какво е да си шофьор на конвой, който всеки момент може да полети във въздуха.

Нека пак ви върна към вашия опит на лекар. Хипократовата клетва продължава ли да е от значение за вас?

Тя е нещо абсолютно основополагащо. Поради това не пиша истории, пряко вдъхновени от моя живот. Щом съм положил тази клетва, смятам, че нямам право да предавам пряко разговори ми с човек, който ми е поверил тайната си. Не мога да го сторя. Човекът ми е оказал доверие и съм си въвел абсолютна забрана срещу подобни действия. Етиката ми на лекар надделява над работата на писателя. Обратното би било равносилно на предателство.

Навярно имате много истории от годините, когато сте работили в „Лекари без граници“?

Да, но не посягам към тях, прехвърлям всичко във фикцията.

А как литературата се вписа във вашия жизнен път и в ангажираността ви?

Като болест, която се разви по не особено добър начин… Шегувам се, отначало просто пишех в свободното си време, това беше моята „тайна градина“. А после писането придоби все по-голямо значение, за да се превърне в моя живот. Доволен съм от това. Но не беше предвидено.

И ето че след като публикувате „Адам отпреди грехопадението“, влизате във Френската академия. Мечтали ли сте за това?

Не, никога.

Било е неочаквано за вас?

Как да ви кажа… Човек не се кандидатира във Френската академия, а предлагат кандидатурата му. По онова време бях посланик в Сенегал.

Имахте ли „кръстник“ по този път?

Познавах мнозина членове на Академията – Жан д’Ормесон, Мишел Деон, Макс Гало. За съжаление, те вече не са сред живите. Уви, Френската академия е силно променена.

Но продължавате работата над Речника на френския език? На коя буква сте вече?

Нa Z – съвсем накрая.

А над коя дума ви отредиха да работите – нали е такава традицията?

Над думата „завръщане“. Когато постъпваш в академията, наистина ти дават една дума. И на мен се падна „завръщане“. Хареса ми – добре е да тръгваш, но е добре и да се завръщаш. В словото, което произнесох по този повод, казах, че онова, което най-много обичам в пътуването, това е завръщането.

Животът ви не е ли тъкмо пътуване и завръщане – от медицината към дипломацията, от политиката към литературата?

Винаги съм го усещал така – отиване и връщане. И повторно връщане – чрез фикцията.

Пишете, за да свидетелствате? Това ли е вашата формула?

Как да ви отговоря… Пиша, за да говоря за света. За да се опитам не толкова да променя нещо – нямам такива илюзии, – а за да дам представа какво се случва. Журналистиката се занимава с актуалното и това е нещо от огромно значение. Но понякога е необходима дистанция. Да се отдалечиш, за да осъзнаеш как нещата наистина се променят. Мисля, че литературата ни предлага такова „отстранение“.

А какво се случва с литературата днес? Как се променя тя?

Променя се, наистина. И големият въпрос е да разберем дали тя все още съществува. Днес френската култура, в това число и литературата, е маргинализирана, особено като се има предвид свръхсилата на американската култура. Нещо, което е също парадоксално. Ако погледнем как се развива светът, може да се каже, че Съединените щати са по-скоро в криза, те губят влияние. А американската култура си остава вездесъща, тъй като американците измислиха новите технологии, зад тях е и Холивуд…

Как си представяте тогава утрешния свят?

Коварен въпрос… Всичко зависи от войната в Украйна. Тя, връщам се отново към тезата си, ще пренареди картите в геополитическата игра. Изобщо не съм убеден, че светът на демокрацията ще обхване цялата наша планета. Може въобще да не стане така. От друга страна, демокрациите имат своя шанс, но уви, демокрацията като цяло е в криза. Вижте какви разломи има днес вътре в европейските демокрации, колко трудно се интегрира масата от имигранти – в Съединените щати, но също така и във Франция. Кризата е дълбока, но може пък утрешният свят да е по-добър. Нямам отговор на този въпрос.

Жан-Кристоф Рюфен (род. 1952 г.) е френски лекар, пътешественик, дипломат, член на Френската академия (от 2008 г., където заема мястото на Анри Троая). На негово име е кръстена медиатека в гр. Санс и училище в гр. Виню по желание на учениците. Завършва медицина и постъпва в „Лекари без граници“, участва в хуманитарни мисии в Африка. Участва в хуманитарни мисии в Косово и Босна и Херцеговина, където помага за освобождаването на 11 френски заложници. Бил е посланик в Сенегал и Гамбия. Още с първия си роман „Абисинецът“ (1997) е забелязан от публиката и критиката – печели Гонкур за първи роман и наградата Медитеране (книгата е преведена на 19 езика). На български са издадени романите му „Чекпойнт“ (превод Аксиния Михайлова, „Парадокс“, 2019) и „Адам отпреди грехопадението“ (превод Росица Ташева, „Колибри“, 2023). Жан-Кристоф Рюфен гостува в края на април 2023 г. в България по покана на издателство „Колибри“ и на Френския институт в София.

Интервю на Тони Николов, публикувано в сп. КУЛТУРА, юни 2023