Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Другият Бергман

27 април 2023 г.
Другият Бергман

„Гледам на героите си като на марионетки, защото са направлявани от латентни сили, които самите те не осъзнават. В един случай миналото предопределя съдбата им; в друг – силата на обстоятелствата; или пък това може да е била някоя силна личност, която е наредила сцената според собствената си воля, докато най-накрая се появи най-големият авторитет от всички, Смъртта.“

Когато през 2018 г. у нас се появи една неголяма по обем книга с мъчното заглавие „Маркюрелови от Вадшьопинг“, навярно мнозина са се запитали дали авторът й, носейки фамилия Бергман, не е родственик с Ингмар Бергман, другия гениален шведски артист, който се радва на далеч по-голяма известност у нас и като драматург, и като кинорежисьор. Изданието е в превод на Меглена Боденска и е анонсирано като безспорна шведска класика. Почитателите на скандинавската литературна и драматургична традиция вече знаят, че става дума за един от трагикомичните шедьоври на Ялмар Бергман, чийто главен герой, безскрупулният господин Маркюрел („светецът на пъкъла“), обича само две неща: мириса на парите и сина си Юхан. Бергман населява този град с пъстра галерия от персонажи, които ще използва и в други свои произведения. Десет години по-късно, през 1929 г., драматизира „Маркюрелови от Вадшьопинг“, като пиесата се играе по шведските сцени и до днес. Изглежда, българската театрална сцена все още не е изпитала вулканичната творческа фантазия на Ялмар Бергман (1883-1931), схващан като най-добрия шведски драматург след Огуст Стриндберг. В този смисъл появата на сборника „Избрани пиеси“, чийто съставител и преводач също е Меглена Боденска, има приносен характер и поражда надежда, че някоя от тези забележителни творби скоро ще оживее в българска постановка.

Изданието обхваща четири пиеси. „Господин Слеман иде“ (1917) е едноактова пиеса, която в идейно отношение напомня за „Разносвачът на лед иде“ от 1939 г., една от двете най-добри пиеси на Юджин О’Нийл. Заедно с двуактната пиеса „Арлекинът на Смъртта“ и едноактната „Сянка“, „Господин Слеман иде“ излиза в томче, озаглавено „Пиеси за марионетки“. По думите на Кристина Линдберг (Стина), съпругата на Ялмар Бергман, темата за хората като марионетки, танцуващи по волята на висша сила, присъства във всичките му произведения - независимо дали героите са силни и упорити, или слаби и нерешителни, най-накрая волята им е парализирана и те се превръщат в живи мъртъвци. Господин Слеман е алегория на тихата и благовидна сила, която подмолно разяжда духа, изцежда волята за живот и превръща хората в кукли на конци. Подвластен на този детерминистичен и песимистичен светоглед, Ялмар Бергман пише: „Непрестанно се борим да запазим младостта, здравето и виталността си. Но рано или късно идва господин Слеман“. Привидно идиличният мизансцен на пиесата (в която личи влиянието на Ибсен), я прави още по-смразяваща и трагична. Според Ингмар Бергман, който е ревностен последовател на Ялмар, „Господин Слеман иде“ е един малък шедьовър.

Освен Ибсен влияние върху творческата нагласа на Ялмар Бергман оказват Шекспир, Стриндберг, Морис Метерлинк, Алфред дьо Мюсе, Джордж Бърнард Шоу. Но ако трябва да откроим причините за саморазрушителния му уклон, донякъде обясняващ дълбокия, богат на обертонове драматизъм на неговото творчество, тревожния светоглед, схващането за смъртта като „венец на живота“, и в крайна сметка довел до пагубната злоупотреба с алкохол и наркотици, то той се корени в ранното детство. Ялмар бил дете, по-пълно от своите съученици и постоянно подложено на присмех, включително от учителите. Властната природа на баща му, банковия директор Клас Бергман, съвсем не облекчавала положението. „Сърцето ми беше беззащитно“, споделя Ялмар в писмо до преданата Стина, за която може да се каже, че има сили на великан и търпение на светец, защото бракът им ще бъде белязан от патологична ревност, изблици на ярост и клаустрофобичен страх. (Макар през първите години съпрузите да са почти неразделни, след това Ялмар започва да проявява по-открито своята осъзната вече хомосексуалност и се впуска в бурен светски живот, докато Стина стои заключена у дома). Все пак с времето Ялмар успява да спечели уважението на връстниците си, а също и признанието на баща си, благодарение на будния си ум и необикновения си талант.

В периода до 1923 г. Ялмар Бергман непрестанно експериментира с драматургичната форма, тласкан от убеждението, че животът е иронична игра на неопределени сили. Плод на тези експерименти е и „Приказката“ (1919), полусимволистична драма за девойка на име Приказката, която от векове обитава кладенец в имението на своя любим и убиец, рицаря Сюне. Спряган като най-самобитния принос към шведската драма, този запленяващ текст ще престои в писателското чекмедже на Ялмар дълги години и ще бъде поставен на сцена за пръв път едва след смъртта му. (Самият Ингмар Бергман поставя тази пиеса няколко пъти и тъкмо чрез нея се утвърждава като един от водещите театрални режисьори на Швеция.) В биографичен план „Приказката“ отразява разрива между съпрузите Бергман. Идентифицирайки се с образа на Роза, Стина искала да наложи своето тълкувание за неясната развръзка, но Ялмар не бил съгласен. Накрая съпрузите стигат до компромиса пиесата да не бъде поставяна, докато двамата са живи… Според един от членовете на Шведската академия в „Приказката“ са засегнати двете най-чести теми в творчеството на Ялмар Бергман: жестоката съдба, която очаква всички млади и влюбени в свят, където времето неумолимо превръща хората в закостенели карикатури на самите себе си и където тези благоразумни, мъдри, пресметливи каменни статуи потъпкват всичко живо, което самите те някога са били; и горчивата истина, че онзи, който обича, страда най-тежко и най-безнадеждно: „И най-пунктуалното изложение на съдържанието не би могло да даде представа за бляскавата, неизчерпаема фантазия, за драматургичния инстинкт, сигурен като инстинкта на сомнамбул, за повея на безгрижна гениалност в „Приказката“. От меланхолия и огорчение, от иронична житейска мъдрост и висока поезия Ялмар Бергман е забъркал магическа отвара, която е безсмислено да анализираме; трябва сами да я вкусите, за да усетите въздействието ѝ.“

Ялмар Бергман е също така искрящ комедиограф, който майсторски смесва реалност и фантазия, комично и трагично. Запазената му марка са заразителният гротесков хумор и неизменното състрадание към човешките недъзи. Неговата словесна виртуозност намира израз и в пиесата „Шведенйелмови“ (1924), смятана за шведската национална комедия. На преден план е изобретателят Ролф Шведенйелм-старши, егоцентричен възрастен джентълмен, чието едничко богатство – по собствените му думи – е неговата чест. Понякога трогателен, друг път неприятно тщеславен, този мъж, издигнал честта на пиедестал, е принуден от обстоятелствата да се „погледне в огледалото“, когато семейството му е заплашено да се покрие с безчестие. Макар и традиционна по форма, благодарение на блестящия диалог и изобретателността на сюжета „Шведенйелмови“ става най-играната пиеса на Ялмар Бергман. Преведена на 11 езика, тя е поставяна в 14 страни, освен това е филмирана три пъти. Впечатляващ е начинът, по който Стина Бергман обяснява успеха й: „Обикновено се смята, че шведите са мудни и срамежливи хорица, които се боят да изпъкват от стадото, сковани от традициите и от възпитанието си. Но дълбоко в душите им се крие бохемски темперамент, който търси да се прояви. Понякога му се удава: и тогава се раждат артисти, оригинални, харизматични личности – прицел на критика, но в същото време запомнящи се образи, с които е удоволствие да се общува. Случва се този темперамент да създаде и непоносими субекти, които провокират и дразнят, но те стават такива единствено ако лошата им страна вземе превес. Повечето шведи навярно копнеят да освободят гамена в своята природа, но малцина са склонни да опитат без стимул, който да ги насърчи да захвърлят задръжките. Макар да не дръзват да го направят лично, те обичат онези, които имат този кураж, и им се възхищават. Навярно симпатията на зрителите към инженер Ролф Шведенйелм се дължи на смелостта му да бъде себе си.“

Четвъртата пиеса, включена в сборника, е комедията в три действия „Завещанието на Негово благородие“ (1930), драматизация по едноименния хумористичен роман, с който Ялмар Бергман постига зрялост и независимост като творец. Романът е написан за шокиращите два месеца в Рим. При обрисуването на героите си авторът използва, както сам го нарича, метода на карикатурата. „В карикатурата бремето лежи на плещите на майстора, отговорността е изцяло негова“, казва той в есето си „Карикатура и клише“ и добавя: „Всъщност нашата памет прилича на склад, пълен с карикатури – карикатури на хора, на вещи, на пейзажи, на събития и случки, на чувства и представи.“ Премиерата на мащабната драматизация за въртяща се сцена се състои в шведския национален театър, Драматен, осем месеца след смъртта на автора. Със „Завещанието на Негово благородие“ и „Маркюрелови“, с „Шведенйелмови“ и „Тая пасмина“ Ялмар Бергман ни е дал поредица от комични образи, съизмерими с тези на Молиер и Холберг“, пише шведската критика.

По ирония на съдбата последната пиеса, излязла изпод перото му - „Завещанието на Негово благородие“ - е преработка на първия му роман… Ялмар Бергман си отива от света през 1931 г. след тежък психически срив, едва 47-годишен. Светът на живите продължава да е длъжник на завещаното от него многообразно творчество, състоящо се от 30 театрални пиеси, 10 радиопиеси, 30 филмови сценария, 23 романа, множество есета, фейлетони, приказки… Няма съмнение, че за Бергман писането е било животоспасяващ акт или условие за живот „като слънцето и въздуха“. Лекарят му Якоб Билстрьом не на шега го е съветвал: „Ако не пишете, ще се взривите.“

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2023 © Всички права запазени