Реторика на неразгадаемото, или странните странствания на В. Г. Зебалд

„Озадачаваща, объркваща, неподатлива на категоризиране, „Световъртеж. Чувства.“ заслужава да бъде прочетена. Или поне си струва да опитате“, пише „Гардиан“ за първата значима художествена творба на В. Г. Зебалд, издадена през 1990 гoдина.

По думите на преводача Стоян Гяуров, на когото дължим и умелия превод на сборника „Емигрантите“, стилът и техниката на писане на Зебалд се очертават още в първата му книга - налице са „сонатната“ структура от четири части, безметежното пътуване на героите във времето и историята - лична и обща, повтарящите се мотиви и, разбира се, онези мъгляви снимки, в които читателят иска, но не може да проникне.“ Гяуров прави и едно важно уточнение. Оригиналното заглавие на книгата на немски е „Schwindel. Gefühle“, но немската дума Schwindel е двузначна: основното й значение е „световъртеж“, но второто е „измама, заблуда, шмекерия“ и това безсъмнено следва да се има предвид от гл. т. на рецепцията на съдържанието и интерпретациите на авторовите „внушения“. Именно в този двояк смисъл заглавието оповестява програмата на романа. Уточнението е ценно, тъй като при превода на български въпросното двусмислие се губи, както и при превода на всички останали езици - в случаите, в които преводачите са избрали варианта „световъртеж“. От друга страна, за разлика от онези издания, чиито преводачи са си позволили своеволието да пренебрегнат втората дума в заглавието и задължителната точка след нея, заглавието на българското издание е вярно на оригиналното.

Четирите части на „Световъртеж. Чувства.“ са относително самостоятелни, пронизани от исторически и литературни препратки и автобиографични фрагменти. Заглавията са: Бейл, или странният факт на любовта; All'estero (В чужбина); Д-р К. на водолечение в Рива; Il Ritorno in Patria (Завръщане в родината). Преплитайки кога натрапчиви, кога смътни спомени, образи и представи, обвързани с различни времеви отрязъци, авторът създава несравнима атмосфера, белязана от меланхолия и несигурност. Като герои на повествованието се открояват френският войник Анри Бейл, прочут в цял свят с името Стендал, и бледият пражки чиновник Франц Кафка, една от най-значимите фигури на модернизма. Духът на ловеца Гракх, тайнственото творение на Кафка, кръжи из цялата книга. Впрочем името Гракх се асоциира със знатна римска фамилия от III – I в. пр. Хр. (Тиберий и Гай Гракх) и навярно е „заето“ от автора на „Метаморфози“ заради своето значение – гракъл или чавка; на чешки kavka.

Деликатните измислици на германския писател - ако приемем, че са измислици – са до голяма степен непроницаеми, следователно и неопровержими. Също като измислиците на Кафка или Борхес, не се поддават на класифициране. По силата на някаква рационална алхимия „Световъртеж. Чувства.“ съчетава пътепис, литературно есе, философски размисъл и художествено изследване. И тук, както и в „Емигрантите“, от фундаментално значение е механизмът на спомнянето и паметта. Зебалд е може би най-често обсъжданият и възхваляван съвременен автор, същевременно стилът му е антитеза на широка рекламираната модернистична проза. Живее във Великобритания в продължение на 30 години (до 2001-ва, когато умира вследствие на нещастен инцидент едва 57-годишен), но не спира да пише на родния си немски. Преподава немска литература в Университета на Източна Англия, рядко дава интервюта и през цялото време е дистанциран от лондонската литературна сцена. С други думи, живият Зебалд е почти недосегаем – също като произведенията си. Макар самият той никога да не го е заявявал изрично, неговата белетристика изследва природата на истината. Той пише за фикционалното в биографиите и за биографичното във фикцията. Спокойно може да го определим като автор на идеи, въпреки че идеите му никога не добиват яснота. Същината на неговото писане е именно в неназовимото, в онова, което се изплъзва...

Според Клеър Харман („Ивнинг Стандард“) „Световъртеж. Чувства.“ е церебрален роман, който тества границите на формата далеч по-смело от следващите белетристични творби на писателя, при все че има общи теми с тях. Наблюдения, анекдоти и спомени се вихрят свободно в трескавото въображение на разказвача; знаци и символи като двойника и ловеца, дати и жестове се повтарят с непрозрачно значение или със значение, което остава недостъпно за читателя. Дали е умишлено? По-важното е, че тази техника на писане е обезоръжаваща, защото насърчава ума на четящия да блуждае, да се отклонява, но и непрекъснато да си припомня, за да остане потопен в цялото. Навярно затова Зебалд никога не доскучава. Той вдъхва в прозата си напрежението на стилен трилър; разказвачът препуска от едно място на друго, за да избяга от своите демони, и тъкмо тази атмосфера на параноя приковава читателя към страниците.

Известната английска писателка Антония Сюзан Байът подчертава, че темата на Зебалд е паметта, нейното упорство, но и нейната погрешимост: „Томас Хобс през 17 век отбелязва, че въображението не е нищо друго освен разложена памет. Големият принос на Зебалд е в това, че изучава паметта на етапа на нейното разлагане, в процеса на възбудено фантазиране или изобретателна лудост. Неговите упорити и случайни скитания от страна в страна и от среща в среща се обрисувани с маниакална прецизност. Записва кратки разговори, вглежда се в събеседници, които никога повече няма да срещне, документира странстванията си с карти и разписания…" В рецензия за „Таймс“ Ерика Уагнър също изтъква постоянно надвисналата опасност от разпад на спомените. В този смисъл заглавието „Световъртеж. Чувства.“ е съвършено, посочва тя, защото произведението на Зебалд се люлее на ръба на несигурността, пораждайки състояние на тревожност. Ето един кратък пасаж, засвидетелстващ въпросното твърдение:

….поиска да узнае какво ме е довело след толкова много години отново във В., и то тъкмо през ноември. За мое учудване той възприе моите обстоятелствени и отчасти противоречиви обяснения напълно естествено. Той изрично се съгласи с мен, когато казах, че с течение на времето много неща са се подредили някак си в главата ми, но по този начин не са станали по-ясни, а напротив, по-загадъчни. Колкото повече картини от миналото трупам, казах, толкова по-невероятно ми се струва, че миналото се е разиграло точно по този начин, защото нищо от него не може да се нарече нормално, тъкмо обратно, в повечето случаи е просто смехотворно, а онова, което не е смехотворно, е ужасяващо.

Пътуването на Зебалд към миналото е завладяващ метафизичен опит. Естетика на безутешността, която пречиства. Съзнание, което се съпротивлява на пристъпите на световъртеж... Всъщност Световъртеж. Чувства. е интелектуално упражнение, което е твърде ангажиращо и лишено от глазура, за да бъде подозирано в самоцелност. Преживяванията на героите, наяве и насън, се делят и разрояват така, сякаш историята се състои не от събития и факти, а само от техните образи. („…сякаш благодарение на думите и най-големият ужас може да бъде обезвреден, сякаш всичко на света има своята противоположност: на всяко зло се пада и добро, на всяко огорчение – радост, на всяко нещастие – щастие, и на всяка лъжа – късче истина.“) Освен това за Зебалд казват, че е германският писател, който най-дълбоко се е ангажирал с бремето на отговорността за Холокоста, нещо, което прозира още в първия му роман.