Жоржи Амаду. 100 години за истинската любов в градовете на Бога

Бразилската литература има едно велико име – Жоржи Амаду. Преведен на 49 езика, автор на над 30 романа, бразилският писател създава най-пъстрия и пълноценен портрет на Бразилия – разкъсана от политически противоречия, контрастна между неумолимия натиск за незабавна модернизация и сладкия вкус на фолклорното минало, държава, която само личност като Амаду – антрополог, фин и естетичен порнограф, политик и общественик – би могла да преосмисли и изобрази. В периода от 1961-ва до смъртта си през 2001 г. Амаду е 23-тият председател на Бразилската литературна академия. Тази година се навършват 100 години от рождението му – повод както за препрочитане на едно вдъхновяващо творчество, така и за едно „карнавално“ поглеждане към презокеанските оттенъци на чутовния XX век.

Роден през 1912 г., Жоржи Амаду публикува първия си роман – „Земята на карнавала“, през 1931 г., едва на 18-годишна възраст, заявявайки трайния си интерес към реалността на обществения живот, както и симпатиите си към проблемите и борбите на бразилската интелигенция през 20-те години. В духа на времето, Амаду е част от идеалистичната младост на левите политически убеждения – основна причина за сблъсъците му с диктатурата на Гетулио Варгас (1930–1945), „Бащата на бедните“, който все пак е краен антикомунист и националист, настояващ за индустриализация на страната на всяка цена. През 1935 г. Жоржи Амаду е арестуван за първи път, по политически причини, а две години по-късно творбите му са публично изгаряни в Бразилия. Макар и достъпен за цяла Европа, авторът е забранен в Португалия, а произведенията му може да се четат само в превод. По това смутно време във Франция е публикуван „Жубиана“ – роман за любовта и бедността във фавелите на Салвадор да Баия, роман, който пълнокръвно пресъздава, с размаха на социалния реализъм, почти фотографска репродукция на бразилската „столица на щастието“. Този текст получава възторжена критика от Нобеловия лауреат Албер Камю.

Поради военна близост с каузите на комунизма Амаду е принуден да живее в изгнание между 1941 и 1942 г., първо в Уругвай, после в Аржентина. След като получава най-високия вот в Сао Пауло, е избран за депутат на Бразилската комунистическа партия. Две години по-късно Комунистическата партия в Бразилия е обявена за нелегална. Следват 18 години на изгнание във Франция и Чехословакия; през 1949 г. умира първата му дъщеря, Лила. През 1951 г. получава Сталинската награда за мир (Пикасо и Брехт са също сред лауреатите). Малко преди избора на Жуселину Кубичек за президент – чешкият циганин, който построява града Бразилия през 1955 г., Жоржи Амаду се завръща в Бразилия, изоставя политическата си кариера и се отдава само на литературата.

„Габриела, карамфил и канела“ (1958) е вторият най-известен роман на Амаду, безапелационна световна класика, канонизирана от френския екзистенциалист Жан-Пол Сартр като образец на „фолклорния роман“. Най-общо творбата разгръща любовната история между работничката Габриела и сириеца Насиб на фона на политическите страсти около модернизирането на латиноамериканската държава („Габриела“ е публикувана само 2 години преди откриването на град Бразилия – най-важното произведение на архитекта Оскар Нимайер). Романът е, от една страна, сатира на модернистичните нагони на Бразилия, от друга – сериозна хроника на един от най-бурните обществени периоди в историята на страната; от една страна, „Габриела“ е романтична, етнографска история за любов, която пренебрегва социалните класи и стигмите на произхода, но от друга – болезнена епопея на социалната несправедливост и хазарта на човешките съдби из градовете, забравени от Бога. Книгата е адаптирана в едноименния филм на Бруно Барето с участието на Соня Брага и Марчело Мастрояни.

Най-известният роман на Амаду, „Дона Флор и нейните двама съпрузи“ (1966), е част от съвременната митология на Бразилия, също толкова, колкото самбата и карнавалът в Рио – епична и нежна творба за сърцето на една жена, която заспива в леглото си между двама мъже. Произведението е също така панорамно за живота и културата на Салвадор да Баия – „столицата“ на Северна Бразилия. Соня Брага играе ролята на дона Флор в едноименния филм от 1976 година.

„Пастири на нощта“ (1964) и „Тереза Батиста“ (1972) са две от най-пищните произведения на Амаду – автентични произведения калейдоскопи, хилядократно отразяващи пъстрата, мъдра и дълбока бразилска душа. Както обикновено, централните персонажи са жени, които побират в живота си десетки съдби, преплетени до една както с митовете и тайните ритуали на Бразилия, така и с нейния суров политически преход от традиционното общество към капитализма. „Пастири на нощта“ разказва за страстни любови и обществени катаклизми с еднакъв размах, роман, който преминава като безкраен карнавал от разхвърляните легла в публичните домове до лъскавите бюра, където се подписват нелегалните сделки. Едноименната героиня на „Тереза Батиста“ е превъплъщение на самата Бразилия – страстна, тъжна, вулгарна, древна, първична, жена с инстинктите и емоциите, които според антрополозите са завинаги изгубени за съвременните западни общества.

„Тиета от Агрести“ (1977) е една от най-социално ангажираните творби на Амаду – роман, в който собственичка на публичен дом използва общественото си влияние, за да се опита да предотврати изграждането на химическа фабрика; корумпираните интереси на промишления гигант "Сао Пауло" са изправени пред близка среща с една жена, която притежава най-мощните афродизиаци.

„Откриването на Америка от турците“ (1994) е творба, посветена на петстотингодишнината от откриването на Америка. Този последен за Жоржи Амаду текст е своеобразен реверанс към началото на един нов свят – именно светът, който ще бъде негов дом, негов враг и негово вечно вдъхновение. Литературата на Амаду е грандиозна и като обем, и като съдържание, но преди всичко тя е дълбоко човешка, интимна и нежна като женска целувка – литература, която приласкава в себе си раните на Бразилия, нейните ярки цветове и безкрайни нощи, нейните велики жени, нейните миризми, вкусове и фантастични тайнства.