Информация
Рейтинг (2)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Щом не харесват трагедии, ще ги храним с фарс

12 март 2023 г.
Щом не харесват трагедии, ще ги храним с фарс

„На сцената се играел смел и далеч не невинен фарс от Молиер. Фарс за нравите и обичаите на съвременен Париж, а онези, на които били присъщи тези нрави и които създали тези обичаи, седели в ложите…“

„Животът на господин Дьо Молиер“ (превод Лиляна Минкова) е портрет на великия френски сатирик от XVII век, нарисуван майсторски от един от големите руски сатирици на XX век – Михаил Булгаков. Личи си, че авторът на „Майстора и Маргарита“ възприема Молиер като алтер его, защото творческата му съдба се родее с неговата. Както посочва преводачката на Булгаков, Мира Гинсбург, има много обстоятелства, които свързват тези двама мъже през вековете: „И двамата имат остър сатиричен поглед и способност да улавят абсурдното и комичното, низкото и гротескното; и двамата са живели и творили в условия на автокрация; и двамата са били безстрашни и непримирими в оповестяването на истината и са предизвиквали брожение с всяка нова творба. Двамата споделят това, което Булгаков нарича „нелечимата болест страст към театъра“.

Булгаков получава широка известност през 1926 г. с пиесата „Дните на Турбини“, която рязко се отклонява от нормите на доминиращата тогава пропаганда. В края на 20-те изпада в немилост пред режима, пиесите му се забраняват от цензурата, много от прозаичните му текстове също не се издават. Ето защо, макар да е писана през 1932-1933 г., „Животът на господин Дьо Молиер“ излиза за пръв път едва през 1962 г., след смъртта на своя автор. Към наблюдението на Гинсбург може да се добави фактът, че и двамата са родени в семейства с шест деца, но докато бащата на Булгаков бил теолог, бащата на Молиер бил придворен тапицер и декоратор и готвел същата позиция за първородния си син. Само че на Молиер тапицерският занаят никак не му се нравел. Имал късмет, че дядо му Кресе бил луд по театъра. Двамата изгледали всичко, което можело да се види в Бургундския театър – трагедии, трагикомедии, пасторали и фарсове, след което се прехвърлили в Театр дю Маре, където на почит били комедиите на Пиер Корней. В този театър играела обаятелната Мадлен Бежар, която ще обвърже актьорското (а донякъде и интимното) си бъдеще с прелъстителния комедиант...

Животът на Молиер, роден като Жан-Батист Поклен, сам по себе си е драматична история за борба и отдаденост на сценичното изкуство, която Булгаков пресъздава с осезаема симпатия, разбиране и състрадание. И въпреки че съблюдава историческите факти, книгата се чете повече като роман, отколкото като биография. Става ясно, че от един пламенен провансалски епикуреец на име Пиер Гасенди младият Жан-Батист е наследил знания в областта на естествените науки, омраза към схоластиката, любов към ясната и точна мисъл, уважение към опита, презрение към фалша и превзетостта. Като прибавим дръзкото сладострастие, язвителната насмешка, вечното учудване от заобикалящия го свят и непредпазливостта, граничеща със скандална откровеност, получаваме приблизителни очертания на характера и мирогледа на бъдещия кралски комедиант. Все пак ценностният му облик кристализира най-недвусмислено в пиесите му. Молиер пише и поставя близо 30 оригинални пиеси, най-популярни сред които остават „Тартюф“, „Мизантроп“, „Скъперникът“, „Училище за жени“, „Дон Жуан“. Днес никой не може да оспори приноса му за утвърждаването на комедията като пълноправен сценичен и драматургичен жанр, но и никой не може да си представи колко изстрадан е този принос в действителност.

Когато основаният от Молиер „Блестящ театър“ претърпял провал още с първата поставена трагедия, той събрал изпод руините остатъците от вярната си трупа и ги качил на колела: „Този човек не можел да съществува нито секунда без театъра и намерил сили след тригодишна работа в Париж да приеме положението на странстващ комедиант“, отбелязва Булгаков. Уви, духовенството навсякъде посрещало комедиантите с негодувание, местните власти се държали грубо и причинявали безсмислени спънки. Въпреки тежката работа през деня нощем Молиер започнал да съчинява пиеси. На пръв поглед е озадачаващо, че човек, посветен на трагедията, трябвало да пише фарсове или весели, безгрижни едноактни творби, подражавайки на италианците, които били ненадминати в това изкуство. От актьорите най-голям успех сред публиката имал… самият заекващ Молиер, който избирал смешните роли, най-често сганареловци. Възниква въпросът защо са се проваляли трагедиите, интерпретирани от Молиер - нима бургундците играели добре трагедии, а Молиер ги поставял зле? Истината е, че той не понасял патетичното декламиране с протяжен вой, така характерно за актьорите от Бургундския театър. Държал на естественото възпроизвеждане на драматургичния текст, което се опитал да приложи най-напред в трагедията. Ала той самият нямал никакви данни за изпълнение на трагически роли: нито необходимия темперамент, нито глас…

Принуден да разчита на нечие благоволение, Молиер свикнал да посвещава своите пиеси на високопоставени лица. Както пише Гогол в „Разотиване след театър“, „странно е, че нашите комици все не могат да минат без правителството. Без него у нас не стига до развръзка нито една драма“. Очевидно това важи и за френските комици. Комедийната дарба на Молиер спечелила сърцето и покровителството на Негово Височество херцог Орлеански. Трупата получила името Трупа на господин единствения брат на краля, който определил на всеки от актьорите на Молиер издръжка от 300 ливри годишно и им предоставил зала в двореца, наречен „Малкият Бурбон“. Не закъсняло и благоволението на самия Луи XIV, защото много скоро станало ясно, че Молиер е, както се казва, драматург по Божия милост. Според Булгаков, пишейки комедията в стихове „Сганарел“, или Мнимият рогоносец“, Молиер не е имал предвид конкретен буржоа, а е показал на сцената обобщен тип на ревнивец и алчен собственик. Не е чудно, че мнозина разпознали себе си в този образ. Така Молиер, бездруго недолюбван от литераторите на Париж, се скарал и с добрите буржоа от търговските квартали. Последвала нова провокация - с „Досадниците“. Това не било точно пиеса, а поредица сатирично изобразени типове от висшето общество. А какво да кажем за Дон Жуан на Молиер? Той бил завършен атеист, при това извънредно остроумен, смел и безкрайно привлекателен въпреки пороците си. Но пазителите на благочестието изпаднали в ярост и след петнайсетото представление пиесата била забранена. Тъкмо заради „Дон Жуан“ Молиер се скарал с още едно съсловие учени хора в Париж - докторите. Юристите също били мишена в сатиричните пиеси на Молиер. Бидейки запознат с тази материя (в младите си години учил право по настояване на баща си), той не се посвенил да осмее тесногръдото придържане към буквата на закона.

Сходна е съдбата на класическата комедия на нравите „Тартюф“. Това е най-играната пиеса на Молиер, част от репертоара на театри из цял свят, същевременно най-неизвестната в оригиналния си вариант, тъй като е забранявана и преправяна два пъти. Заради гаврата с духовниците и догматизма (главният герой е мошеник, който се представя за духовник с цел да се облагодетелства) архиепископът я обявил за „извънредно опасна комедия, особено вредна за религията, защото под предлог, че осъжда лицемерието и мнимото благочестие, дава повод да се осъждат и всички хора, проявяващи истинско благочестие...“ За никоя от пиесите си Молиер не се борил с такова упорство. През 1664 г. на традиционните кралски празненства в двореца Версай той показал първите три действия. Представлението предизвикало потрес. Религиозната организация „Братството на Светото причастие“, покровителствана от кралицата майка Анна Австрийска, поискала авторът да бъде наказан и Луи XIV, макар и благосклонен към Молиер, бил принуден да забрани пиесата. Три години по-късно Молиер поставил на сцена нова редакция в пет действия под заглавието „Измамникът“. Пиесата отново била забранена. Едва след смъртта на Ана Австрийска забраната била вдигната и представлението постигнало триумф.

Главният герой в „Мизантроп, или Жлъчният влюбен“ – още едно от силните произведения на Молиер, е човек честен, негодуващ срещу хорската лъжа, и поради това, разбира се, самотен. Възможно ли е тази пиеса да е отразявала душевното състояние на автора си? Твърде е възможно Молиер да е станал мизантроп, като се имат предвид всички изпитания, хули и пасквили, които са го съпровождали по пътя към славата. Едно е сигурно, пише Булгаков, че освен физическите страдания го терзаела и душевна болест, която се изразявала в упорити пристъпи на мрачно настроение. А нещастната 1663 година завършила с донос, според който прочутият комедиант се е оженил за собствената си дъщеря…

Зрителите не били справедливи към Молиер - от една страна, никой не искал да гледа тежка драматургия. От друга страна, грубият и непристоен хумор наранявал чувствата им. Фарсът „Хитрините на Скапен“ например бил охулен като творба, която принизявала вкуса на публиката. Най-тънките ценители в Париж поставяли пиесата „Учените жени“ много високо, но мнозинството смятало, че Молиер принизява жената, защото текстът „показвал, че образованието ѝ не бива да стига по-далеч от кухнята.“ Междувременно в комедията „Мнимият болен“, която се присмивала на най-неразумното чувство - страха от смъртта, презрението на Молиер към лекарите стигнало връхната си точка: те били изобразени като отблъскващи шарлатани – невежи и користолюбиви. Именно с пролога към тази пиеса Молиер се опитал да си върне благоразположението на краля, ограбено от един, както често става в живота, посредствен и покорен музикант.

На 21 феврури 1673 г. покойният Молиер бил погребан без тържествено богослужение на място, където погребват некръстени деца и самоубийци. Никой лекар не пожелал да облекчи предсмъртната му агония, никой свещеник не се втурнал да успокои „грешната“ му комедиантска душа. Но кому са нужни фарисеи и некадърници, когато след дървения ковчег с тялото се движела трупата на Пале Роял редом с баснописеца Лафонтен, художника Пиер Миняр, поетите Боало и Шапел? Всичките с факли в ръце? Синът на многоуважаемия тапицер Жан-Батист Поклен останал и без епитафия, защото… никой не можел да напише по-добра епитафия за Молиер от самия Молиер.

На снимката: момент от спектакъла „Тартюф, лицемерът“ на реж. Иво ван Хове, постановка на „Комеди Франсез“. Световноизвестният белгийски режисьор поставя за първи път нецензурирана версия на комедийния шедьовър на Молиер по случай 400 години от рождението му.

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2024 © Всички права запазени