Пол Елюар, поезия, разголване

Пол Елюар е сред най-ярките имена на френската поезия през ХХ век. Появилата се неотдавна нова книга с негова поезия не е първото му представяне на български, но привлича с новия подбор, само из любовната му лирика, с новия превод, осъществен от литератор с богат творчески опит като Силвия Вагенщайн, с красивото книжно тяло, в което е рамкирана.

Самото издание те кара да предвкусваш наслада от докосване до тази необичайна, разголваща поезия. Изящното художествено оформление от Иво Рафаилов, във формат, подобен на френската поредица „Днешни поети“, в която Елюар фигурира също, посреща на корицата с одухотворен портрет на поета и голямата му любов. Обгръщаш удобно между дланите си изящния, близък до квадрата формат, подходящ именно за пламтящите любовни стихове на Пол Елюар, и навлизаш в поетичната история на необикновения му живот.

Предговорът въвежда точно и кратко из криволиците в битието на френския поет, от първите му опити през 1913-1918 г. до последната му стихосбирка „Фениксът“ от 1951; преминава през ключовите за него моменти, с цялата им сложност, както в личните отношения с жените до него, така и в политическите му увлечения и пристрастия. Написан от самата преводачка, този встъпителен текст внимателно проследява и досегашните издания от Пол Елюар на български и напомня за по-ранните ни срещи с безспорно трудната за претворяване сюрреалистична мисъл, чувственост и поетика.

Впечатлява взискателният подбор само на любовна лирика, направен след преглед на обемистите два тома със „Събрани съчинения“ на поета на френски. Подреждането проследява хронологията в появата на стихосбирките, датирани и коментирани конкретно в бележките в края на изданието, с подходящи акценти. В сърцевината на книгата читателят франкофон ще открие и малки безценни подаръци: факсимилета от оригинално изписани с ръката на Пол Елюар стихотворения, преведени на огледалната страница.

Сюрреализмът смущава при появата си през 20-те години на ХХ век не само с необичайните, оголени и толкова по-загадъчни образи, с елиптичния изказ, с освободения от правила стих. Идеята на сюрреалистите да изразяват не логичната мисъл, а носещите се из подсъзнанието искрени чувства и видения подрива трайно създадените стереотипи за изразяването на емоции по логичен начин. Своеобразната прозрачност на поета сюрреалист, който не крие чувства и не разкрасява изказа си, е своеобразно разголване. Любовното чувство докосва еротиката, слива се с нея, поглъща я.

Как изглежда Пол Елюар, вместен само в любовната си сюрреалистична поезия? За преводачката неизбежно е стояла необходимостта първо да усети за себе си и да разбере реещите се идеи. Тя неслучайно напомня в предговора и в бележките си към изданието, че препинателните знаци при Елюар са съзнателно избягвани, с малки изключения. С усет за богатството на езиците на оригинала и на превода, френския и българския, Силвия Вагенщайн намира свой път към големия френски поет на ХХ век. При малкото примери за сюрреализъм в българската литература това не е лека задача. (Познато е, но често се потвърждава: неотдавна, на литературна конференция се говореше за „неафиширания сюрреализъм“ при някои български писатели, което ще рече за пореден път, че няма утъпкан път и няма лесни решения в тази посока).

На Силвия Вагенщайн дължим по-отдавна трудни и изящни текстове на български в диапазона от Мишел Бютор с „Изменение“ и „Репертоари“ до Маргьорит Дюрас с „Любовникът“. Тя очевидно е подготвена и за капаните на сюрреалистичните текстове. И не само не попада в тях, не търси да разкрасява или дообяснява стиха на Елюар, а ни го предоставя в този негов грапаво вълнуващ вид. Тя има грижата и за формата, за запазване на съществуващи асонанси, игри на думи, на рядко употребяваните от поета рими. Четеш превода като оригинал, изпитваш особената тръпчивост на оригинала.

Интересно е да се четат и бележките в края на книгата, които стоят самостоятелно, не стигаш до тях заради индекси, които да настояват да отгърнеш в края на томчето. Когато прочетеш всичко, попадаш на бележките и след това ти се иска да се върнеш още веднъж към стиховете. Защото тук научаваш още много за общуването между творци от различни поприща, приятели на Елюар, с които той е бил в контакт и сътрудничество, като художника Макс Ернст и композитора Франсис Пуленк. Пак в тази част са посочени и някои от значещите игри на думи за заглавия, разяснени са по-херметични изрази или ненаречени вдъхновителки.

Сполучливият превод на Силвия Вагенщайн оставя на читателя достатъчно свобода, както и оригиналът, провокира да продължиш да мислиш тази поезия за себе си, да я пренасяш към своите преживени срещи и раздели. Например с драматизма във финалния стих от „Очите си затворих“, противопоставен и на заглавието на стихотворението, и вътрешно, на собствената си графична единност без препинателни знаци: „ Загубено е всичко жив съм виждам“ (с. 46).

Игровото начало в лексиката, експериментите със синтаксиса, свободата на стиха са предадени в българския си еквивалент, без да закриват чувственото начало на вдъхновението при Пол Елюар, което е водещо. Бих откроила например стихотворения като „Полицейски час“ (с. 63), „Гола свенлива сънлива“, стихотворение, сътворено само от прилагателни (с. 71), „Целувката“, където свободният стих е запазил звучността на асонанса и гради еротиката на уловения миг (с. 67), от което ще цитирам две тристишия:

….

Ухаеща и вкусна

Напускаш без да се изгубиш

Пределите на свойто тяло

Прекрачваш времето

И пак си ти и все тъй нова

Жена в безкрая.

Излизаш от страниците на Пол Елюар с двойното усещане, че не само не губиш пределите на тялото си, а че си си присвоил момент на бушуване в поетичните нагласи, неспокойствието на сюрреалистичния бунт от 1930-те, но също така с чувството, че сюрреалистичното разголване при Пол Елюар е нежно и ефирно, чувствено и с чувство, изразено необичайно, лаконично, опредметено, с уважителна еротика и докосване до искреното обожание към любимата и любовта. 

Автор: проф. Румяна Л. Станчева, публикувано в „Литературен вестник“, 2023 г.