Всяко дете е уникално

Конфликтите, които разрешаваме в живота си, ни помагат да се изградим като самостоятелни личности посредством междуличностните връзки. Ала комплексите, заради които децата изпитват страх или са в конфликт с околните, невинаги могат да се отстранят с намесата на родителите и училището. В такива случаи консултацията с психолог или с книга като „Детето и неговите комплекси“ (превод: Албена Шарбанова) е наложителна. Дело на безспорни авторитети в областта, този труд продължава да се преиздава 38 години след публикуването му, вече адаптиран към изискванията на днешната действителност.

Всеки от нас е чувал, че еди-кое си хлапе е комплексирано от луничките по кожата си, че девойката е комплексирана от акнето си, че модата „създава комплекси“ на нечия пълничка приятелка, или че нисичкият мъж е принуден да носи обувки с по-висок ток, защото околните го смятат за „дребосък“. Употребата на термина „комплекс“ в ежедневието е доста произволна и невинаги препраща към ясно определени психологически механизми. Откакто психоанализата го въвежда в края на ХIХ век, понятието е гарнирано с куп приблизителни значения. Целта на настоящата книга е да „измъкне“ децата и родителите от ситуации, които могат да се задълбочат и да вгорчат живота им, като им предложи да ги погледнат от различен ъгъл. Ето определението за „комплекс“ според речника на психоанализата на Лапланш и Понталис:

„Организирана съвкупност от представи и спомени със силна афективна стойност, които са отчасти или изцяло несъзнавани. Един комплекс се образува въз основа на междуличностни отношения от раннодетската история и е в състояние да структурира всяко едно психологическо равнище: емоциите, нагласите, адаптираното поведение“.

Kогато се говори за „комплекс“ у дете, често пъти става дума за психически дискомфорт, предизвикан от вътрешен конфликт, който пък е в състояние да породи тревожност. Тревожността се разпростира върху обкръжението и смущава семейния живот. „Детето и неговите комплекси“ описва най-често срещаните комплекси, като прибягва към конкретни примери и посочва най-често срещаните събития в семейството, които притесняват детето и/или околните. Книгата не дава на възпитателите „готови рецепти за всяка ситуация“ просто защото това е невъзможно. По думите на д-р Владимир Бостанджиев, психиатър-психотерапевт и автор на предговора в изданието, Жан-Мари Бес и Марк Фереро боравят гъвкаво с понятието „комплекс“, оставайки верни на аналитичната традиция. Те основателно третират „комплексите“ като разрешими проблеми, а не като патология. Примерите в книгата съответстват на фазите на растеж на детето и обхващат хигиенните навици, половата идентификация, затрудненията при учене, нарушенията в говоримата и писмената реч (заекване, дислексия, дисфазия, дизортография и др.), физическите комплекси, екранната зависимост, кибертормозa... Обърнато е специално внимание на различните защитни механизми: изтласкване, сублимация, проекция, регрес, интроекция, идентификация. Акцентира се на обстоятелството, че даден субект не е душевноболен „защото се защитава“, а защото защитните му механизми са неефикасни, закостенели, еднообразни или зле пригодени към вътрешната и външната реалност. Можем да твърдим, че една личност е хармонична, „когато използва гъвкаво всички защитни механизми, сякаш докосва различни клавиши“. Някои от темите в книгата са твърде чувствителни, защото засягат отблизо семейния живот и неговите интимни страни. Но авторите са убедени, че е по-разумно родителите да са наясно с емоционалните динамики и с етапите на психическо развитие на детето им, за да нагаждат към тях възпитателния си подход.

Според Зигмунд Фройд два комплекса стоят в основата на човешката идентичност: Едиповият и кастрационният. Счита се, че те са организационните центрове на начина ни на живот и на контактите ни с другите, макар някои деца да не успяват да ги преодолеят. Едиповите проблеми с лекота се пренасят, множат, изместват и разпространяват. Враждебността към бащата например може да доведе до бунт срещу обществото. Често пъти синът е силно привързан към майка си, защото тя проектира във връзката си с него своя идеал за мъж и отношението си към мъжете. Фройд описва т.нар. Свръхаз като „наследник на Едиповия комплекс“. Когато се отказва от задоволяването на забранените си желания, детето трансформира любовта към родителите си в идентификация с тях. Свръхаз-ът интериоризира нормите в социокултурната среда на детето: морал, религия, образование. С други думи, то възприема наложените му забрани и се превръща в социализиран индивид, който живее без особени сътресения в обществото. Това става, уточнява Фройд, когато „идентификацията с родителската инстанция е успешна“. В наши дни въпросът за Едиповия комплекс се повдига отново с промяната на ролите в семейството. Освен това вече не говорим непременно за отсъстващ баща, защото той продължава да присъства в мислите на детето. (Както казва поетът Робер Деснос, „Колкото повече се отдалечаваш, толкова повече сянката ти расте.“) Авторите на „Детето и неговите комплекси“ наблягат на символичния характер на Едиповия и кастрационния комплекси. Марк Фереро отбелязва, че „да убиеш бащата“ и „да се ожениш за майката“, може да означава да постигнеш нещо повече от бащата - нещо, в което го превъзхождаш.

Съществуват и някои необичайни, злополучни, социални и пр. обстоятелства в нашата психологическа история, които също могат да доведат до появата на онова, което наричаме комплекси. Английският лекар Доналд Уиникът, чиято дейност вдъхновява самата Франсоаз Долтò, изучава антисоциалната тенденция, която може да се наблюдава у дете без никакви психопатологични смущения. Според него някои млади хора извършват престъпления, за да привлекат вниманието на околните към своите нужди, т.е. Уиникът разглежда антисоциалната тенденция при децата и юношите като несъзнавано желание за здрави междуличностни връзки. Ако някой реши сам да се бори с комплексите си, това означава, че ги е осъзнал, макар нерядко да не си даваме сметка какво ни блокира, т.е. по-вероятно е другите да забележат, че сме комплексирани. Истината е, че човек не е в състояние да промени напълно личността си – структурата, създадена от първоначалните ни комплекси, си остава почти същата. По този повод Фройд казва, че: „Човек не бива да се стреми да елиминира комплексите си, а да се споразумее с тях“. С други думи, в поведението ни няма нищо фатално: то е резултат от нашия опит, придобит през годините в различни ситуации. Според концепцията на Алфред Адлер обаче не Едиповият комплекс е първосъздателят на останалите комплекси, а чувството за малоценност. Младият човек не остава окончателно затворен в това си чувство; опитва се да го компенсира. Адлер смята, че комплексът за малоценност от своя страна подхранва комплекса за превъзходство: в повечето случаи комплексът за превъзходство разкрива комплекс за малоценност, като се проявява в неговото свръхкомпенсиране при хората, които не успяват да се справят със своите проблеми...

Жан-Мари Бес и Марк Фереро обръщат специално внимание на тръгването на училище като решаващ етап от развитието на едно дете. Именно през този период то може да осъзнае, че се различава от съучениците си в един или друг смисъл, а това може да го накара да се чувства нещастно. Независимо от тяхната природа въпросните различия не бива да се отричат: „Ако в такъв момент не дадем думата на детето, то ще влачи различията си като вериги през целия си живот.“ Накратко, възможните комплекси са много, те придобиват различна форма и се проявяват у детето, когато се сблъсква с трудности в психичното си развитие и когато се отличава от другите физически, поведенчески или пък има евентуален недъг. Тъй като е неповторимо същество от плът и кръв, емоции, мисли и език, малкото изисква от възрастния да чува въпросите му, да му казва истината и да е съпричастен към преживяванията му. Фактът, че се приема такова, каквото е, е неговият капитал и залог за бъдещето. Не бива да се пренебрегва и несловесното общуване с децата: жестовете, мимиките, положението на тялото, интонацията. Американският философ и есеист Ралф У. Емерсън предупреждава: „Това, което правиш, говори толкова високо, че не чувам какво казваш“.