Сърцето е посредствен турист

„Кой ще има последната дума, любовта или историята?“, пита анотацията на българското издание на романа „Чашата преля“ (превод: Красимир Петров), една от по-късните творби на Франсоаз Саган, която излиза у нас за пръв път. Отговорът е донякъде предизвестен: историята. Но не и преди любовта да е упражнила своята трансформираща сила.

Действието се развива по време на Втората световна война в окупирана Франция. През 1942 г. Шарл Самбра – самодоволен провинциален фабрикант и женоугодник, съвършено безразличен към съдбата на страната си, дава убежище на своя приятел Жером и неговата сподвижничка и любима жена Алис. Времената са сурови, двамата са под заплаха от разстрел заради дейното им участие в Съпротивата. Пристигането на Жером и Алис не се вписва особено в пасторалната идилия на Шарл, още повече че последният е свикнал да води безметежно съществуване под диктата на малки всекидневни удоволствия и ефимерни любовни авантюри. („Жером никога не бе успявал подобно на Шарл да се плъзне по гладката наклонена плоскост, наречена щастие.“) Неудържимо привлечен от загадъчната Алис,  Шарл няма да се поколебае да рискува приятелството си с печалния бунтар Жером, за да се сближи с нея. Отношенията между тримата постепенно се изострят и вещаят развръзка, не по-малко драматична от ситуацията във Франция по времето на режима Виши. Все пак Жером не е справедлив към Шарл, когато го упреква, че снабдяването на фабриката му с кожа за обувките, които произвежда, го притеснява повече от изстъпленията срещу евреите. Затова пък амбивалентното отношение на Алис към Шарл и нюансите, с които Франсоаз Саган възпроизвежда чувствата и терзанията й, правят образа на героинята неочаквано релефен и пълнокръвен. Характерът на Алис се очертава както през впечатленията й от този примамливо витален и „подкупващо простодушен в своя мъжки цинизъм буржоа“, така и в контекста на тревогите на Жером, неин всеотдаен закрилник, без да пренебрегваме рефлексията върху освободителната кауза и парливото чувство за вина, което я съпътства по неизбежност.

Целият ѝ живот се свеждаше до една продължителна, подмолна и ожесточена борба между условностите и нейната собствена природа…

За миг в ума на Алис проблесна мисълта, че воденият от справедлив гняв Шарл Самбра би могъл да бъде много опасен противник или много ценен съюзник… Сега за пръв път тя гледаше на него не като на участник в демодиран и гротесков водевил, а като на възможен съратник.

Някъде прочетохме мнение, че късната Саган е „някак по-приглушена, романтична и сърдечна“ и ще се съгласим с него. Все пак последните страници от книгата отекват с особена сила не защото предлагат решение на спонтанно заформилия се емоционален конфликт, а защото по един почти зловещ начин тоналността им съвпада с пулса на деня, в който живеем, с кошмарните кадри от войната в Украйна, с всички отчайващи сцени на насилие на едни човешки същества над други човешки същества, на които ставаме свидетели в третото десетилетие на 21 век. Впечатляващ е рисунъкът на Саган, едновременно прям и психологически дълбок, пленителна е лекотата, с която тази лапидарна, сравнително малка по обем творба, се превръща в  остро ангажирана проза, докато търси отговор на въпроси за верността, притежанието и чувството за дълг:

Лятото на 1942 година се оказа едно от най-прекрасните, което някога се бе случвало на нашата планета, все едно Земята се опитваше със своята красота и ласка да укроти яростта и безумието на човеците… Навсякъде се трупаха камари мъртъвци, проснати по силата на гравитацията най-често из краища, където никога преди не бяха стъпвали. В своя далекоглед слънцето виждаше как конвулсивно се свиват и отпускат ръцете на умиращи: поддържани или груби ръце, ръце на деца, на художници, на жени, на мъже, ръце с изпочупени нокти, понякога с изпочупени пръсти, окървавени ръце, които за последен път се свиват, за да се отпуснат завинаги, протегнали длани към него. И то гледаше ужасено, ослепително в своята безпомощност, знаейки че при следващото си завъртане това обезумяло кълбо ще му покаже други ръце и други трупове…

„Чашата преля“ е публикуван във Франция през 1985 година. През 1987 г. е екранизиран под режисурата на Робер Енрико с участието на Натали Бай (Алис), Пиер Ардити (Жером) и Кристоф Малавой в ролята на Шарл Самбра.