Произход на светлината

„Прочетете стихотворенията на Елюар, вземете частица от лумналия в тях огън и ще узнаете откъде иде светлината“, пише Гастон Башлар в своята „Поетика на бленуването“ (1960). Призивът му стига до българското книгоиздаване едва през 1981 г., когато излиза книгата „Да кажеш всичко“. Тя събира стихотворенията на Пол Елюар, плод на колективен превод. След тази книга големият френски сюрреалист може да бъде четен на български предимно епизодично – в антологии на френската поезия. До появата на библиофилския поетичен том „Поезия“, с който преводачката и издателка Силвия Вагенщайн ни връща Елюар такъв, какъвто трябва да бъде в читателската памет: пристрастно съхраняван и показван. (Силвия Вагенщайн е автор и на предговора и бележките в изданието.)

В книгата намират място стихотворения от най-известните поетични сборници на Пол Елюар, сред които: „Първи стихотворения“, „Животните и техните хора, хората и техните животни“, „Столица на скръбта“, „Плодовити очи“, „Фениксът“ и други, общо 14. Преобладава хронологичната подредба на стихотворенията, спазена е оригиналната им последователност в рамките на отделния сборник, посочено е и мястото, което са заемали в томовете. Запазена е и типографията.

Притегателната сила на поезията на Пол Елюар е двупосочна, тя идва едновременно от думите и от фигурата на самия автор, който твърди, че „поетът е този, който вдъхновява“ (Le poète est celui qui inspire bien plus que celui qui est inspiré). Ведрите хоризонти на неговите думи изтръгват от отчаянието и утешават. Защото да четеш Елюар, означава да обичаш. Неслучайно поетът приравнява поетичния език и този на любовта – през 1929 г. публикува стихосбирка, озаглавена L’amour, la poésie. Според Пол Елюар светът е празно място за онези, които не обичат или вече не са обичани. Споделял е убеждението, че не е задължително поетът да има обект на сърцето, достатъчно е просто да обича, за да може да пише. Въпреки това неговата поезия не се ограничава единствено до предизвикване на любовно чувство.

Пътуват мълчаливо
ръцете ми към твоите очи

и към косите ти в които
девойчета ракитови
на слънцето са се облегнали
с разцъфнали от устните лица
и сянката четирилистна
превзема сънените им сърца.   

(с. 44, „Пътуват мълчаливо“)

Изследователите на Пол Елюар често наричат стихотворенията му кондензирани митове -  съвкупност от праобрази, чрез които поетът живее в съзнанието на хората. Любимото сравнение, което Башлар има за Елюар, е птицата феникс.

По твоя път последният съм аз
Последна пролет сняг последен
Последна битка за да не погина

И ето ни по-ниско и по-високо отпреди. 

*

На всичко кладата ни място отреди
Шишарки борови лозини
Цветя и от вода по-силни

И кал и утринна роса.

*

И под нозете ни пламти главите пламък увенчава
В нозете насекоми птици хора
Ще полетят

Летящите тук долу ще стоят.

Небето светло е земята притъмняла
Но към небето вие се димът
Без своите зари небето опустя

И пламъкът остана на земята. 

* 

И пламъкът е облакът-сърце
И всички клонки на кръвта
Припява и край нас се мята

Разсейва зимата в душата. 

*

В среднощен ужас запламтя скръбта
Разцъфна пепелта сред красота и радост
И вечно гръб обръщаме на залеза

И всичко се обагря от зората.

 (с.113, „Фениксът“)

И действително пламъците, възпламеняването, изгарянето и светлината са сякаш присъщи на всяко поетизиране на света. Особено това важи за необятния Пол Елюар, който неудържимо продължава да осветява този свят чрез своите 3280 страници словесно наследство. Неповторимата му поетика го етикетира като световен автор и хуманист. Изданието на „Колибри“ идва седемдесет години след смъртта на Пол Елюар.

Автор: Йорданка Белева, публикувано в Портал КУЛТУРА на 20 февруари 2023 г.