Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Да добавиш нови стаи към къщата на живота

31 януари 2023 г.
Да добавиш нови стаи към къщата на живота

„Накратко, Биой Касарес е един „ненадежден разказвач“, но това определение не произлиза от безсилието му да обоснове фантастичните елементи в разказите си. Тъкмо обратното: тяхната правдоподобност създава усещането, че си имаме работа с един брилянтен мошеник, който може да разкаже всяка история така, че да й повярваш.“

Сред кашоните на уличните търговци на книги нерядко може да се открие един любопитен сборник със заглавие „Латиноамериканска фантастика“ на изд. „Христо Г. Данов“ от 1979 г. Амбициозен по обем и съдържание, той съдържа разкази на 61 автори от континента на тангото, където по онова време просиява литературният „бум“, започнал през 60-те с появата на магическия реализъм. В същия този сборник (съставен от Фани Наземи и Румен Стоянов) може да се прочете и един вълнуващ разказ за младеж, отхвърлен от своята любима, който след дълго странстване се завръща у дома, за да разбере, че тя е била убита от настоящия си партньор. Оказва се обаче, че тази трагедия предшества последната среща на момичето с нашия герой. С две думи: нейният образ е бил плод на нечие въображение, но на чие – дали това на отблъснатия любовник, чийто копнеж неочаквано прераства в страстно сбогуване, или това на ревнивия й партньор, който отнема живота на любимата тъкмо заради представата си за тази среща? Заглавието му е „В памет на Паулина“ и днес може да се прочете в нов превод на Лиляна Табакова в излезлия през октомври миналата година сборник „Другият лабиринт“ (изд. „Колибри“, съст. Красимир Тасев), който събира общо 24 разказа на аржентинския писател Адолфо Биой Касарес. 

Роден през 1914 г. в Буенос Айрес в буржоазно семейство от „класата на земевладелците“ (така наречените estancieros), Биой Касарес е добре познат в страната си, където печели почетната награда на Аржентинското писателско общество (El Premio de Honor de la SADE). През 1990 г. печели и наградата „Мигел де Сервантес“, чиито лауреати са още Хорхе Луис Борхес, Октавио Пас, Хуан Карлос Онети, Карлос Фуентес и Марио Варгас Льоса. В България обаче разговорът за този автор, лаконичен и почти отсъстващ, обикновено се развива в контекста на неговото близо 40-годишно приятелство и съвместно творчество с Хорхе Луис Борхес. Както Силвия Чолева коментира в „Артефир“ през 2014 г., „където става въпрос за Борхес, малко или много се споменава и името на Биой Касарес“. Поводът за разговора с Митко Новков тогава е току-що излязлата на български език „Шест задачи за дон Исидро Пароди“ (изд. „Колибри“, превод Анна Златкова), написана съвместно от Борхес и Биой Касарес под псевдонима Онорио Бустос Домек – една от малкото книги, която дава възможност да се прочете нещо негово, макар и в тандем. Единственият роман на Биой Касарес, преведен на български, отново от Анна Златкова, е „Изобретението на Морел“ (изд. „Рива“), излязъл през 2009 г. 

Ето защо издаването на „Другият лабиринт“ е щастливо събитие в нашата преводна литература. Разбира се, то няма как да заобиколи връзката на Биой Касарес с Борхес – текстът на четвърта корица например сравнява двамата автори. Изборът на именно това заглавие (което носи едноименен разказ в книгата) също не спестява една очевидна препратка: лабиринтът е образ, който до голяма степен се асоциира с литературата на Борхес – самият той озаглавява „Лабиринти“ своя сборник с избрани разкази от 1962 г., а преди едва три години „Колибри“ издаде ювелирната книжка Този търпелив лабиринт от линии, с която отбеляза 120-ата годишнина на автора. Самият разказ „Другият лабиринт“ жанрово доближава криминалните загадки, на които Борхес е майстор, но пък от друга страна, дали умишлено или не, „другият“ индикира, че ще попаднем на ново, по-различно място. И това е така. Паралелни вселени; подземни тунели, оспорващи формата на Земята и законите на физиката; човешки клонинги и опити да бъдеш съхранен след смъртта. Това са някои от фантастичните сюжети, в които Биой Касарес развива своите герои. Така например в „Другият лабиринт“ и във вече споменатия „В памет на Паулина“ може да се улови особеното нетърпение на Биой Касарес да разкрие пробойните в на пръв поглед съвсем порядъчната реалност – развръзката в крайна сметка ни разкрива хипотези, които са научно невъзможни, но едновременно с това – напълно логични. Може да се каже, че в сборника фантастичните разкази се концентрират по-скоро в началото и доста плавно преливат (от „Чуждата слугиня“ нататък) в жанр, близък до т.нар. „novela negra“ („черен роман“ или „роман ноар“), представляващ ироничен коментар на детективските романи, които започват да придобиват популярност в Аржентина през 40-те години. Общото между всички тях е задължителната мистерия, която остава неразгадаема както за нас, така и за героя: в най-добрия случай той достига до прозрение, което обаче читателят може и да не приема за истина.

Накратко, Биой Касарес е един „ненадежден разказвач“, но това определение не произлиза от безсилието му да обоснове фантастичните елементи в разказите си. Тъкмо обратното: тяхната правдоподобност създава усещането, че си имаме работа с един брилянтен мошеник, който може да разкаже всяка история така, че да й повярваш. И все пак, както казва героят му от „Другият лабиринт“: „Трябва да внимаваме да не се заплетем в собствените си лъжи“ (стр. 195, прев. Лиляна Табакова). Третата част на сборника пък, без резки стилови промени, завива жанрово към малко по-различни теми, концентрирани в кратки разкази, които Биой Касарес владее до съвършенство. В тях човекът тръгва на път, за да се откъсне от „сладкия навик“, който, както твърди разказът „Едно пътуване, или безсмъртният магьосник“ (с. 359), е най-бързото превозно средство към смъртта. Преводачката Лиляна Табакова също отбелязва в предговора, че самият автор е обсебен от пътуванията и „винаги му се е струвало, че ще разреши проблемите си, като замине“, затова не е случайно, че героите му също търсят изход от хватката на ежедневието. Нещо повече – те съществуват единствено извън рутината.

Отделянето от дома и от познатото обаче е свързано и с едно определено изгнаничество, към което героят в тези истории едновременно се стреми, но и от което болезнено се страхува. Разказвачът в света на Биой Касарес непрекъснато търси събеседник: мъж, на когото да разкаже за премеждията си, или жена, на която да се възхищава и която да го удивлява с различието си. Тази жена е многолика: веднъж е сурова, пряма и непримирима бунтарка (Милена от „Стремежите“), друг път – красива, образована и с изтънчени обноски (Лаура от „Героят на жените“), нерядко – изкушаваща с това, че е готова на изневяра (Оливия от „История с чудеса“, Леда от „Страната на сянката“, Виолета от „Спомен от планините“, Маргарита от „Всички жени са еднакви“, Емилия от „Писмо за Емилия“). Независимо с коя от тях в крайна сметка се оказва героят, общото са винаги преходните пространства, в които любовта им разцъфтява: в хотелски стаи край Ла Плата и Тигре, на балове и приеми, на палуби и в самолети, винаги далеч от дома и ежедневието. Всичко това сякаш са и бохемските бягства, с които въображението на Биой Касарес му позволява да напусне брака си с талантливата писателка, художничка и феминистка Силвина Окампо, който продължава 53 години. 

Както самият Биой Касарес казва, „да пишеш, значи да прибавиш една стая към къщата на живота“. Стая, която е само твоя и в която са допуснати единствено гости. Любопитно е, че финалът на сборника всъщност намеква за завръщането към реалността, за усядането и брака: „Погледна ме с тези сериозни очи, които сега така добре познавам, каза, че отива да поднесе не знам какво на пътниците, но че ще се върне скоро“. И така героят най-накрая се предава на рутината и познатото. Преди това обаче читателят е поканен да сподели всички тези приключения – от съвсем фантастичните воайажи в паралелни вселени до малките неразгадаеми куриози на живота и големите чудатости на любовта. Това е възможно и заради превода от испански език на Десислава Антова, Лиляна Табакова и Красимир Тасев, които съхраняват естествените диалози, динамиката и живите описания, така че в тях неусетно да се отвори и пространството за тънката самоирония и хумор, присъщи на автора. Сборникът нямаше така умело да ни запознава с работата на Биой Касарес, ако не беше и съставителството на Красимир Тасев, който почти неусетно ни разхожда през различни периоди в над 50- годишния творчески път на аржентинския автор. 

Всичко изброено прави „Другият лабиринт“ книга, заслужила читатели и критическо внимание, което авторът й е получил още отдавна в Европа и Южна Америка. Извън обективните факти е удоволствие да четеш подобни текстове и защото, както писателят сам отбелязва в своите дневници, би се радвал епитафията на надгробната му плоча да се състои от две прости изречения, които изразяват неговото отношение към писането: „Той харесваше литературата. Това е всичко.“ И това стига.

Автор: Наталия Иванова, публикувано в „Литературен вестник“, бр. 3 от 2023 г.

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2024 © Всички права запазени