Да добавиш нови стаи към къщата на живота

Сред кашоните на уличните търговци на книги нерядко може да се открие един любопитен сборник със заглавие „Латиноамериканска фантастика“ на изд. „Христо Г. Данов“ от 1979 г. Амбициозен по обем и съдържание, той съдържа разкази на 61 автори от континента на тангото, където по онова време просиява литературният „бум“, започнал през 60-те с появата на магическия реализъм. В същия този сборник (съставен от Фани Наземи и Румен Стоянов) може да се прочете и един вълнуващ разказ за младеж, отхвърлен от своята любима, който след дълго странстване се завръща у дома, за да разбере, че тя е била убита от настоящия си партньор. Оказва се обаче, че тази трагедия предшества последната среща на момичето с нашия герой. С две думи: нейният образ е бил плод на нечие въображение, но на чие – дали това на отблъснатия любовник, чийто копнеж неочаквано прераства в страстно сбогуване, или това на ревнивия й партньор, който отнема живота на любимата тъкмо заради представата си за тази среща? Заглавието му е „В памет на Паулина“ и днес може да се прочете в нов превод на Лиляна Табакова в излезлия през октомври миналата година сборник „Другият лабиринт“ (изд. „Колибри“, съст. Красимир Тасев), който събира общо 24 разказа на аржентинския писател Адолфо Биой Касарес. 

Роден през 1914 г. в Буенос Айрес в буржоазно семейство от „класата на земевладелците“ (така наречените estancieros), Биой Касарес е добре познат в страната си, където печели почетната награда на Аржентинското писателско общество (El Premio de Honor de la SADE). През 1990 г. печели и наградата „Мигел де Сервантес“, чиито лауреати са още Хорхе Луис Борхес, Октавио Пас, Хуан Карлос Онети, Карлос Фуентес и Марио Варгас Льоса. В България обаче разговорът за този автор, лаконичен и почти отсъстващ, обикновено се развива в контекста на неговото близо 40-годишно приятелство и съвместно творчество с Хорхе Луис Борхес. Както Силвия Чолева коментира в „Артефир“ през 2014 г., „където става въпрос за Борхес, малко или много се споменава и името на Биой Касарес“. Поводът за разговора с Митко Новков тогава е току-що излязлата на български език „Шест задачи за дон Исидро Пароди“ (изд. „Колибри“, превод Анна Златкова), написана съвместно от Борхес и Биой Касарес под псевдонима Онорио Бустос Домек – една от малкото книги, която дава възможност да се прочете нещо негово, макар и в тандем. Единственият роман на Биой Касарес, преведен на български, отново от Анна Златкова, е „Изобретението на Морел“ (изд. „Рива“), излязъл през 2009 г. 

Ето защо издаването на „Другият лабиринт“ е щастливо събитие в нашата преводна литература. Разбира се, то няма как да заобиколи връзката на Биой Касарес с Борхес – текстът на четвърта корица например сравнява двамата автори. Изборът на именно това заглавие (което носи едноименен разказ в книгата) също не спестява една очевидна препратка: лабиринтът е образ, който до голяма степен се асоциира с литературата на Борхес – самият той озаглавява „Лабиринти“ своя сборник с избрани разкази от 1962 г., а преди едва три години „Колибри“ издаде ювелирната книжка „Този търпелив лабиринт от линии“, с която отбеляза 120-ата годишнина на автора. Самият разказ „Другият лабиринт“ жанрово доближава криминалните загадки, на които Борхес е майстор, но пък от друга страна, дали умишлено или не, „другият“ индикира, че ще попаднем на ново, по-различно място. И това е така. Паралелни вселени; подземни тунели, оспорващи формата на Земята и законите на физиката; човешки клонинги и опити да бъдеш съхранен след смъртта. Това са някои от фантастичните сюжети, в които Биой Касарес развива своите герои. Така например в „Другият лабиринт“ и във вече споменатия „В памет на Паулина“ може да се улови особеното нетърпение на Биой Касарес да разкрие пробойните в на пръв поглед съвсем порядъчната реалност – развръзката в крайна сметка ни разкрива хипотези, които са научно невъзможни, но едновременно с това – напълно логични. Може да се каже, че в сборника фантастичните разкази се концентрират по-скоро в началото и доста плавно преливат (от „Чуждата слугиня“ нататък) в жанр, близък до т.нар. „novela negra“ („черен роман“ или „роман ноар“), представляващ ироничен коментар на детективските романи, които започват да придобиват популярност в Аржентина през 40-те години. Общото между всички тях е задължителната мистерия, която остава неразгадаема както за нас, така и за героя: в най-добрия случай той достига до прозрение, което обаче читателят може и да не приема за истина.

Накратко, Биой Касарес е един „ненадежден разказвач“, но това определение не произлиза от безсилието му да обоснове фантастичните елементи в разказите си. Тъкмо обратното: тяхната правдоподобност създава усещането, че си имаме работа с един брилянтен мошеник, който може да разкаже всяка история така, че да й повярваш. И все пак, както казва героят му от „Другият лабиринт“: „Трябва да внимаваме да не се заплетем в собствените си лъжи“ (стр. 195, прев. Лиляна Табакова). Третата част на сборника пък, без резки стилови промени, завива жанрово към малко по-различни теми, концентрирани в кратки разкази, които Биой Касарес владее до съвършенство. В тях човекът тръгва на път, за да се откъсне от „сладкия навик“, който, както твърди разказът „Едно пътуване, или безсмъртният магьосник“ (с. 359), е най-бързото превозно средство към смъртта. Преводачката Лиляна Табакова също отбелязва в предговора, че самият автор е обсебен от пътуванията и „винаги му се е струвало, че ще разреши проблемите си, като замине“, затова не е случайно, че героите му също търсят изход от хватката на ежедневието. Нещо повече – те съществуват единствено извън рутината.

Отделянето от дома и от познатото обаче е свързано и с едно определено изгнаничество, към което героят в тези истории едновременно се стреми, но и от което болезнено се страхува. Разказвачът в света на Биой Касарес непрекъснато търси събеседник: мъж, на когото да разкаже за премеждията си, или жена, на която да се възхищава и която да го удивлява с различието си. Тази жена е многолика: веднъж е сурова, пряма и непримирима бунтарка (Милена от „Стремежите“), друг път – красива, образована и с изтънчени обноски (Лаура от „Героят на жените“), нерядко – изкушаваща с това, че е готова на изневяра (Оливия от „История с чудеса“, Леда от „Страната на сянката“, Виолета от „Спомен от планините“, Маргарита от „Всички жени са еднакви“, Емилия от „Писмо за Емилия“). Независимо с коя от тях в крайна сметка се оказва героят, общото са винаги преходните пространства, в които любовта им разцъфтява: в хотелски стаи край Ла Плата и Тигре, на балове и приеми, на палуби и в самолети, винаги далеч от дома и ежедневието. Всичко това сякаш са и бохемските бягства, с които въображението на Биой Касарес му позволява да напусне брака си с талантливата писателка, художничка и феминистка Силвина Окампо, който продължава 53 години. 

Както самият Биой Касарес казва, „да пишеш, значи да прибавиш една стая към къщата на живота“. Стая, която е само твоя и в която са допуснати единствено гости. Любопитно е, че финалът на сборника всъщност намеква за завръщането към реалността, за усядането и брака: „Погледна ме с тези сериозни очи, които сега така добре познавам, каза, че отива да поднесе не знам какво на пътниците, но че ще се върне скоро“. И така героят най-накрая се предава на рутината и познатото. Преди това обаче читателят е поканен да сподели всички тези приключения – от съвсем фантастичните воайажи в паралелни вселени до малките неразгадаеми куриози на живота и големите чудатости на любовта. Това е възможно и заради превода от испански език на Десислава Антова, Лиляна Табакова и Красимир Тасев, които съхраняват естествените диалози, динамиката и живите описания, така че в тях неусетно да се отвори и пространството за тънката самоирония и хумор, присъщи на автора. Сборникът нямаше така умело да ни запознава с работата на Биой Касарес, ако не беше и съставителството на Красимир Тасев, който почти неусетно ни разхожда през различни периоди в над 50- годишния творчески път на аржентинския автор. 

Всичко изброено прави „Другият лабиринт“ книга, заслужила читатели и критическо внимание, което авторът й е получил още отдавна в Европа и Южна Америка. Извън обективните факти е удоволствие да четеш подобни текстове и защото, както писателят сам отбелязва в своите дневници, би се радвал епитафията на надгробната му плоча да се състои от две прости изречения, които изразяват неговото отношение към писането: „Той харесваше литературата. Това е всичко.“ И това стига.

Автор: Наталия Иванова, публикувано в „Литературен вестник“, бр. 3 от 2023 г.