Мощен критичен глас в дебата за миналото на Германия

Историята на една нация, чийто представители привидно неусетно, за по-малко от 15 години, се превръщат в извършители на най-ужасните и невъобразими престъпления срещу човечеството, не може да бъде разказана обективно, през призмата на реконструкцията на причини и следствия, на социални и политически процеси. В романа „Кучешки години“, който завършва прочутата „Данцигска трилогия“, Гюнтер Грас се интересува от гледната точка на личността, преживяла като свидетел, но и като участник възхода и краха на националсоциализма в Германия от началото на 30-те години на ХХ век до 8 май 1945 г. 

Известно е, че историята не се пише – и няма как да бъде написана – от съвременниците: очевидецът наистина притежава привилегията да е многократно по-добре информиран от по-късния историк, но той не е в състояние да интерпретира събитията, които описва, да им придаде онова значение, което сме в състояние да идентифицираме и припишем едва с помощта на времевата дистанция и оценъчната рефлексия. „Кучешки години“ не е обикновен исторически роман, хроника на националсоциализма и на живота в Германия през първите години след войната. В това произведение по впечатляващ начин е поставен въпросът за самата възможност да бъде написана собствената история, както и за смисъла от един подобен разказ – при положение че в годините и десетилетията след 1945 г. новосъздадената Федерална република полага всевъзможни усилия, за да не скъса еднозначно и окончателно с националсоциалистическото си минало. Разпростиращ се на близо 830 страници, българският превод на романа на Грас представлява предизвикателство за читателя, и то не само поради обема си. Изключително майсторската работа на преводача Любомир Илиев, който придава собствен „глас“ на всеки един от тримата разказвачи (романът се състои от три части, озаглавени „Сутрешни смени“, „Любовни писма“ и „Матерниади“), решаващо способства за пълноценното вникване в авторовия замисъл и в разискваната в това произведение проблематика от исторически, социален, политически, философски и пр. характер. Илиев на немалко места е пояснил в бележки под линия препратките, които Грас прави например в посока на икономическите процеси в следвоенна Германия, но също така и що се отнася до многобройните пародии на Хайдегеровия т.нар. „жаргон на същинскостта“. Активното и компетентно преводаческо присъствие при рецепцията на огромния текст следва да бъде оценено по достойнство. Поздравления!

Основната трудност при прочита на „Кучешки години“ се състои най-вече в избраните от Грас формални решения и стратегии. Романната епична форма предполага и изисква, както знаем, изграждането на психологически и логически мотивиран сюжет, но именно последното се усложнява от очевидния стремеж на автора не просто да разказва, а да сведе до гротеска историята, в която той самият непосредствено е участвал. Сатиричнокомичният ефект, който много често бива заострен до бурлеска или направо деформира образите и техните постъпки и мотиви, живее от отделната сцена, от изобразената тук-и-сега ситуация, която следва да предизвика у читателя първо смях, а след това възмущение и отвращение. Но тъкмо това композиционно противоречие и съответно усилията, които трябва да бъдат положени, за да се проследи развитието на фабулата от епизод на епизод, правят необходима активната мобилизация на вниманието и водят до един почти Брехтов ефект на интелектуално дистанциране от съдържанието. Точно затова „Кучешки години“ е роман, който, разбира се, по друг начин и в съвсем различна историческа ситуация не е изгубил провокативното си звучене.

Времето и мястото на протичане на действието са същите както в първите две произведения от „Трилогията“. Немецът Валтер Матерн и евреинът Еди Амзел растат през 20-те години на ХХ век в източнопруската провинция в околностите на град Данциг. Дребнобуржоазният произход на героите представлява друг устойчив топос в творчеството на Грас. Освен автобиографичния момент, тук присъства и съзнанието за привидно обикновените, скромни и нормални хора на честния ежедневен труд, които без съпротива, направо с упоение приемат и се идентифицират с националсоциалистическата идеология след 1933 г. Валтер и Еди полагат клетва за кръвно братство, но взаимоотношенията им остават противоречиви: Валтер брани своя приятел от нападките на немската общност, докато в един момент самият той не постъпва в нацистките структури и в крайна сметка се превръща в палач, заставайки начело на банда маскирани биячи, които нападат и малтретират другаря му от детинство. Еди чудодейно оцелява, а вълшебното му прераждане, първо в импресариото Зайценхоф, а след това в Златоустчо и в крайна сметка в следвоенния предприемач Брауксел, от чиято перспектива се води повествованието в първата от трите части от романа, маркира преминаването на историческия разказ в гротескното. Макар и това да става ясно едва в края на текста, в началото на 60-те години Еди Брауксел отново установява контакт с едновремешния си приятел и срещу заплащане го натоварва със задачата да разкаже своята версия за случилите се събития. Това Валтер ще направи в третата част, като за целта си служи не с минало, а със сегашно време; преживелият редица перипетии герой, който заради алкохолизъм е изгонен от националсоциалистическата партия още преди избухването на войната, обикаля териториите на новосъздадената Федерална република и въздава отмъщение на новоизпечените немски предприемачи, които даже не правят усилие да прикрият довчерашните си расистки и нехуманни убеждения. Изводите обаче не са еднозначни и безпроблемни: Валтер е всичко друго, но не и неопетнен от собствената биография, фактът, че той не може – дори на граматическо ниво – да се дистанцира от непосредствените си преживявания, говори за фундаментален ценностен и интелектуален проблем.

Няма как следвоенна Германия да започне на чисто, въпреки всичките увещания както на политиците, така и на създалите новата демократична конституция Съюзници. Можем да си представим как е бил четен романът при излизането му през 1963 г., когато целокупното немско общество се възторгва от постигнатото „икономическо чудо“, позволило на Федералната република смайващо бързо да намери отново мястото си в следвоенния политически ред. Славата на Грас като провокатор и „анархист“ се заражда тогава и не го напусна дори малко преди смъртта му, когато той продължаваше да внася смут сред немската общественост, този път с противоречивите си възгледи относно военната политика на Израел.

Втората, средна част от „Кучешки години“ е разказана от трети персонаж, произхождащ от същата скромна данцигска социална среда. Това е Хари Либенау, син на дърводелец, който в серия от фиктивни и създадени в по-късен момент (отново началото на 60-те години) писма до братовчедка си описва постепенното проникване на националсоциализма в този по традиция свободен и космополитен търговски град. Хари служи в армията, а след войната работи в западногерманските медии. И той бива нает от Брауксел да пише за миналото, но в разказа му, който изцяло се концентрира върху годините на младостта, също не се забелязва дистанция между преживяващия и разказващия Аз, връщането назад не се осмисля и оценява от перспективата на следвоенното битие на героя. Нищо не е преодоляно, раздробената на въпросните три наратива история все още предстои да бъде синтезирана и изложена свързано и непротиворечиво. Гюнтер Грас е замислил своето произведение като активно заявена гражданска и политическа позиция, като провокация срещу самодоволството на немския народ и твърде лесното загърбване на колективната вина през първите десетилетия след края на войната. Но освен мощен критичен глас в дискусията относно миналото и националната идентичност, този роман представлява много повече, неслучайно е оприличен на „паноптикум“ в послеслова към българското издание. Възсъздавайки образа на Данциг, авторът се стреми да компенсира своята съвсем лична и болезнена загуба на уникалния по своята многокултурност роден град. Този автобиографичен момент впрочем се разминава с официално афишираните политически възгледи на Грас и придава на романа допълнително звучене, което нюансира споменатата вече интелектуална трактовка на поставената проблематика. Бидейки симпатизант на т.нар. „социалнолиберална“ коалиция, която начело с канцлера Вили Бранд започва политика на смекчаване на отношенията между двете немски държави, в края на 60-те години писателят се обявява за признаване на следвоенните граници на Германия и по този начин си навлича немалко критики както от консервативните среди, така и от страна на левичарите. Литературата обаче си остава повече от полемика, тук е избегната еднозначната и твърде лесна за разшифроване политическа „ангажираност“ на съдържанието. До самата финална сцена, когато Еди Брауксел демонстрира на своя приятел от детинство човекоподобните и гротескови конструкции, които той произвежда фабрично и продава по целия свят, целият наратив е пронизан от образа на плашилото. Своеобразен механичен хомункулус, то изкривява чертите на първообраза, а това чертае една не особено оптимистична визия за бъдещето на следвоенното немско население: предстоящото вглеждане в себе си „отвън“ няма да е приятно.

Накрая трябва да отдадем заслуженото и на „кучешката“ генеалогия, на която също е отредена основна роля в изграждането на сюжета. В своите митарства след 1945 г. Валтер Матерн е придружаван от (фиктивно) избягалата от бункера малко преди капитулацията овчарка на Хитлер. Тя от своя страна води потеклото си от кучето, което бащата на Хари Либенау е държал в двора си в Данциг. „Кучешките“ години са, разбира се, символ на времената на мизерия и недоимък след войната. Но има и друго. Ако всяка една „човешка“ година се равнява на седем „кучешки“ (подобни нумерологични заигравания са устойчива част от поетиката на Грас), то единствено лишеното от памет животно е натрупало достатъчна времева дистанция между „преди“ и „сега“. На хората все още им предстои да започнат да си припомнят онова, в което волно или неволно са взели участие и от което вече няма лесно да се отърват. 

Автор: Иван Попов, публикувано в „Литературен вестник“, бр. 3 от 2023 г.