Любов по време на масов туризъм

Нидерландски писател на средна възраст се настанява в хотел в неназован италиански град, за да се възстанови от шеметна и злополучна любовна афера и да „възвърне контрола над мислите си“. Така започва „Гранд хотел „Европа“, внушителната автофикция на Иля Леонард Пфайфер, писател, поет, изследовател и преподавател по старогръцки, който от много години живее в Генуа. Разказвачът, също на име Иля, пристига във величествения (някога) хотел, за да се опита да превърне в роман връзката си с изкусителната италианка Клио – историк на изкуството от аристократичен род.  Целта, разбира се, е да преодолее непоносимата раздяла с нея. В хода на този процес, волно или не, компания ще му правят ексцентричните гости на хотела, сред които се открояват ерудиран учен с фамилия Пателски („той беше най-близо до стария идеал за uomo universale, за ренесансова личност“) и поетесата Албан, феминистка с бунтовен характер и пиперлив език. Страниците, посветени на философските разговори на Иля с Пателски и на словесните престрелки (може да ги наречем и словесни еквилибристики) с поетесата Албан, са източник на несравнима наслада.

Интересен е паралелът между туристическото нашествие в Европа – рече Пателски, – на което се гледа като на бизнес модел и което се поощрява активно, докато в действителност е заплаха, и африканската „инвазия“, която се представя като заплаха, макар че би могла да отвори перспективи за бъдещето.

Не по-маловажна е ролята на персонала на хотела, като се започе от пиколото Абдул, момче бежанец от Северна Африка, чиято история си струва да бъде разказана; майордома господин Монтебело (с изтънчените си маниери и митичната си наблюдателност той е „душата“ на това място); новия китайски собственик господин Уанг, решен да модернизира интериора в интерес на… наплива от азиатски туристи (и да превърне хотела от спомен за славното минало в обещание за бъдещето); обвитата в загадки бивша собственичка, подобие на призрачната мис Хавишам от „Големите надежди“, уединена в стая с картини и спомени. Хотелът, с  неговите позлатени рамки и кресла Честърфийлд, олицетворява меланхолията и копнежа по миналото, маниерността и романтиката на предмодерната епоха. Но чарът му е подкопан от неизбежното отражение на „феномена на масовия туризъм“ в цялото му многообразие и ужасяващи последици. Гранд хотел „Европа“ се явява модел на Стария континент, чиито най-популярни туристически локации са превземани ежеденевно от цели орди посетители, третиращи артефакти, скулптури и други забележителности като фон за поредното селфи. Така масовият туризъм фактически превръща континента в пародия на миналото, в най-добрия случай в нещо като фантастичен исторически парк. Самият разказвач е заклет пътешественик, но неговите пътувания са мотивирани до голяма степен от писателското му амплоа (туристите винаги са другите). От друга страна, той разказва за тях – напудряйки обилно разказа с духовитости и самоирония – като за поклонническо дирене на просветление (или „метафора за духовно израстване“), което го разграничава от истеричния стремеж на средния турист към уникално изживяване.

Възвишеният демократичен идеал за свобода, равенство и ваканция се беше изродил в изгорял и затлъстял ексхибиционизъм на една класа на благополучието без ценности и фантазия, но затова пък с излишък от свободно време…

Човек не може да не остане впечатлен от количеството наративни нишки, с които жонглира авторът. Предимствата и пороците на глобализацията, предразсъдъците на западняка и участта на бежанците, отслабващото влияние на интелектуалния елит и религиозният култ към младостта и хедонизма са само част от засегнатите теми. В нито един момент обаче тази „всеядност“ и метафикционалност не натежава, нито е за сметка на качеството на повествованието. Няма история, която да не носи удоволствие и/или ново знание на добросъвестния читател, стига последният да цени както есеистиката и публицистиката, така и художествената проза. Заслуга за този ефект има искрящото чувство за комизъм на Иля Пфайфер. Романът съчетава комедия на нравите с туристическа журналистика, политически и културен коментар и сериозен размисъл върху европейската перспектива. Да не пренебрегваме мистерията, свързана с творчеството и съдбата на Караваджо и авантюристичното „преследване“ на картината, изобразяваща Мария Магдалена. (Оригиналното платно, смятано за изчезнало, е открито през 2014 г. в частна колекция и носи име „Екстазът на Мария Магдалена“). Колкото до любовната история между Иля и Клио.., тя е всичко друго, не и тривиална. Творчеството на Пфайфер е разнообразно като настоящия роман – ту елегантен и бароково красив, ту щедро документиращ определени обществени явления, на места възприел строго репортажна линия, на други похотливо-сладострастен тон, без да прескача бездруго разтегнатите граници на приличието. Удивителното в стила на писателя е, че напомня за Набоков, Том Улф, Жан Бодрияр, Умберто Еко и Уес Андерсън едновременно.

Според новата световна религия – тази на циничния неолиберализъм – трупането на пари и харченето им в перверзна услуга на консуматорството е не просто върховна цел, ами добродетел, към която да се стремим, потъпквайки ближния. Уважението към другия не се вписва в манталитета на победителя, на който се възхищаваме и в който възпитаваме децата си…

„Гранд хотел „Европа“ безразсъдно смесва еротичното и езотеричното, забавното и дразнещото, античното и академичното. Героите са склонни да изнасят лекции: за имиграционната политика, за неравенствата, причинени от Airbnb и икономиката на споделянето, за концепцията на Джордж Стайнър за  европейската идентичност. Авторът виртуозно борави с изразните средства на сатирата, които му позволяват например да сравни безцелното тътрене на досадните тълпи от туристи с „холестерол, който циркулира из кръвта на града и причинява инфаркт“. Веселите мизантропски краски вдъхват живот на академичната страна на романа и докато Иля се забавлява с кичести фантазии за облекчаване на туристическото пренасищане чрез терористични атаки или средновековни методи на изтезания, в следващия момент спонтанно мята невинен немски турист от моста Риалто в Канал Гранде. (Все пак непремереният му жест в случая се дължи не толкова на презрение към туристическата напаст, колкото на фрустрацията, породена от невъзможността да укроти опърничавата си любима.)

Туризмът днес унищожава самото основание за съществуването си. Туристите като цяло са алергични към фалша, ненавиждат го почти толкова, колкото другите туристи. Няма да намерят автентичното, но са готови да си платят за илюзията, че са го намерили.

Автофикционалният гамбит на Пфайфер започва със сцена, в която разказвачът обещава на издателя си роман за туризма, като вплита в повествованието свое пътуване до Скопие, Македония, по повод участие в литературен фестивал. Главата, посветена на града на хилядата скулптури, ще ви държи нащрек през цялото време заради подозрението, че България също няма да бъде пощадена в контекста на т. нар. „националистически Дисниленд“ („В Република Македония националната идентичност се дефинира автоматично и непоколебимо въз основа на минало, което нацията си присвоява или – ако се налага – съчинява. Понятен е рефлексът на една нова нация за търсене на национална идентичност. Единството трябва да се конструира, правото на съществуване трябва да се легитимира, външните граници трябва да се осмислят...“). Друг любопитен маршрут на автора е свързан с конференция, организирана от Клио, посветена на бъдещето на музеите. („Италия се дави в историята си… Както човекът е единственото живо същество, което разбира, че е смъртно, така и Европа е единственият континент, който преживява залеза си и предчувства трагичния си край.")

Такава според Иля Пфайфер е обратната страна на богатото минало - който е познал славни времена, неминуемо стига до извода, че най-хубавото е зад гърба му и че шансът тези времена някога да се повторят, е нищожен. Що се отнася до самоличността на бившата собственичка на Гранд хотел „Европа“, тя ще се изясни в грандиозната развръзка на романа, включваща ритуал, който може да се нарече „погребението на Европа“. Всъщност черногледството и скептицизмът са в кръвта на всеки истински европеец, нали така?

Автор на публикацията: Юлия Петкова