Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Флобер, жадуващият непознаваемото

19 декември 2022 г.
Флобер, жадуващият непознаваемото

„Бувар и Пекюше“ е роман не за комичните идеи, както би могло да се предположи, а за комичното в идеите. А може би Бувар и Пекюше са един преобърнат двуглав Кандид, който живее в най-лошия от световете, може би романът би могло да се озаглави „Бувар и Пекюше, или обезсърчението“.

Приживе Флобер е бил смятан едва ли не само за автор на „Мадам Бовари“, което често го е вбесявало. Прочутата фраза „Мадам Бовари – това съм аз се“ е тълкувала доста елементарно. Как да си обясним това? Както и факта, че българският превод на Константин Константинов и до днес си остава ненадминат?

Това, че са го свързвали с един-единствен негов роман, вероятно го е вбесявало, защото е омаловажавало другите му произведения, защото е било етикет, лепнат и върху творчеството му, и върху него самия. Особено в контекста на прочутата фраза. Флобер със сигурност не е искал да бъде само Мадам Бовари. Което не означава, че при все раздразнението си не е ценял тази своя творба, първата, която го е направила известен и ценен. А за онази фраза – не е категорично доказано, че някога я е казал. Един я чул, споменал я пред друг, той пред трети и фразата стигнала до нас почти по системата „една жена каза“. Но да приемем, че я е казал. Срещала съм едно приемливо обяснение – Мадам Бовари е произнесено в курсив или между кавички, като заглавие. „Мадам Бовари“, това съм аз. Което променя нещата. Изглежда по-правдоподобно Флобер да се е отъждествявал с целия роман – самият той казва в писмо до Луиз Коле, че по време на срещата между Ема и Родолф е бил и листата, и конете, и произнесените думи, и червеното слънце. Да приемем най-сетне, че е имал предвид самата героиня. Независимо дали ще определим Флобер не като романтик, а като реалист, той не се е отказвал от романтичното в себе си, въпреки че, допускам, се е мразел за него. В този смисъл приемам фразата „Мадам Бовари, това съм аз“ като израз на нещо като носталгична себеомраза. Двете думи сякаш се бият, но за Флобер точно те ми изглеждат правдоподобни. Колкото до превода на Константин Константинов… Един превод остава ненадминат, докато не бъде надминат. Може би някой ден ще се появи нов превод, също така ненадминат. А дотогава най-доброто и най-лесното, което може да се направи, е да се преиздава един наистина прекрасно преведен текст. Това, мисля, е обяснението. По закона на Окам.

Нека се спрем и на есето, което Мопасан посвещава на Флобер, също преведено от вас. В него се очертава новаторството на Флобер и едно дълбоко противоречие – че той създава новаторски романи, но вкусът му принадлежи на романтизма. Така ли е наистина?

У Флобер винаги е имало противоречия. Връщам се на себеомразата. Струва ми се невъзможно човек, който планира да напише енциклопедия на човешката глупост („Бувар и Пекюше“) с единствената цел да избълва върху съвременниците си отвращението, което му вдъхват, да не е разпростирал част от това отвращение и върху самия себе си. Флобер е имал бурна младост, бил е бунтар, прехвърлил е бунта върху самия бунт – да си спомним, че не е одобрявал Революцията от 1848 г. – напълно възможно е със съзряването да е настъпило и известно самоотричане, известен съзнателен отказ от някогашните вкусове. Така, запазвайки романтичната си нагласа, Флобер пише „реалистични“ романи. (Впрочем новаторството е въпрос на талант, не на идеология.) Флобер израства в епохата на романтизма, казва Мопасан. Закърмен е с кънтящите фрази на Шатобриан и Виктор Юго и душата му изпитва нужда от лиричност. Според Мопасан Флобер е написал нови по вид романи независимо от желанието си, почти несъзнателно, тласкан от неудържимата сила на гения си.

Мопасан не е единственият писател, писал за Флобер. Не един критик и не един писател, съвременници на Флобер, са правили опити за анализ на начина му на писане. Това е било естествено в едно време, когато Флобер вече е добил популярност, отчасти скандална. Но той е занимавал умовете и много след смъртта си, и то по твърде необичаен начин. Така Жан-Пол Сартр пише, след „Критика на диалектическия разум“, безумния си текст в три тома, обхващащ повече от хиляда страници и озаглавен „Идиотът на семейството“. Философът развива тук идеите си за екзистенциалната психоанализа, като избира за илюстрация писателя, който го е обсебвал още от младостта му. По известни само нему причини Сартр твърди, че никога не е разбрал защо в края на „Мадам Бовари“ Шарл Бовари си е пуснал брада, защо умира и защо му правят аутопсия. Той поставя на Флобер двойна диагноза – субективна невроза, дължаща се на сложните отношения в семейството му, и обективна невроза, засягаща всички писатели от времето на Флобер, невроза, която ги е задържала на стадия „изкуство за изкуството“ и не им е позволявала да продължат напред, към идеологическата ангажираност. В цялата тази болезнена история, струва ми се, има проблем и той е на Сартр, не на Флобер.

Ще ми се да спомена и една вече съвсем съвременна книга, „Папагалът на Флобер“, в която Джулиан Барнс е описал един пенсиониран лекар, тръгнал по следите на Флобер и по-специално на папагала, подробно описан в „Просто сърце“. Тук също имаме пристрастяване – на героя, но ще си позволя да предположа, и на автора. Защо един писател, когото Мопасан окачествява като наивник, писател, който смята, че „авторът не бива дори да се отгатва, не бива да изтърве на никоя страница, на никой ред, в никоя дума дори частица от собственото си мнение, нито да прояви дори подобие на намерение“, до такава степен е обсебвал не един светъл ум? Може би защото е бил, пак според Мопасан, огледало на фактите, но огледало, което ги е отразявало, като им е придавало неописуемия, неопределим и почти божествен отблясък на изкуството.

На какво се дължи „непродуктивността“ на Флобер? Ако за големите реалисти на XIX в. обемът е изразно средство,  защо авторът на „Мадам Бовари“ и „Възпитание на чувствата“ остава изключение?  

Знам, че са го смятали за непродуктивен, защото не е написал „Човешка комедия“. На мен не ми изглежда непродуктивен. Стендал е написал по-малко книги от него. А и що за качество е продуктивността? Далеч по-важно е писателят „да остане“, да употребя този банален израз, пък дори и да е написал три книги от по сто страници… Флобер е останал. Да, за него обемът не е бил изразно средство, за него стегнатият, точен стил е бил от много по-голямо значение. Отношението на Флобер към стила е широко известно. Стремежът му към яснота, почти легендарното му търсене на „точната дума“ – le mot juste – изключват логореята. И тук, както в случая със Сартр, не виждам проблем на Флобер. По-скоро на критиците му. А и най-малкото е непродуктивно да се съди човекът, в случая писателят, по това, което не е направил.

Издателят на „Мадам Бовари“ и Флобер са изправени пред съда с обвинение за „накърняване на обществения и религиозен морал“. През същото обвинение минават и „Цветя на злото“ на Бодлер.  Какво сближава Флобер и Бодлер?

Флобер пише на Бодлер по повод „Цветя на злото“, че той, Бодлер, не прилича на никого и че това е първото от всички качества. И също, че е подмладил романтизма (тук няма отричане на литературното движение, вижда се само желание за неговото развитие – това по повод отношението на Флобер към романтизма), че изкуството доминира в поезията му. „Вие сте устойчив като мрамора и всепроникващ като английската мъгла.“ По същия начин Бодлер пише на Флобер, възхвалявайки „Мадам Бовари“, че той, Флобер, проявява забележителен стремеж към красотата и талант, успял да си проправи път след „метеора“ Оноре дьо Балзак (ето пак сравнението с продуктивния Балзак, явно и най-гениалните са се поддавали на клишето). Бодлер се възхищава от умението на Флобер да създава изкуство от най-тривиалната действителност. Ясно е, че всеки от тях харесва у другия целта, към която сам се е устремил. И още: Флобер цени у Бодлер това, че е скъсал с декламаторската лиричност, а Бодлер у Флобер – динамичния и точен стил, също два начина да се каже едно и също. Все по повод тривиалното в тематиката Бодлер нарича „наглост“ избора на много висок сюжет – какъвто не присъства и у двамата творци.

Сближава ги, естествено, и обвинението в накърняване на морала. И ето пак Мопасан: „Моралът, почтеността, принципите са наложителни за поддържането на установения обществен ред. Но между обществения ред и литературата няма нищо общо. Преднамерената книга губи своята художественост“.

В коя от книгите си Флобер се разкрива най-пълно и най-искрено? Ален Безансон например смята, че това е „Изкушението на свети Антоний“ и по думите му писателят би трябвало да каже по-скоро: „Свети Антоний – това съм аз“. Как приемате тезата, че макар да отсъства осезаемо от творчеството на Флобер, религията е у него обсесия?

Флобер казва, че не вярва в съществуването на нещата, че всичко е илюзия и истински са само отношенията, начинът, по който приемаме действителността. И точно това прави той в романите си – изразява начина, по който приема действителността. Тоест разкрива се така, както го е правил в писмата си, разкрива това, в което вярва, и това, което отхвърля. Никога пряко, разбира се (защото не е общественик, а писател). Винаги придържайки се към прословутата имперсоналност, запазвайки неутралитет, опосредствано, чрез героите си – винаги (почти винаги) семпли и в простотата си винаги носители на сложни идеи. И аз си мисля, че Флобер е неизменно искрен и че може да каже за героите на всичките си книги: „… това съм аз“. Включително и за свети Антоний.

Известно е, че Флобер е изпитвал отвращение и към Църквата като институция, и към свещениците. В края на краищата, и те са част от възненавидяното от него човечество. Антиклерикализмът му е вън от съмнение. Въпреки това се смята, че не е атеист, нито езичник. Че е дълбоко религиозен, без да принадлежи към определена религия. В какво се е състояла тази негова дълбока религиозност? Аз лично не си представям как Флобер, запитан вярва ли в Бог, би отговорил, че не, не вярва в Бог, но вярва в „нещо“, в някаква сила, в някаква енергия или друга подобна глупост от любимите на тези, които искат да се харесат на цялата си аудитория. Струва ми се по-вероятно Флобер да е бил движен от по-скоро научен интерес към религията, да се е питал защо я има, кое у човека изпитва потребност от нея. Мисля, че Мопасан в есето си отговаря добре на тези въпроси, когато говори за „Изкушението на свети Антоний“: „Пред нас е титаничното шествие на религиите, съпроводени от всички странни, наивни или твърде сложни идеи, разцъфнали в мозъците на мечтатели, свещеници, философи, терзани от жажда по непознаваемото“. Жаждата по непознаваемото: ето отговора.

Каква е тайната на последния и „неканоничен“ роман на Флобер – „Бувар и Пекюше“, преведен от вас? Роман за глупостта, нов „Кандид“ или начало на антироманната тенденция? Как изглежда стилът на Флобер през погледа на преводача?

Тайната на „Бувар и Пекюше“ – за да хвана бика за рогата – е вероятно в неоправданите очаквания на читателя, който има всички основания да се чувства измамен. И точно това прави този енциклопедичен роман смешен. „Бувар и Пекюше“ е роман не за комичните идеи, както би могло да се предположи, а за комичното в идеите. Роман за глупостта, да, но не за романтичното празноглавие в стил Ема Бовари или за всякаква друга глупост, а за глупостта като качество, вътрешноприсъщо на човека, за глупостта като претенция, но и като ограничителна черта и пред стремежа към знание, и пред грандоманията. Показателно е впрочем, че и тук Флобер проявява вътрешните си противоречия в отношението към героите си. Той ги осмива, но го прави снизходително, без злоба, стигайки до момента, в който казва, че у тях се е появила една способност – да виждат глупостта и да не могат вече да я търпят. Тук очакваме Флобер да одобри тази неочаквано появила се способност, но не, той прави крачка назад и я определя като „жалка и достойна за съжаление“. А после, въпреки всичко, следва крачка встрани: както казва Хорхе Луис Борхес в „Отстояване на Бувар и Пекюше“, Флобер се помирява с героите си, Бог се помирява с творенията си. Флобер е бил много критикуван за този свой роман. Простодушието на двамата герои е било определяно като простащина. Смятали са, че да се извлече от премеждията на двата гротескни персонажа суетността на религиите, науката, изкуството, е нахалство. Може би, но би могло да се нарече естетическо нахалство, би могло да се нарече нахалството на артиста, въплътил се в два образа едновременно.

А може би Бувар и Пекюше са един преобърнат двуглав Кандид, който живее в най-лошия от световете, може би романът би могъл да се нарече „Бувар и Пекюше, или обезсърчението“. Защото неуспешните опити в какви ли не области на знанието и на практиката постепенно придобиват почти философска тежест, превръщат се в символи на човешката некадърност. Не е изключено също тази сатирична творба да бележи края на романа такъв, какъвто са го искали и са го писали „продуктивните“ писатели, и да поставя началото на един по-необичаен, по-абсурден жанр с разклонения в посока на забавния ситком, на интелектуалния антироман, на експерименталния улиповски роман, на неразбираемия нероман…

Във всички случаи Флобер остава за поколенията големият стилист, писателят, употребил в началото на „Бувар и Пекюше“ за понятието „шапка“ поне десет синонима, без нито веднъж да се повтори. Запомнила съм само това от мъките по превода на този забележителен роман, ако изобщо е имало мъки, защото съвършеният стил е по-лесен за превод от грапавия, защото текст, написан от Флобер, сякаш се превежда сам.

Въпросите зададе екипът на „Култура“, бр. 10 от 2021 г.

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2023 © Всички права запазени