„О, мис Маккеъри – прекъсна я деликатно мистър Х, – истината никога не е демократична, нито зависи от броя на хората, които вярват в нея, по-скоро е точно обратното: обикновено се пази за заинтересовано и отбрано малцинство, затова политиката е абсолютен провал.“
Всеки, който познава творчеството на Хосе Карлос Сомоса, ще потвърди, че книгите му са триумф на фантазията и изобретателността. Определян като „изненадваща предистория на Шерлок Холмс“, романът „Етюд в черно“ (очевидна препратка към „Етюд в червено“ на Артър Конан Дойл ) е поредно свидетелство за новаторското майсторство и тънкия психологизъм, с които писателят подхожда към криминалния сюжет. За да го надгради и превърне в интелектуална главоблъсканица, възкресяваща духа на времето.
Във викторианска Англия в края на 19-и век медицинската сестра Ан Маккеъри, герой и разказвач в романа, е току-що назначена в клиника за привилегировани психично болни в Портсмът. Всъщност според вътрешния кодекс на „Кларъндън“ там няма „болни“, има „домуващи“. Господа от добри семейства, настанени, за да балансират нервите си, разклатени от изпълнения с отговорности живот. (Чувството за хумор на автора се лее в цялата книга, най-вече през остроумието на мистър X.) Ан има болезнено минало, крехко самочувствие, не блести с хубост и е обвързана със суров по характер мъж, който я третира като функция на желанията си. В „Кларъндън“ тя е принудена да поеме грижите за мистър X – загадъчен тип, който не се смущава да демонстрира чудатите си привички. Заради тях персоналът на клиниката се отнася към него предпазливо. Пристрастен към мрака, полицейските разследвания и шахмата, мистър X е замислен като прототип на Шерлок Холмс. С течение на времето Ан открива, че той притежава свръхестествена способност да узнава разни неща за другите - да я наречем „гадателска дарба“. Медицинската сестра установява с него обтегната, хладно емоционална връзка, която търпи превращения до самия финал.
Към това ексцентрично дуо в качеството си на хроникьор се присъединява любезният д-р Конан Дойл. Той влиза в живота им в момент, в който в близост до клиниката започват да се случват брутални убийства на просяци, свързани със света на театъра. Изглежда, единственият човек, който е в състояние да разплете случаите, е именно мистър X. Като оставим настрана любовното й заслепение спрямо споменатия по-горе агресивен моряк, самата Ан Маккеъри също не е лишена от наблюдателност. Нейните правдиви разсъждения и непредвидими реакции правят четенето апетитно и забавно: „Имам вроден страх от полицията, по-голям отколкото от злосторниците, защото, когато се касае за вторите, винаги съществува възможността да се прибегне до полицията. Казано другояче, пред злото ми остава утехата, че доброто ще ме защити, но кой може да ме защити от доброто?“
Както стана ясно, на магията на изкуството е отредена важна роля в „Етюд в черно“. Тук обаче театърът не е непременно одухотворяващо удоволствие и обещание за катарзис, както го възприемаме днес. Представленията по страниците на Сомоса са по-скоро долнопробни и граничат със скандала, освен това са коварни - имат за цел изцяло да покорят и подчинят зрителя. Нещо като форма на хипноза или психотеатър, който предизвиква дълбок транс и служи като инструмент за контрол. Почитателите на Сомоса знаят, че романът му „Стръв“ залага на идеята за „псинома“ като регистър на човешките мисли и емоции и техните потенциални трансформации, по аналогия с генома. Предпоставката, че човешките желания имат свой код, който може да бъде дешифриран с помощта на психологически модели, е използвана и в „Етюд в черно“. А какъв по-надежден източник на различни проявления на човешката душа от театъра!
Мистър Х не обича театъра, защото неговият спектакъл са… зрителите. Има мания да разследва престъпления извън компетенцията на властите и да рисува арабески във въздуха с въображаемата си цигулка. Затова пък арсеналът на мъдростите му е неизчерпаем. Според него „съвпаденията са неизвестни причини“, „противоположните мнения са само съставки за изготвяне на истината, която е винаги по средата“, „само с разсъждения и логика не може да се разбере нищо, нужно е да се добави и малко лудост.“ За мистър X въображението произтича от самата действителност:
Могат да се причиняват рани с неща, които не можем да видим или докоснем, или да се извлича музика от цигулка, която никой не вижда. Можем да се разчувстваме без думи, да убиваме без убийци, да пътуваме, без да се помръднем от стола си. Действителността разказва все една и съща история, но по хиляди различни начини: аз просто чета повече действителност от вас.
Тези негови думи са адресирани към Ан. За баланс ето малка част от нейния вътрешен монолог, издаващ промяната в нагласата й спрямо „лудия гений“:
Мистър Х можеше да е студен и безчовечен, но притежаваше чувствителност на духа, която ме караше да изпитвам жал към него. Беше ме видял… Бе пожелал да ме възвиси. Очите му бяха огледала, които ме отразяваха в два цвята. Беше ми подарил нещо прекрасно, най-хубавия и най-важен подарък, който един човек може да поднесе на другиго. Беше ме подарил на мен.
Защото може да се вижда без очи, да се убива без убийци, да се свири с несъществуващи инструменти.
Автор на публикацията: Юлия Петкова
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
