Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Жестокостта е перверзна игра на човешкия разум

09 ноември 2022 г.
Жестокостта е перверзна игра на човешкия разум

„Нашият разум е започнал да ослепява. Защото разум, който не защитава живота, опровергава предназначението си. Той е в състояние да унищожи планетата. Докато някои хора завладяват Космоса, други умират от глад. Това е един от печалните парадокси на човешката история. А най-много ме безпокои заличаването на невинността като ценност.“ – Жозе Сарамаго

Г-н Сарамаго, непосредствено след новината за вашата награда информационните агенции предадоха вестта, че Португалия ликува. Лично вие бяхте ли подготвен за този миг?

Жозе Сарамаго: За Португалия този ден беше истински празник. Не знам дали това е добре, но от дълго време насам пресата и обществеността в Португалия се питаха: „Кога най-сетне ще имаме Нобелова награда? Кога Шведската академия ще обърне поглед към нас, към това забравено кътче на Европа?“ Разбира се, че от това не трябва да се прави национална драма, драма на португалската национална идентичност. И ето че събитието най-сетне се случи. Когато новината стана известна, хората по улиците започнаха да ме поздравяват и да ми благодарят. Дори тези, които едва ли са чели нещо, написано от мен. Да ми благодарят за това, че съм спечелил Нобеловата награда. Защото Нобеловата награда се е превърнала в мит.

Така че този четвъртък, в който научих за наградата, беше един щастлив ден за една страна и един писател. И навярно много тъжен ден за други писатели, които са очаквали отличието.

Кога започнахте да пишете?

Жозе Сарамаго: Веднага след войната. През 1947 г. написах първия си роман - „Вдовицата“. Но моят издател сметна, че заглавието не е комерсиално и книгата бе преименувана на „Земя на греха“. После започнах да пиша стихове, които така и не публикувах. И тъй като не разполагах с особен жизнен опит, ме обзе съмнението, че изобщо имам какво да кажа. Последва почти двадесетгодишно прекъсване. През 1967 г. започнах  отново да пиша поезия, издадох две стихосбирки и започнах да водя литературните хроники в различни издания.

Всичко това съвпадна по време с диктатурата в Португалия, която продължи до 1974 г. Естествено свободата на словото бе силно ограничена. Нали разбирате, трудно се пише, когато някой надзърта зад рамото ви. Но трябва да ви се работи във всяка ситуация. И от литературна гледна точка не може да се каже, че този половин век диктатура в Португалия е някаква пустиня. Не, не е така. Въпреки че, пак повтарям, не беше лесно, конфискуваха книги, арестуваха писатели.

Може ли да се каже, че политическата ситуация е допринесла за връщането ви към литературата?

Жозе Сарамаго: Повратен момент в моя живот бе решението ми след падането на диктатурата изцяло да се посветя на литературата. И трябва да призная, че този избор не беше никак лесен, защото за един дълъг период се оказах без работа. Започнах да превеждам книги и именно така се изградих като писател. Дори реших да не търся постоянна работа. Предпочетох да бъда трайно безработен, но да нямам началник и да нямам заплата. Защото разбрах, че ако искам да направя нещо по-сериозно в живота си, трябва да разполагам със своето време и да седна над белия лист. Така едва на 58 години започнах да пиша своите истински романи.

Вече имахте зад гърба си достатъчно опит?

Жозе Сарамаго: Да, като моите първи романи бяха една сурова и реалистична сага. Защото ако искате да опишете любовта, първо трябва да представите фактите. Някои критици навремето определиха творбите ми като неореалистични. Може и така да е, нямам нищо против неореализма. Нали, уви, хората се раждат на този свят, за да страдат. Затова в живота ни има много по-малко надежда, отколкото страх.

Това означава ли, че сте песимист?

Жозе Сарамаго: Всички ние сме способни на най-доброто и най-лошото, в зависимост от обстоятелствата. Но обстоятелствата не могат вечно да служат като оправдание. Човекът е длъжен да се съпротивлява, да не се оставя да бъде победен от обстоятелствата. Не съм песимист, нито призовавам към героизъм, а към силата на нашето достойнство, което сякаш често не ни достига.

В книгите си размишлявам над човешката природа, без на практика да стигам до някакъв определен отговор. Някои твърдят, че човешката природа е именно това, което ни отличава от животните. Не знам доколко това е вярно. Знам само, че ние сме човешки същества, че някой ден животът ни ще свърши и всичко ще се превърне в прах. Но дотогава ние сме тук, а щом още сме на този свят, трябва да признаем едно-две очевидни неща.

Кое по-точно?

Жозе Сарамаго: Ние сме способни на творчество, ние създаваме. Човечеството е създало в своята история изключителни неща – от Венера Милоска до „Божествена комедия“, от „Гаргантюа и Пантагрюел“ на Рабле през „Мислите“ на Паскал, „Луизиадите“ на Камойш, „Макбет“, „Война и мир“. Това са неща, които сме създали в областта на изкуството, философията, литературата…

Но трябва да признаем, че същото това човечество е създало „Аушвиц“ и ГУЛАГ. Казвам го въпреки моята „лява ангажираност“. Аз също се лиших от много илюзии в живота си.

С кое обаче не можете да се примирите?

Жозе Сарамаго: С жестокостта, защото тя е нещо, което не съществува в природата, а е единствено човешка черта. Нито едно животно не е жестоко. То може да убива, за да оцелее, но жестокостта не съществува в света на животните. Жестокостта е перверзна игра на разума. Мъчението също липсва в света на животните. То също е форма на рационалността. В съвременния свят се измислят все нови и нови мъчения, при това все по-изтънчени, за да продължат изтезанията.

А това, което най-вече ме безпокои, е заличаването на невинността като човешка ценност. Светът става все по-брутален, жестокостта все по-осезателна във време, когато говорим за прогрес в технологиите и в човешкото развитие. Точно това се опитах да покажа в романа си „Слепота“. „Слепота“ е роман метафора, алегория на насилието и безвъзвратно изгубената човешка невинност.

Това означава ли, че именно за да дадете израз на идеите, които ви вълнуват, вие прекрачвате отвъд реализма?

Жозе Сарамаго: Не, аз просто търся средствата, за да разкрия истинския образ на реалността. Струва ми се, че от доста време ние нямаме пряк досег с реалността, а единствено с отделни нейни образи – с това, което четем по вестниците или гледаме по телевизията. Зад тези жестоки, правдиви образи обаче остава още нещо. Не че те спестяват реалността, в тях има достатъчно смърт и насилие. И въпреки това те са само образи.

Словото може ли да преобрази реалността?

Жозе Сарамаго: Аз пиша, за да кажа истината. Може би не цялата истина, по-скоро моята „малка истина“  - такава, каквато я виждам и разбирам. Романът „Слепота“ е тъкмо тази „малка истина“. Това е притча за един свят, където внезапно хората започват да ослепяват. Това, което исках да покажа – въпреки че един писател не трябва да коментира творбите си – е, че нашият разум започва да ослепява. Ние сме заслепени от разума. Защото разум, който не защитава живота, всъщност опровергава предназначението си. Той е в състояние да унищожи планетата. Докато едни хора завладяват Космоса, на Земята има хора, които умират от глад.

Това е един от прискърбните парадокси на човешката история, който ние не сме в състояние да разрешим. И той свежда научния прогрес до самопрезрение към човешкия род. За което, разбира се, носят отговорност не учените, а всички ние. За мен това е най-голямата мисловна измама в края на това хилядолетие. Безработицата е друго унижение, на което са изложени милиони човешки същества. Точно този свят, в който живеем, се опитах да вкарам в алегорията на романите си. Исках да покажа до каква степен сляпо следваме пътя си, доколко зрящите също могат да бъдат слепи.

Как читателите посрещат притчите ви?

Жозе Сарамаго: Много читатели ми пишат и ми казват, когато ме срещнат: „Защо написахте този роман? Книгите ви карат хората да страдат“. На което аз отговарям: „Обезпокояващото е, че вие не приемате съдържанието на книгите, но приемате реалността на света.“ Въпреки че романът не е реално описание на дадена ситуация, а една метафора. Мисля, че нещата трябва да се казват по такъв начин, че да могат наистина да стигнат до хората, до тяхната чувствителност, до техния разум. А в края на романа хората отново проглеждат и животът продължава. Писането е някакъв компромис, начин да предам реалност на идеите си. Затова в последния си роман, „Всички имена“, се опитах да покажа колко незначителни и безсмислени са станали човешките имена, вместени в административните регистри в един свят, където най-важен е номерът на кредитната ви карта.

А каква тогава ще бъде следващата притча, която ще предложите на читателите си?

Жозе Сарамаго: След като отшуми суматохата около Нобеловата награда, ще се върна към своя недовършен роман „Пещерата“ - последната книга от трилогията, която включва „Слепота“ и „Евангелието по Исуса Христа“. Романът „Пещерата“ е своеобразна интерпретация на известния мит на Платон. Защото от Платон насам нашата ситуация не се е изменила много: човекът все още живее с поглед, вперен в сенките на пещерата. И ние продължаваме да съзерцаваме по-скоро сенките, отколкото истинските неща. Можем да приемем или да отхвърлим тази метафора, но тя вярно отразява нашата ситуация: приковани на едно място, ние виждаме само образите край нас, само сенките.

Интервю на Тони Николов от 1998 г., публикувано в Портал КУЛТУРА

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2022 © Всички права запазени