Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Как да се престориш на умрял

15 август 2022 г.
Как да се престориш на умрял

„Всеки е направен от това, което е преживял, и от начина, по който е живял, а това никой не може да му го отнеме. Който е живял, страдайки, остава рожба на своето страдание; ако му го отнемат, той вече не е същият. Затова Паломар се готви да се превърне в злонравен мъртвец, който трудно понася присъдата да остане такъв, какъвто е, но и не е склонен да се откаже от нищо свое, макар и то да му тежи.“

Господин Паломар решава от сега нататък да се престори на умрял, за да види как ще съществува светът без него. От известно време е забелязал, че между него и света нещата не вървят, както преди; ако преди му се струваше, че той и светът очакват нещо един от друг, сега вече не може да си спомни какво е било то, дали е било за добро или за лошо, нито пък защо това очакване го е държало в постоянно тревожно напрежение.

Следователно сега господин Паломар би трябвало да изпита чувство на облекчение, тъй като вече не е нужно да се пита какво му готви светът, дори би трябвало да предугади облекчението на света, който няма повече да го е грижа за него. Но именно очакването да предвкуси това спокойствие поражда тревога у господин Паломар. С други думи да се преструваш на умрял не е така лесно, както може да изглежда. На първо място не бива да се смесва това да си мъртъв с това, че не съществуваш – състояние, което заема онова безкрайно време, предшествало раждането, на вид симетрично с не по-малко безкрайното време, което идва след смъртта. И наистина, преди да се родим, ние сме част от безкрайните възможности, които биха или не биха могли да се осъществят, докато, ако веднъж сме мъртви, ние не можем да се осъществим нито в миналото (на което вече изцяло принадлежим, но върху което повече не можем да влияем), нито в бъдещето (което, макар и повлияно от нас, остава недостъпно). В действителност случаят с господин Паломар е по-прост, понеже способността му да влияе върху нещо или върху някого винаги е била незначителна; светът спокойно може да мине без него и той съвсем спокойно може да се смята за умрял, без дори да променя навиците си…                                                                              

Дали един свят минус него самия би означавал край на неговите тревоги? Един свят, в който нещата се случват независимо от неговото присъствие и реакции, свят, подчинен на свои закони, нужди или съображения, които не го засягат? Вълната се удря в крайбрежния риф и дълбае скалата, после идва друга вълна, след нея друга... Дали той е там или не, всичко си протича неизменно. Изглежда, че утехата да си мъртъв е следната: след като си отстранил онази нотка на безпокойство, която е нашето присъствие, от значение е единствено разположението и редуването на нещата под слънцето в тяхното непоколебимо спокойствие. Всичко е спокойствие или се стреми към спокойствие, дори ураганите, земетресенията, изригването на вулканите. Но не беше ли светът пак такъв, когато той беше още там? Когато всяка буря носеше в себе си предстоящия покой, подготвяше момента, в който всички вълни ще се стоварят върху брега, а вятърът ще изчерпи силата си? Да си мъртъв, може би ще рече да преминеш в океана на вълните, които остават завинаги вълни, така че е излишно да чакаш морето да утихне.

Погледът на мъртвите е винаги леко скептичен… Разбира се, тутакси изплува едно доминиращо усещане, което се налага над всяка мисъл – приятното съзнание, че всички проблеми са проблеми на другите, техни грижи. Мъртвите не би трябвало да имат грижи, защото от тях не се иска да мислят; и макар това да звучи аморално, именно в тази безотговорност мъртвите откриват своите радости.

Колкото повече душевното състояние на господин Паломар се приближава до гореописаното, толкова повече му се струва естествена идеята да бъде мъртъв... Понякога се заблуждава, че поне се е освободил от нетърпението, което го е придружавало през целия му живот, когато е гледал другите да грешат във всяко нещо, което вършат, или при мисълта, че и той на тяхно място би сгрешил не по-малко, но поне е щял да си даде сметка за своята грешка. Но не, той въобще не се е освободил; разбира, че нетърпимостта към собствените му и чуждите грешки ще се повтаря вечно заедно със самите грешки, които никоя смърт не заличава. Ето защо е по-добре да свикне с тях: да се престори на мъртъв за Паломар означава да свикне с разочарованието отново да се открие еднакъв със себе си в едно окончателно състояние, за което не съществува никаква надежда да се промени…

Животът на индивида представлява съвкупност от събития, от които последното би могло да промени смисъла на цялата съвкупност не защото е по-важно от предишните, а защото, щом веднъж са включени в нечий живот, събитията се разполагат в ред, който не е хронологичен, но който съответства на една вътрешна архитектура. Някой например чете в зряла възраст важна за него книга и казва: „Как съм живял досега, без да я прочета!. Или: „Колко жалко, че не съм я прочел като млад!. Е, добре, тези изявления са доста безсмислени, особено второто, защото от момента, в който той е прочел тази книга, животът му става подобен на живота на човек, прочел тази книга, и не е от значение дали я е прочел рано или късно, понеже и животът, предшествал прочита, сега придобива формата, белязана от този прочит.

Тази е най-трудната крачка за оня, който иска да се научи да бъде мъртъв, тоест да се убеди, че собственият му живот е една затворена съвкупност, принадлежаща на миналото, към която не може да се прибави нищо повече, нито да се прокарат бъдещи промени в съотношението между различните елементи. Разбира се, тези, които продължават да живеят, могат въз основа на промените, преживени от тях, да включат и промени в живота на мъртвите, придавайки форма на онова, което досега не го е имало или е изглеждало, че има различна форма: обявявайки например за истински бунтовник онзи, който е опозорен от закона заради постъпките си, или възвеличавайки като поет или пророк онзи, който е прекарал живота си в състояние на невроза или умопомрачение. Но това са промени, които засягат предимно живите. Те, мъртвите, е трудно да извлекат облага от тях. Всеки е направен от това, което е преживял, и от начина, по който е живял, а това ни кой не може да му го отнеме. Който е живял, страдайки, остава рожба на своето страдание; ако му го отнемат, той вече не е същият.
Затова Паломар се готви да се превърне в злонравен мъртвец, който трудно понася присъдата да остане такъв, какъвто е, но и не е склонен да се откаже от нищо свое, макар и то да му тежи…

Из ПАЛОМАР на Итало Калвино в превод на Божан Христов

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2022 © Всички права запазени