„Гримираната жена“ – между любовта и фалша

Фигурата на френската писателка Франсоаз Саган далеч не е неизвестна и за българската аудитория. Позната с немалко заглавия, сред които „Добър ден, тъга“ и „Обичате ли Брамс?“, Саган отново попада в читателското полезрение с романа „Гримираната жена“.

Издаден през 1982 г., романът е преведен за първи път на български език едва през 2021 г., като с появата му несъмнено възниква и въпросът как можем да четем Саган 40 години по-късно.

Семантиката на заглавието красноречиво насочва към водещите мотиви в романа – гримът като маска, отвеждащ четящия към представата за скритост и престореност. Корицата на книгата успешно предава това внушение – стилизираното женско лице е изобразено без очи, акцентирайки върху идеята за социалната фасада, предполагаща невъзможност за себеразкриване. Оцветеният наполовина в бяло и наполовина в синьо лик на гримираната жена загатва представата за нейните две лица, а стичащите се по тях сълзи създават алюзия за вътрешна уязвимост.

Романът съчетава елементи, присъщи на психологическия, философския и сатиричния роман, изследвайки с остра проницателност естеството на социалните порядки в буржоазната обществена прослойка и пораженията, които те неминуемо нанасят върху личността.

Саган ни среща с ексцентричните и арогантни пасажери на луксозния кораб „Нарцис“, на който се провежда 10-дневен круиз. Сред тях пътува и младата Кларис Льотюйе, гримираната жена, която, съгласно анотацията на романа, „вълнува и интригува“. „Интригуващият“ аспект се оказва нейното неподобаващо в очите на останалите пасажери поведение. Кларис става обект на неприкрит присмех поради честата си злоупотреба с алкохол, превърнала се в обществено достояние. Животът ѝ е безмилостно обсъждан както в светските среди, така и в периодичния печат. Тази публичност се явява и първопричина за появата на нейния гротескно изглеждащ грим, зад който се крият свръхчувствителност, ранимост и срам.

Престореността, лицемерието и надменността са най-отявлените характеристики, присъщи на мнозинството от пътниците. Служейки си с немалко ирония, авторката окарикатурява неискреното поведение на пасажерите. Така изтънченото поведение, придружено от нелепи опити за самохвалство, започва да граничи с абсурд и мегаломания.

С течение на сюжетното развитие суетата и неестественото държание се превръщат в индикатор за вътрешни липси, породени от неудовлетвореност. Снобизмът бива представен като компенсаторен механизъм, временно задоволяващ потребности от различно естество. Саган засяга темата за дисфункционалните отношения в семейната среда, за психическото насилие и потискането на индивидуалните желания в опит за съхранение на привидно безупречното реноме.

С разгръщането на сюжета настъпват моменти на откровение от страна на действащите лица, осмелили се да загърбят ненужните маниери в името на любовта и личното си щастие.

Доминиращата присмехулна нотка в тона на Саган затруднява опита за разграничение на интимното от фалшивото, превръщайки дълбоко личните диалози между персонажите в повод за съмнение в тяхната искреност – преходът от престореност към откровеност е някак внезапен и неестествен, предвид факта, че е слабо мотивиран от появата на внезапни любовни трепети, възникнали непосредствено след бегли запознанства. Така предвзетите фасади, маскиращи добродетелите, с които Саган прави опит да окачестви действащите лица впоследствие, сякаш не падат напълно. От друга страна, ретардационният похват, с който авторката борави умело, частично задоволява желанието за по-плавно и поетапно развитие на действието. Прецизно изградените психологически портрети и изкусно поднесените вътрешни монолози придават необходимата пълнокръвност на персонажите, превръщайки 10-дневната времева рамка в лесно пренебрежим недостатък.

Романът „Гримираната жена“ изговаря общочовешката потребност от разбиране, приемане, взаимност. Посредством хумор, съчувствие и прямота авторката изобличава пагубното встрастяване в неистинна роля и отчаяното вкопчване на индивида във внимателно култивираната публична персона, безпощадно задушаваща личните копнежи. Авторката акцентира върху лекотата, настъпваща мигновено след свалянето на маската. Маска, под която се крие измамно и обсебващо усещане за беззащитност, но и кураж, който, проявен веднъж, може само да расте.

Автор: Мая Петкова, публикувано в „Литературен вестник“ на 21 юли 2022 г.