Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

„Ад“ от Данте Алигиери

10 юли 2022 г.
„Ад“ от Данте Алигиери

„Данте беше анданте. Ние сме престо.“ Поне така пише Гео Милев в своя „Ад“, естествено, не за да омаловажи един от стълбовете на световната литература, а за да пусне представата ни за днешния ужас на забързан каданс.“

През 2021 г. се честваха 700 години от смъртта на големия италиански поет – доволно голям срок, за да може едно литературно произведение да загуби съвременното си звучене. Освен ако това не се случи.

Няма да обяснявам какво в „Божествена комедия“ прави поемата толкова важна, нито каква е връзката ѝ със съвременността; това не е моя работа, ако и да е примамлива; не и тук. Пък и няма кого да убеждавам – българските издания на Данте изобилстват, като почнем от превода на Константин Величков от 1906-та, минем през Крум Пенев, Иван Иванов, Любен Любенов, Кирил Христов, Христина Стоянова, та до миналогодишното преиздание в каталога на изд. „Кръг“. Не липсва и специално старание поемата да бъде част от формативния опит на младите – и в стари издания, като „Ад. Поема, приспособена за младежта“ на Моско Москов, и в преразказа за юноши, дело на Николай Лилиев. Днес също най-масовите му читатели са 14-годишните – тези, за които Данте е част от задължителната литература за осми клас.

Нормата в българските версии на „Ад“ е преводът на Константин Величков, най-малкото ако съдим по многото му преиздания. Изданието на „Кръг“ също е по неговия превод. Действително тази версия има много достойнства. „Божествена комедия“ е изключително трудна за музикално пресъздаване – написана е в terza rima, тоест разделена е на тристишия (терцети), при които са римувани първият и третият стих. Вторият стих обаче се римува с първия и третия стих на следващото тристишие, чийто среден стих пък се повтаря в по-следващото (aba bcb cdc…) Тази строга римна схема дава устрема на цялата поема, поема читателя и го носи през сюжета, подпомагана от ритъма. Данте я е измислил специално за „Божествена комедия“.

Разбира се, това, което помага на читателя, спъва работата на преводача. Още повече че малко езици са толкова богати на рими като италианския. Затова в някои английски преводи (например на Киарди) изобщо се отказват да спазват схемата и римуват само първия и третия стих на всеки терцет. Други, като Пински, решават да дадат по-свободна дефиниция на понятието за рима.

Преводът на Константин Величков успява да съхрани музиката на оригинала – и римната схема, и ритъма. Той обаче го прави според литературната норма на своето време – за която може да съдим по издаваната тогава Вазова поезия. Ако ѝ се доверим, става позволено в поезията да се сменя ударението на разни думи, а завършващите на „ие“ при нужда да завършват на „ье“ – „смущенье“, „смиренье“ и т.н.

Тази норма днес се е изменила, макар все още да ни е позната. Мога да си представя чудесния превод на Величков, четен на глас. Проблемът е, че чувам интонациите на Константин Кисимов, рецитиращ „Опълченците на Шипка“.

Не че италианците не четат Данте в оригиналния му, неосъвременен вариант, и не само го четат, ами и го цитират. Само че това е историята на техния език; както „О, неразумний и юроде“ би звучало смешно в превод на архаичен френски, да речем. Преводът не може да си позволи такава маркировка. Той трябва да бъде близо до обикновената реч, на моменти дори брутален и все пак изпълнен с gravitas и осезаемо красноречие.

Мисля, че като цяло преводът на Кирил Кадийски изпълнява майсторски тази задача. Преди всичко той е безкомпромисен по отношение на формата – спокойно може да го четете на глас, ако искате да увлечете слушател (от въпросните 14-годишни например) и да изпитате удоволствие от езика. Римната схема е точна, без усещане за принуда, ритъмът е спазен; това се отнася и за регистъра, което също е огромен принос на Кадийски – съвременен, но безусловно литературен език. Тук-там проблясват отклонения, но те са по-скоро лексикални – няколко архаизми като „юдол“ и „раздол“, които преводачът оправдава като сложени нарочно, за да маркират старинността на текста, и изненадващото „монстър“ за чудовище („преминахме край монстъра зловещ“), което пък звучи извадено от лексиката на средношколците. Другаде се усещат леки повторения („и зъл, пазачът зъл…“), но само добре запознатите с оригинала биха могли да кажат доколко те са привнесени.

Общото впечатление обаче е за осезаемо удоволствие от възможностите на съвременния български език. И те не спират само до римата и ритъма. Вижте например фонетичната игра тук:

Но зърнах лъв и пак ме лъх студен
скова! Ах, тази паст свирепа, гладна,
разчекната зловещо срещу мен…

Особено приятно се усеща това в прочутите Дантеви сравнения, когато насред Ада личи любовта към живота:

Тъй вихри вият и ломят клонака
на мрачните столетни лесове,
и всичко тича, крие се, не чака – 

пастири и стада, и зверове,
и прах кълби се и след тях се мята,
и все по-силно вятърът реве…

Или пък когато описва как напрягал очи като шивач, който се опитвал да вдене иглата в привечерния мрак.

Удоволствието на читателя е обгрижено и от решението различните препратки да не са обяснени под линия, а изведени в нещо като резюмета пред всяка глава, майсторски написани от Клео Протохристова. Неин, прочее, е и отличният предговор, който дава достатъчен контекст на всеки, който би имал нужда от него.

Доколкото ми е известно, тази версия на „Ад“ е правена въз основа на множество български издания плюс богато анотирано италианско издание. Може би това мотивира и формулировката „претворил“ вместо „превел“ на корицата. Така или иначе, книгата демонстрира безспорния талант на преводача, който прави още по-видим гения на автора, и за мен е удоволствие да я имам. Преди всичко за себе си, но и за да покажа след някоя и друга година на бъдещата осмокласничка, че не е задължително задължителната литература да тежи.

Автор: Зорница Христова, публикувано в Toest.bg на 09 юли 2022 г.

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2022 © Всички права запазени