Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Всичко неказано се повтаря

10 юни 2022 г.
Всичко неказано се повтаря

„Трансгенерационният метод не се свежда до осъждане или отхвърляне на предците, а до опит да бъде осъзнато случилото се, за да се стигне до убеждението, че те не са могли да постъпят по друг начин поради психическата и емоционалната си нагласа в онзи момент. Изобщо не става въпрос за някакъв „първороден грях“, а за път, по който може да се стигне до чисто човешко разбиране на премълчавана травма от миналото.“

Автор на идеята за трансгенерационната травма е Шандор Ференци, който още през 1932 година описва ролята на сексуалното насилие в семейството и „паразитното включване“ на насилника в несъзнаваното на детето. Ан Анслен Шютценбергер също има важен принос в тази област – тя не само създава науката психогенеалогия, но извежда трансгенерационния подход в по-широкото поле на психотерапията. Българският читател е запознат с книгата й „Синдромът на предците“, издадена от „Колибри“. Някои психоаналитици не приемат идеята, тъй като считат, че представлява отклонение от постулатите на Зигмунд Фройд.

Какво обаче представляват Семейните фантоми? Опитният френски психоаналитик Бруно Клавие ги дефинира като паразитна емоционална и психична структура, възникнала в резултат на непреработена травма при един или няколко предци. Структура, която, изглежда, е била „отхвърлена“ от прародителя, несъумял да я превъзмогне. Някои автори говорят за „горещ картоф“, докато Клавие предпочита сравнението „граната с изваден предпазен щифт“: тя може да бъде предавана от поколение на поколение, без да причини видими щети, докато не избухне под формата на неразбираеми патологични прояви.

С други думи, семейните фантоми са резултат от несъзнаван опит на родителите да се справят с травматичните си преживявания, като проектират травмите си върху своите потомци, без да си дават сметка, че им вредят. Поради неизбежния процес на идентификация в хода на формирането на личността си детето става неволен приемник на родителските проекции и е тласнато да ги прояви в поведението си. Дали резултатът ще е травматичен, зависи от реакцията на родителите  - ако майката е подкрепяща, детето има добри шансове да преработи трансгенерационната травма.

Онова, което се съпротивлява вътре в нас, всъщност не ни принадлежи: няма как да излекуваш другия у себе си, ако не знаеш, че става въпрос за друг! 

Докато заслугата на психогенеалогията се състои в разкриването на това колко важна е историята на нашите предци за психическото ни устройство, то трансгенерационната психоанализа ни напомня за несъзнаваното измерение, което ние споделяме с тях. Освен множеството анонимни житейски истории, илюстриращи прекрасно идеята за семейните фантоми, Клавие представя и трансгенерационно изследване на Артюр Рембо и на Винсент ван Гог и подлага на критика фройдистката теория, като прибягва до „фантомите на Фройд“. Рембо, Ван Гог и Фройд са родени приблизително по едно и също време, през 1854, 1853 и 1856 година. Обединява ги обстоятелството, че и тримата са откриватели, които посочват пътя на промяната, нарушават реда в света и ни дават да видим това, което виждат те.

Впрочем психоаналитиците често подценяват значението не само на трансгенерационните травми, но и влиянието на екстремни събития и обстоятелства като война, геноцид, природна катастрофа (напр. тази в Чернобил), живот в тоталитарни общества и пандемии. Бруно Клавие се опитва да запълни тази празнина, а с настоящата книга показва как индивидуалното страдание се преплита с травмите и динамиката на семействата и общностите, в които живеем. Една от главите в книгата е посветена на трансгенерационната хипотеза за аутизма.

Според Клавие докато мълчи, за да не повлияе на своя пациент, психоаналитикът често постига тъкмо обратния резултат. Същият феномен се наблюдава и в кръга на семейството: макар твърде уместно да се смята, че едно дете не бива да знае някои интимни неща за своите родители, често техните думи могат да му спестят симптомите, дължащи се на неказаното. Същевременно, преди да бъдат изречени, тези думи трябва предварително да бъдат обмислени с помощта на трето лице. В противен случай детето рискува да се превърне в терапевт на своя родител! 

Децата притежават способността да се приобщават към семейните истории, случили се много преди раждането им, и без да са чували да се говори за тях. Това предполага съществуването не само на индивидуално, но и на семейно и колективно несъзнавано. Познанието за сексуалността и смъртта, придобито от децата през едиповия период, също е от първостепенно значение за тяхното психическо здраве. Липсата на такова знание става причина за възникването на тревожни симптоми. Въпросът за смъртта  – „А къде ще отида след това?“ – е в центъра на мисловното устройство на детето: празнотата в неговите представи влиза в резонанс с травмите на родителите по този въпрос.

„Семейните фантоми“ е в книжарниците в превод на Красимир Петров. Редактор и автор на предговора е д-р Светлозар Василев.

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2022 © Всички права запазени