Портрет на един невидим човек

„Изобретяване на самотата“ (превод: Иглика Василева) е първата мемоарна книга на Пол Остър, публикувана през 1982 г. Разделена е на две части, „Портрет на един невидим човек“, който се отнася до внезапната смърт на бащата на писателя, и „Книгата на паметта“, в която Остър споделя размисли по теми като случайност и съвпадениe, чувство за обреченост и самота, вина и отговорност - впоследствие те се превръщат в негова запазена марка.

Първата част се занимава с естеството на отсъствието. Разказът има форма на изповед в първо лице. Пол Остър реконструира живота на баща си чрез артефакти, случайно изровени писма и други следи, които саможивият Сам Остър е оставил след себе си. Разлиствайки миналото, синът се опитва да се сближи с баща си задочно и в известен смисъл да го спаси, да спаси паметта за него… В хода на този ритуал изплуват както някои умилителни факти, така и срамни за фамилията тайни. Физиономията на бащата става видима, цялостният му портрет вече не е толкова непроницаем и отблъскващ, колкото ни се е сторило на пръв поглед:

„При среща светът отскачаше от него, разбиваше се в него, понякога се присламчваше към него, но никога не проникваше в него…

„Благополучието на семейството за него винаги е било по-важно от благополучието на който и да е негов член.“

Втората част от книгата е по-скоро експериментално есе, изследващо връзката между баща и син. Разказът тече в трето лице, т.е. тук авторът се наблюдава отстрани, личното преживяване е обективизирано. Налице са интересни сентенции, асоциации, остроумни препратки (К. Колоди, М. Пруст, М. Цветаева, И. Бабел, Шехерезада, старозаветния пророк Йона), както и някои маниерни повторения, сякаш призвани да ни въведат в душевния смут на разказвача, в хаоса на погълналите го мисли. Писането е един вид блуждаене, но тези трескави думи са целебни, защото единствено те са в състояние да пречистят тишината от ужаса и да донесат на автора покой.

„Ако човек присъства истински в заобикалящата го среда, той трябва да мисли не за себе си, а за това, което вижда. Трябва да забрави себе си, за да е там. И от това забравяне възниква силата на паметта. Това е начин да живееш живота си така, че никога нищо да не бъде изгубено.“

Бидейки сам баща на пораснал вече син, писателят размишлява за участта на децата, лишени от детство, спомня си за смъртта на своя дядо, дава си сметка в кой момент един биологичен баща става веднъж завинаги баща на своето дете. И докато мислите му се роят и тъкат паралелна история за чудната, макар и самотна природа на творчеството, току се прокрадват цитати, засядащи на гърлото, като тези две изречения от „Братя Карамазови“ например:

„Аз искам да простя и искам да прегърна, не искам повече да се страда. И ако страданията на децата са отишли за попълване на онази сума страдания, която е била необходима за купуването на истината, предварително заявявам, че цялата истина не заслужава тази цена“.

Да, фактите невинаги казват истината, но това не означава, че истината оправдава всяка цена. Да, навикът може да бъде голям заглушител на истината, както казва Бекет. Да, само защото се луташ в пустинята, не означава, че има обетована земя… Невъзможно е да прекрачиш в самотата на друг човек, заключава писателят, колкото и близък да е другият, и независимо дали е жив, или мъртъв. И все пак си струва. Струва си да опитваме да стигнем до сърцевината на човешките чувства, независимо от очевидностите. Защото, ако изобщо има справедливост, тя трябва да е справедливост за всички, както за живите, така и за мъртвите.

Автор на публикацията: Юлия Петкова