Един самотник в българското литературно поле

Светослав Минков е на теория сред познатите български автори на ХХ век, но при по-дълбоко вглеждане около неговата личност има повече от очевидното. Антологията с твърди корици, събрала неговите разкази, до голяма степен попълва тези празнини.

Според съставителя на сборника „Разкази“ - писателя и преводач Владимир Полеганов, влиянието и ролята на Минков в литературата ни са силно подценени, донякъде защото е живял във време, в което жанровата литература не е имала особено силна традиция. Това го обрича да е „самотник на българското литературно поле“. Към днешен момент Минков може да бъде разглеждан като един от първите, които вкарват в жанра на разказа градски, иронични, гротескови и фантастични елементи. Той е и сред писателите, които са част от краткотрайното течение на българския диаболизъм от 20-те години на ХХ век, което се откроява със силен психологизъм, оттенъци от жанровете на ужаса и мистерията, но без да прерасне в истинска вълна. („Но защо тия предмети му се струваха чужди и някак неприветно оживели в дрезгавината? Защо пръстите му не смееха да ги докоснат? Той пристъпи и надникна през прозореца, върху чиито стъкла почукваше и сълзеше дъждът", пише Минков в „Човекът в нощта“).

Критикът Симеон Султанов (1927 - 1989) веднъж казва, че Минков има "смъртна ненавист към битоописателството". Чрез антологията Полеганов иска да подчертае именно колко отвъд баналното са тези истории. "Минков иска да се докосне до нещо по-голямо, до някакво отвъд, което, каквото и да е - красиво или гротескно - съществува, но е само частично достъпно за сетивата ни. Това е почти уникално в контекста на българската литература не само от периода между двете световни войни и малко след това, но и днес. Искаше ми се пътят на читателя от първия до последния разказ в книгата да покаже, че Светослав Минков е писател с индивидуален поглед, живял в интересни времена", казва Полеганов, който подрежда селекцията в сборника хронологично, с текстове от началото на 20-те до смъртта му. В тях постоянна остава също нетипичната за времето лекота, с която Минков разполага героите си в различни среди, из България, Западна Европа, САЩ - нещо, което вероятно е вдъхновено и от пътуванията му из света.

В края на живота си Минков не оценява особено високо разказите от 20-те и 30-те години, с които е интересен на сегашното поколение читатели, и определя диаболизма като "мода, дошла от Запад" след Първата световна война: "За известно време описвах всякакви ужаси и страхотии; разбира се, това бяха твърде наивни и откъснати от живота белетристични опити", казва той интервю от 1966, годината, в която умира, част от архива на БНР, а в записа и въпросите, и отговорите звучат като прочетени. Остава спорен въпрос до каква степен той е бил отдаден на догмите на времето, както и как е навигирал публичния си живот в променящия се политически климат.

Минков е роден в Радомир. Един от двамата му братя, Иван Минков, е член на военната организация на Българската комунистическа партия, участва в подготовката на атентата в църквата „Света Неделя“ през 1925 г. и се самоубива, докато е преследван. Светослав Минков, въведен от брат си в антифашистките движения, е задържан за два месеца. Дебютира като писател през същото с десетилетие със сборници като „Синята хризантема“ (1922) и „Часовник" (1924), учи в Австрия и Германия, създава посветеното изцяло на фантастиката издателство „Аргус“ с Владимир Полянов, също асоцииран с диаболизма. Работи също така като библиотекар и редактор. През 30-те години на ХХ век превежда от немски в десет тома творчеството на Ханс Кристиан Андерсен. През 1941 г. свидетелства в полза на Никола Вапцаров по време на делото срещу него за подривна дейност.

Интересно е, че на фона на тези детайли Минков е уважаван в последните години на Царска България: участва в основаването на Българско-японското дружество за приятелство и е служител в българската легация в Токио между 1942 и 1943 г. По-късно, през 1956 г., вече по време на тоталитаризма, той пише критична към модернизирането на Япония книга „Империя на глада". („Европеизирана Япония сваля старинните си доспехи и се облича в жакет. Така преобразена, тя се явява на световната арена като илюзионист, който показва на публиката всякакви чудеса.“) В биографията му присъства и посещение на нацистка Германия като част от писателска делегация, гостувала по покана на Йозеф Гьобелс, тогава министър на пропагандата.

Отношенията на Минков с властта след 1944 г. са противоречиви. Той бързо става част от БКП и коректор във в. „Работническо дело". Санкциониран е по неизвестни причини през 1949 г., а действието е част от „прочистване на партийната организация от случайни, чужди или вражески елементи". Писателят е реабилитиран три години по-късно.

Според Полеганов Минков никога не е бил истински приобщен към който и да е строй, въпреки относителната творческа свобода, която е имал и преди, и след 1944 г., вероятно защото чрез фантастиката успява да премине някои от условностите.

Важен източник е книгата „Светослав Минков: строго поверително" на Румяна Пенчева от 2011 г. В нея личността му е „сглобена" от дневници и документи, за да разкрие човек, обърнат към новото (и даже неизвестното), свързан с големия свят, и ако мога да ползвам думите на Фани Попова-Мутафова, „тих човек, с точно око и за хубавото, и за грозното", казва Полеганов. „Минков често е описван като деликатен и елегантно ироничен, нещо, което виждаме и в стила му като писател."

Автор: Светослав Тодоров, публикуванo във в. "Капитал" на 13 май 2022 г.