Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Живот и смърт in absentia

30 април 2022 г.
Живот и смърт in absentia

„Съвременното понятие „военни престъпления“ е смешно и глупаво, понеже войната се състои главно от престъпления, извършвани на всички фронтове, от първия до последния ден. Така че трябва да се избира едно от двете – или онези, които искат да победят, след като веднъж са влезли във войната, са разбити, или трябва да са готови да вършат всякакви престъпления.“

Убедителен, изискан, прозорлив, скрупульозен, неизличим... На много ласкави оценки ще се натъкнете за "Берта Исла" - романа, за който Хавиер Мариас спечели Националната награда на критиката в Испания през 2018 година. И всичките ще са основателни. Дисекцията на шпионажа и съдбата на внедрените агенти като обект на авторовото изследване съвсем не са най-важният, или поне не единственият важен, пласт на тази книга, която, пак съгласно анотацията, демитологизира романтиката на разузнаването. Съмнително е допускането, че читателите, които схващат работата към тайните служби като „романтично“ занимание, са мнозинство. Не подлежи на съмнение обаче фактът, че Хавиер Мариас е виртуоз в разбулването на дълбинните импулси на човешката душа. „Берта Исла“ е роман за любовта и доверието, за погребаните самоличности и прищевките на паметта, за непроницаемите мотиви на човешките действия. Но също и за моралното двуличие и предателството като метод за постигане на иначе благовидни цели. За индивидуалния сблъсък с безмилостните властови структури на държавата и за лицемерието на международната политика.

Откъс от "Берта Исла" в превод на Людмила Илиева-Сивкова

„Колко е лесно да не знаеш нищо, колко е лесно да се движиш пипнешком, да бъдеш измамен, да не говорим пък да лъжеш, нещо съвсем просто и по силите на всеки глупак; странно е, че измамниците се имат за умни и ловки, при положение че за целта не е нужна никаква ловкост. Онова, което ни казват, може да е вярно, а може и да не е, може да е решаващо, а може и да е без значение, безсмислено или ключово, засягащо съществуването ни или нямащо нищо общо с нас. Можем да живеем в непрекъсната заблуда, да вярваме, че водим разбираем, стабилен, реален живот, и изведнъж да установим, че всичко е несигурно, затлачено, неуправляемо, без корени на твърда земя, или пък всичко е спектакъл, сякаш сме в театъра, убедени, че всичко около нас е действително, без да забележим, че светлините угасват и завесата се вдига. Че ние самите сме се озовали на сцената, а не горе или долу сред зрителите, или на екрана в някое кино, без да можем да се измъкнем, вкарани във филма и принудени да се повтаряме при всяка следваща прожекция, превърнати в кинолента, неспособни да променим действието, интригата, сюжета, нито пък гледната точка или осветлението, историята, която някой е решил, че трябва завинаги да бъде такава, каквато е. Човек си дава сметка от собствен опит, че има необратими неща като една вече видяна или прочетена история, тоест вече разказана; неща, които ни водят по път, от който едва ли можем да се отклоним или най-много да ни позволят някоя импровизация, може би само незабелязан жест или намигване; път, към който трябва да се придържаме, дори и ако решим да се измъкнем, защото, без да сме го искали, ние вече сме вътре и пътят определя движенията ни, отровените ни стъпки, за да го следваме или за да избягаме – все едно. Истината е, че се движим по него против онова, което сме мислили, и против собствената ни воля, някой ни е вкарал в тоя път и в моя случай това е съпругът ми, мъжът, когото от край време обичам и с когото съм свързала живота си завинаги или такова е било намерението ми, и този някой е Томас.“

В онези дълги дни и седмици на очакване се чувствах като потънала в гъста мъгла, градях хипотези, преминавайки от оптимизъм към най-черен песимизъм, разсъждавайки, че наистина все още всичко е възможно: че Томас си е Томас, все едно какъв е, и че Кинделан са се объркали; или че Томас ме е лъгал от самото начало и води толкова различен и таен живот, че трябва да го крие дори от мен. В тези люшкания от една крайност в друга ми се струваше, че се задушавам и в главата ми непрекъснато се въртяха стиховете, които Томас понякога разсеяно рецитираше, например докато се бръснеше, друг път си тананикаше или шепнеше онези стихове, научени наизуст, дълги и безбройни. Аз не бях сигурна дали всички те са от едно стихотворение или от един автор, знаех, че някои са на Елиът, той непрекъснато ги четеше, понякога на глас и много бързо; трябваше да го питам, когато го видя отново, но кога ли, по дяволите, щях да го видя? Сега у мен отекваше следният стих: „Това е смъртта на въздуха“, повтарях си аз. И наистина, сякаш Томас не само ми липсваше, а нещо по-лошо, сякаш не бродеше някъде по света, сякаш го нямаше във вселената и вече изобщо не съществуваше…  

„Ти си от малкото неща, които за мен не са задължение, които съм могъл да избера свободно. За всичко друго ми се струва, че съдбата ми е вече решена, че не толкова аз съм избирал, колкото че мен са ме избрали. Ти си единственото, което е наистина мое, единственото, за което съм сигурен, че аз съм го пожелал“. Годините бяха минали, а аз продължавах да пазя тези думи като съкровище, може би защото не бе имало много други, така ясно изречени, толкова ценни. Бях запазила само ласкавата им страна, сякаш бяха изключително израз на убеденост, на потвърждение, на обожание и любов. Сега разбирах, че в тях имаше нещо много повече, нещо като начало, противопоставяне. Всъщност го бях доловила в оня момент, но после го бях загърбила: ние запазваме значенията, които са в наша полза, и отхвърляме или заличаваме останалите, главно в паметта и в ехото, и в повторението…

Най-лошото, което човек е способен да си представи, е пълната невъзможност да кажеш „не“, да спориш, да разсъждаваш, да убеждаваш, длъжен си да се подчиниш на всякакви приумици, идващи от по-високо, дори когато не си съгласен и те отвращават, да поглъщаш гадното вино, което някой друг те принуждава да пиеш. С известни нюанси това е съдбата на почти всички нас, все едно с какво се занимаваме, от люлката до гроба – почти винаги има някой над нас, който ни казва какво да правим и комуто не можем да противоречим, но в една военизирана институция това е още по-изявено, йерархията е по-видима и тя е в основата на всичко…

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2022 © Всички права запазени