Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Когато изгнанието се окаже убежище

26 април 2022 г.
Когато изгнанието се окаже убежище

„Родена съм през 1920 година, по време на пандемията от инфлуенца, и ще умра през 2020-а, по време на пандемията от коронавирус. Ей че изискано име за такава зловредна твар. Преживях цял век и имам добра памет плюс седемдесет и няколко дневника и хиляди тетрадки, за да докажа преминаването си през света… Странна симетрия е това, че съм се родила насред една пандемия и ще умра насред друга.“

Малко преди да започне пандемията, Исабел Алиенде претърпява една от най-големите загуби в живота: смъртта на майка си. 

В началото на 2022 г. излезе двайсет и първият роман на прочутата латиноамериканска писателка, озаглавен „Виолета“. В тази майсторска смесица на мемоар и епистоларен епос историческите събития рефлектират пряко върху индивидуалната участ. Разказът започва и завършва с епидемия и обхваща последните сто години от историята през погледа на главната героиня. Образът е вдъхновен от майката на авторката, Панчита, една от жените, белязали живота й. Виолета е решителна и борбена личност, успяла да преодолее множество препятствия. Тя постепенно разкрива подробности за семейството и любовния си живот пред своя внук Камило, когото отглежда от деня на раждането му. Действието се развива главно в чилийската Патагония, отскачайки до Аржентина, Маями и Норвегия. „Виолета“ засяга широк спектър от теми: от любовта, предателството и вербалното насилие през политическите сътресения, феминизма и нарушаването на  човешките права чак до глобалното затопляне. Алиенде прави преглед на социалистическите движения, комунизма, военните диктатури в Южния конус и демокрациите.

Диктатурата рухна под собствената си тежест, подтиквана отдолу от колективния напън, без насилие и трясък, и една сутрин осъмнахме с новината за демокрация, която младите не познаваха, а мнозина от нас бяха забравили.

„Виолета, също като майка ми, е привлекателна жена, която не осъзнава въздействието си. Тя е умна и талантлива, жена визионер с идеи за просперитет“, казва 79-годишната Алиенде. – „Героинята ми прегръща всички шансове, които съдбата й поднася, независимо дали става дума за любовния й живот или за нещо друго. За разлика от нея майка ми винаги е била материално зависима от някого. А когато не си способна да издържаш себе си и децата си, не можеш да се бориш за равноправие. Другият диктува правилата.” 

Така че Виолета, жената, която казва на внука си, че животът й си струва да бъде разказан не толкова заради нейните добродетели, колкото заради греховете й, отчасти има за прототип майката на Алиенде, отчасти самата писателка, останалото е „обилна доза въображение“. Сюжетът се разгръща още по времето, когато Панчита е родена, т.е. когато избухва така нареченият испански грип от 1920 г.,  и  приключва в момента, в който тя умира, по време на коронавируса през 2020 година. Писателката проследява почти столетния живот на една жена, родена в консервативно и богато чилийско семейство - статут, който се променя радикално, когато Голямата депресия ги оставя без дом. Семейството на главната героиня губи всичко и е принудено да се оттегли в отдалечен и див район на страната… Виолета не обича децата („единственото хубаво нещо на децата е, че растат бързо“), възмущава се от мъже, чийто успех може да бъде приписан изцяло на жени в сянка, схваща брака като клетка и осъжда двойните стандарти, които я заклеймяват като прелюбодейка, наложница или своенравна любовница.

Жените от селото ми показаха, че куражът е заразителен и че силата е в бройката; това, което сама жена не може да постигне, го постигат няколко заедно, а колкото са повече, толкова по-добре.

Първоначалната идея за книгата изниква след смъртта на майката на Алиенде. Минават месеци, преди авторката да се почувства достатъчно стабилна, за да седне да пише. Образът на Камило, палавия и непокорен внук, който Виолета отглежда и който по-късно става свещеник, е вдъхновен от чилийския йезуитски свещеник Фелипе Бериос дел Солар, социален активист, критичен към църквата, който се бори срещу неравенството и сегрегацията. Той дълги години е много близък приятел на Алиенде. Авторката посвещава книгата на него, на сина си Николас и на снаха си Лори, „стълбовете“ на нейната старост. От тези разговори между една писателка, която се самоопределя като „агностик и феминистка”, и прогресивния свещеник се пръква Камило, който се радва на обожанието  на своята баба Виолета. В реалния живот Алиенде изпитва същото към сина си Николас. Може би затова голяма част от анекдотите, съпровождали детството на героя й, се отнасят и към нейния син, който след първото си причастие в религиозно училище във Венецуела казва на славната си баба, че не вярва в Бог и не иска да посещава църква никога вече…

През целия й живот над Виолета тегне призракът на смъртта: тази на майка й, на дъщеря й Ниевес, майката на Камило, на гувернантката й мис Тейлър и на един любовник на име Рой. Самата писателка преживява смъртта на 29-годишната си дъщеря Паула през 1992 г. и това донякъде й помага да извае образа на Виолета… Наред с любовта, насилието, женската сила и отсъствието на бащи, смъртта е повтаряща се тема в книгите на Алиенде, от „Къщата на духовете“ до „Цвят продълговат в морето“. Този път посланието, което тя иска да предаде, е свързано с последните години от живота на майка й, лишени от приятелства и любими хора.

„Загубата е неразделна от старостта. Всичко рухва върху теб“, казва писателката, докато размишлява върху преживяванията на майка си, която умира на 98-годишна възраст. „За мен беше важно книгата да носи послание, че колкото по-дълго живееш, толкова повече губиш. В съдбата на всеки човек има кръстопътища, които не могат да разпознати в мига, в който се появят, но ако човек живее достатъчно дълго, започва ясно да ги различава…"

Автор на публикацията: Юлия Петкова

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2022 © Всички права запазени