Пътуване по посока на светлината

Из главата "Агонията на мира", "Светът от вчера" от Стефан Цвайг, изд. "Колибри" 2018, превод: Анна Лилова

Няма по-странно привидение от това да видиш как внезапно до теб се приближава – в същата форма и образ – това, което си мислил за отдавна мъртво и погребано. Беше дошло лятото на 1939 година. Мюнхен с краткотрайната задъхваща се илюзия „peace for our time“ отдавна отшумя; въпреки клетвата и обещанието Хитлер нападна осакатена Чехословакия и я присвои, Мемел беше вече окупиран, претенциите към Данциг с полския коридор се разгласяваха от изкуствено френетично насъскваната германска преса. В Англия настъпи горчиво пробуждане от лоялната доверчивост. Дори и най-обикновените неуки хора, които само инстинктивно ненавиждаха войната, започнаха на висок глас да изразяват своето неодобрение. Всеки от тези така въздържани англичани ме заговаряше, портиерът, който пазеше нашата обширна етажна сграда за наематели, пиколото в асансьора, прислужницата, докато почистваше стаята. Никой от тях не разбираше ясно какво става, но всеки си спомняше за това, което бе неоспоримо очевидно: Чембърлейн, министър-председателят на Англия, три пъти беше летял до Германия, за да спаси мира, и една толкова сърдечна отзивчивост не бе задоволила Хитлер. В Английския парламент се чуваха често твърди гласове: „Stop aggression!“, „Спрете агресията!“, навсякъде се усещаше подготовката за (или всъщност срещу) идващата война. Пак започнаха да се носят над Лондон светлите балони за противовъздушни отбрана – те още изглеждаха невинни като сиви детски слончета за игра, – пак започнаха да копаят скривалища, а раздадените газови маски грижливо да се проверяват. Обстановката отново стана така напрегната, както преди една година и може би даже по-напрегната, защото този път зад правителството стоеше вече не наивно и неведомо, а решително и озлобено население.

През онези месеци напуснах Лондон и се оттеглих в Бат. Никога в моя живот не съм усещал как жестоко е безсилието на човека пред хода на събитията в света. Аз, същество с буден ум, мислещ, настрана от всяка политическа активност, отдаден на работата си, градях безшумно и упорито, за да превърна годините си в дело. А някъде в невидимото имаше десетина други хора, които не познавах, които никога не бях виждал, неколцина хора от Вилхелмщрасе в Берлин, от Ке д’Орсе в Париж, Палацо Венеция в Рим и Даунинг Стрийт в Лондон, и тези десет и двайсет души, от които доста малко бяха проявили досега особена мъдрост или гъвкавост, говореха, пишеха, телефонираха и се споразумяваха за неизвестни нам неща. Приемаха решения, в които ние не вземахме участие, за които не узнавахме подробностите, но те определяха окончателно моя собствен живот и този на всеки друг в Европа. Те, а не аз, определяха сега моята съдба. Те ни унищожаваха или щадяха, нас, безсилните, даваха ни свобода или налагаха робство, те решаваха за милиони хора: война или мир. А аз седях както всички други в моята стая, беззащитен като муха, безсилен като охлюв, а междувременно ставаше дума за смърт и живот, за моето най-съкровено Аз и за моето бъдеще, за съзряващите мисли в моя мозък, за родените и неродените планове, за моето събуждане и моя сън, моята воля, моето имущество, за цялото мое битие. Ето, аз седях и чаках, и се взирах в пустотата като осъден в килията си, зазидан, окован във вериги в това безсмислено безсилно чакане, а съседите ми отдясно и отляво питаха, съветваха се и умуваха, като че ли някой от нас знаеше или можеше да знае как и по какъв начин ще постъпят с нас. Ето, телефонът звънеше и един приятел питаше какво мисля аз. Ето, вестникът, и той ме объркваше още повече. Ето, радиото, говореше и всяка дума противоречеше на другата. Ето, излизах на тясната уличка и първият срещнат искаше да научи от мене, еднакво незнаещия, мнението ми – ще има ли, или няма да има война. И самият аз, безпокоен, на свой ред задавах въпрос и говорех, обсъждах, спорех, макар отлично да знаех, че всяко познание, всеки опит, всяка предвидливост, натрупана и усвоявана с години, беше без стойност, сравнена с решението на тези десетина непознати хора, че за втори път в течение на двайсет и пет години аз се оказвах отново безпомощен и безволев пред съдбата и че несвързани мисли пулсираха до болка в слепоочията. Най-сетне не можех да понасям повече големия град, защото на всеки уличен ъгъл срещу мене се изпречваха плакати и печатните букви на техните кресливи надписи ме връхлитаха като насъскани кучета, а аз не можех да се противопоставя на неволното желание да прочета по лицето на всеки един от хилядите хора, които прииждаха и отминаваха, неговите мисли. Ние всички мислехме за едно и също, мислехме единствено за Да-то или Не-то, за черното или червеното в решителната игра, в която целият мой живот бе вложен като залог, последните мои спестени години, моите ненаписани книги, всичко, което бях чувствал досега като моя задача и което бе дало смисъла на моя живот.

Но с бавност, раздираща нервите, топката се търкаляше нерешително в рулетката на дипломацията, насам и натам. „Насам и натам, насам и натам, черно и червено, червено и черно, надежда и разочарование, добри новини и лоши новини и все още нерешителните, последните. Забрави! – си казвах аз. Спасявай се, спасявай се в твоя най-дълбок вътрешен мир, в твоята работа, там, където ти си само твоето живо дишащо Аз, не поданик, не обект на тази пъклена игра, там, в единственото убежище от един обезумял свят, където зрънцето твой разум все още може разумно да действа.

Задача не ми липсваше. От години непрестанно бях трупал подготвителни материали за голямо двутомно представяне на Балзак и неговото творчество, но все нямах смелост да започна едно толкова обширно произведение, предвидено за дълъг срок. Тъкмо липсата на кураж сега ми вдъхна кураж да се заема с него. Оттеглих се в Бат не случайно, а защото този град, където бяха творили мнозина от най-добрите, прославили английската литература, и най-вече Филдинг, създава пред успокоения взор на илюзията по-вярна и проникновена представа – за разлика от всеки друг град на Англия – за друг, по-мирен век – осемнайсетия. Но колко болезнено контрастираше този мек, благословен с нежна красота ландшафт с нарастващото днес неспокойствие на света и с моите мисли! Както помня най-красивия юли на 1914 година в Австрия, така предизвикателно прекрасен беше този август на 1939 година в Англия. Отново мекото, копринено синьо небе като мирната шатра Господня, отново тази обилна светлина на слънцето над гори и ливади и към тях неописуемият разкош от цветя – същият велик покой над земята, докато нейните чада се въоръжаваха за война. Невероятно, както тогава, изглеждаше безумието пред този тих, упорит, плодоносен цъфтеж, пред този дишащ, самонаслаждаващ се покой в долините на Бат, които със своята прелест тайно ми напомняха за онзи ландшафт на Баден от 1914 година.

И отново не исках да повярвам. Отново, както тогава, се готвех за лятно пътешествие. За първата седмица на месец септември 1939 година бе предвиден конгрес на ПЕН клуба в Стокхолм и шведските другари ме бяха поканили като почетен гост, мене, амфибията, която не представляваше вече никоя нация; за предстоящите седмици любезните домакини бяха организирали предварително всеки обед, всяка вечер, дори всеки час. Отдавна си бях поръчал място за парахода, но ето че една след друга започнаха в надпревара да прииждат тревожни вести за предстоящата мобилизация. По всички закони на разума трябваше сега бързо да събера и опаковам книгите, ръкописите си и да напусна британския остров като евентуална воюваща страна, защото в Англия бях чужденец и в случай на война веднага щях да бъда чужденец от вражеска страна, над когото висеше заплахата за всевъзможни ограничения на свободата. Но нещо необяснимо се възпротиви у мене и не допусна да се спасявам. Донякъде беше упорство – не желаех да бягам непрестанно, тъй като съдбата навсякъде ме преследваше, донякъде беше и умората. „Да посрещнем времето, както то ни търси“, повторих думите на Шекспир. Иска ли те, с твоите шейсет години не се съпротивлявай дълго срещу него! То вече не може да е властно над твоя най-добър, твоя изживян живот. И така, аз останах. Все пак исках преди това да внеса, доколкото е възможно, ред в моето гражданско състояние и тъй като имах намерение да сключа втори брак, реших да не губя нито миг, за да не се наложи да бъда за дълго разделен от моята бъдеща спътница в живота поради интерниране или други непредвидени обстоятелства. И така, в онази сутрин – беше първи септември, петък – отидох в Службата за гражданска регистрация в Бат, за да съобщя за моята женитба. Чиновникът взе нашите документи, показа се извънредно любезен и усърден. Той разбра, както всеки в тези времена, нашето желание за възможно ускоряване. Венчавката трябваше да се назначи за следващия ден; той взе перото и с красиви кръгли букви започна да изписва имената ни в книгата.

В този миг – трябва да е било единайсет часът – вратата на съседната стая се отвори с трясък. Един млад чиновник се втурна, навличайки тичешком сакото си. „Немците са нападнали Полша. Това е войната!“ – извика той с висок глас в смълчаното помещение. Думата се стовари като чук в сърцето ми. Но сърцето на нашето поколение бе привикнало на всевъзможни тежки удари. „Това не ще да е още войната“ – казах аз с искрено убеждение. Но чиновникът беше почти разярен. „Не – отвърна той рязко, – до гуша ни дойде! Не може всеки шест месеца да се започва все наново! Време е да се сложи край!“ Междувременно другият чиновник, който бе започнал да попълва нашия документ за женитба, замислено остави писалката. В края на краищата ние сме били чужденци, разсъждаваше той, и в случай на война автоматически преминаваме към чужденците врагове. Не знаел дали в този случай сключването на брак е допустимо. Съжалявал, но вероятно трябвало да се обърне в Лондон за указания. Последваха още два дни на чакане, надежда, страхове, два дни на най-ужасно напрежение. В неделя сутринта радиото извести новината, че Англия е обявила война на Германия.

Беше някаква странна сутрин. Мълчаливо се отдръпнахме от радиото, то бе изхвърлило в ефира известие, което щеше да надживее столетия, известие, определено да преобрази из корен нашия свят и живота на всеки един от нас. Известие, което вещаеше смъртта на хиляди от тези, които го слушаха, вещаеше скръб, нещастие, отчаяние и заплаха за всички нас, а може би, но едва след много години, и нов подтик за творчество. Отново дойде войната, нова война, по-страшна и много по-всеобхватна от всяка предидуща война на земята. И отново бе дошъл краят на едно време, и отново започваше едно ново време. Ние стояхме смълчани във внезапно бездиханно притихналата стая и отбягвахме да се погледнем. Отвън се чуваше безгрижното цвърчене на птиците, които в своята лекомислена любовна игра се оставяха да бъдат носени от мекия вятър, и в златен светлинен блясък се люлееха дърветата, сякаш листата им като устни искаха да се докоснат нежно едни до други. Тя, прастарата майка природа, и този път нищо не знаеше за тревогите на своите създания.

Влязох в моята стая и прибрах вещите си в малък куфар. Ако се окажеше истина предсказанието на един мой приятел, заемащ висок пост, то ние, австрийците в Англия, щяхме да бъдем причислени към германците и трябваше да очакваме еднакви ограничения; може би до вечерта нямаше да мога да спя вече в собственото си легло. Отново бях паднал с още едно стъпало надолу, от един час аз не бях само чужденец в тази страна, a  enemy alien, чужденец неприятел; оказах се насилствено заточен в място, където студенееше моето пулсиращо сърце. Защото може ли да се измисли по-абсурдно положение за човек, който отдавна е низвергнат от една Германия, заклеймила го заради националността и начина на мислене като антигерманец, комуто сега, в друга страна, по силата на бюрократически декрет налагат една общност, към която той като австриец никога не е принадлежал? С едно драсване на перото смисълът на цял един живот се бе превърнал в безсмислие; пишех, мислех все още на немски език, но всяка мисъл, която се раждаше, всяко желание, което чувствах, принадлежаха на страните, които бяха взели оръжие за свободата на света. Всяка друга връзка, всяко минало и бивало бяха разпилени и разбити, и аз знаех, че и след тази война всичко ще означава повторно начало. Защото най-съкровената задача, в която вложих цялата сила на моето убеждение в течение на четиресет години – мирното единение на Европа, бе провалена. Войната на всички срещу всички – боях се от нея повече от собствената си смърт – сега се бе разразила за втори път. А който цял живот всеотдайно се е стремил към единството на човечното и духовното, сега в този час, изискващ повече от всякога нерушима солидарност, се чувстваше чрез това внезапно сполетяло го прокуждане безполезен и самотен както никога в своя живот.

Исках да хвърля последен поглед към мирния живот и тръгнах надолу към града. Той почиваше спокойно в обедната светлина и не ми се стори различен. Хората вървяха по своя обичаен път с обичайните си крачки. Не бързаха, не се скупчваха за разговори. Неделно спокойно и отпуснато бе държането им и в един миг се запитах: нима все още не знаят? Но това бяха англичани, приучени да владеят чувствата си. Те не се нуждаеха от знамена и фанфари, от шум и музика, за да вливат сила в своята жилава, лишена от патетичност решимост! Колко по-различни бяха тези юлски дни в Австрия, но колко по-различен бях и аз от онзи някогашен неопитен младеж, колко обременен със спомени! Знаех какво означава война и като гледах пълните, бляскави магазини, у мене внезапно се възвърна споменът за тези от 1918 година, изпразнени и пусти, втренчени с широко отворени очи в минувача. Видях като в буден сън дългите опашки на съсипани жени пред магазините за хранителни продукти, майки в траур, ранени, сакати; целият този мрачен ужас премина призрачно от миналото през лъчистата обедна светлина. Спомнях си за нашите някогашни войници, завърнали се от фронта, изнурени и изпокъсани, моето туптящо сърце усещаше цялата отминала война в тази, която днес започваше и още криеше своите ужаси от погледите. И аз знаех: с миналото е свършено, всичко съградено ще бъде унищожено, Европа, нашата родина, за която бяхме живели, ще бъде опустошена и опустошението ще трае по-дълго от нашия собствен живот. Нещо различно започваше, нова ера, но колко много адове и чистилища предстоеше още да преминем, докато стигнем до нея.

Слънцето грееше ослепително щедро. Завръщайки се към дома, забелязах отведнъж пред себе си своята собствена сянка, така както видях сянката на другата война зад настоящата. През цялото време тя не се отдели от мене, тази сянка се надвесваше над всяка моя мисъл, денем и нощем; може би нейното мрачно очертание лежи и върху много от страниците на тази книга. Но всяка сянка е в края на краищата също рожба на светлината и само който е преживял светлина и тъмнина, война и мир, възход и падение, само той истински е живял.

„Светът от вчера. Спомени на един европеец“ е публикувана посмъртно през 1942 г. Снимката е кадър от филма "Стефан Цвайг: Сбогом на Европа" (2016), реж. Мария Шрадер