Харуки Мураками

Когато стане дума за Япония, човекът от Западната цивилизация няма голям избор от факти, с които да асоциира тази неописуемо далечна и непозната страна. Естествено, се започва от усещането за едно стегнато до задушаване в кодове и ролеви церемониали общество, в което бизнес етикетът и сянката на някогашните империални и самурайски кодекси съществуват в садистична симбиоза; общество, в което мъжете и жените са разделени един от друг на почти налудничава дистанция, която маркира едновременно благонравни задължения към морала, но и важността на една свръхдисциплинираща йерархия. За това общество знаем, че страда от високи нива на депресия, произвежда самоубийци, разкъсва се между инфантилността на кича и анимационното, кинки порнографията и насилието от хорър филмите си и литрите кръв в почти всяка манга. Само век е минал, откакто през 1854 г. чрез Каганава конвенцията Япония е принудена да отвори пристанищата си за търговия със Запада – само век е минал от края на шогуната, от Мейджи реформацията, която погребва херметичния феодализъм, в който Страната на изгряващото слънце е живяла столетия наред. Само половин век е минал от бомбардирането на Хирошима и Нагасаки – двойната рана, след една загубена световна война, която завинаги ще отдалечава, така или иначе, самодостатъчната и изолирана Япония от Евроатлантическия свят. Наистина малко се знае за нея, за тази крехка вселена, драсната като красив йероглиф на ръба на Тихия океан, лаконична като хайку в опитите си да се „преведе“ за чужденците... И след като това е казано, чужденецът вече, сякаш неусетно, 30 години има своя красноречив японски посланик – може би наистина най-солидният културен мост между Изтока на Япония и Запада на Ню Йорк. Да, този посланик понякога е обвиняван в графомания (издавайки свой роман в 3 тома), той отговаря конкретно на въпросите на читателите си (над 1200 лични писма), той е продаван в милионни тиражи, книгите му са литературни събития за Америка и Европа. Харуки Мураками е писателят, упражняващ ненадмината културна и естетическа международна дипломация.

Харуки Мураками е роден в Киото през 1949 г., в семейство на преподаватели по японска литература. От малък е обсебен от литературата – противно на очакванията, от западната литература. Именно тази страст белязва цялата му литературна кариера, в която открояващо се забелязват влияния от Вонегът, Браутиган, Чандлър, Кафка, Хесе – следа, която в историята на литературата го родее с първия прозападен японски белетрист Нацуме Сосеки (самият той оказва силно влияние върху съвременния писател). Заедно с богатството на западната библиотека, Мураками е повлиян от съдбата на Япония като губеща страна във Втората световна война, от 60-те години на миналия век, които политизират младото поколение до невротичност, както и от патологичните процеси, протичащи скорострелно в съвременното глобално общество – самотата, изолацията, консуматорството, зависимостите, разграждането на ценностния скелет на обществото, загубата на илюзиите, загубата на интимността в индустрията на секса, политическия аутизъм, нихилизма. Литературата на Мураками е като калейдоскоп на всички тези гангрени, вселена, отразяваща ярко отблясъците от счупеното минало и „прекършените прегръдки“ на настоящето, литература, която рециклира отговорността на XX век за всичко, което се случва днес, но и осъзнаваща, че нищо не може да спре шеметната инерция на това хилядолетие, което позна удоволствието, но загуби задоволеността.

Първият голям успех на Мураками идва с „Преследване на дива овца“ (1982) – книга, която критиците определят като „търсене на японската идентичност след Втората световна война“. Макар централната интрига абсурдно да се завърта около една странна овца, която е изчезнала от години, и апатичен мъж, решен на всичко, за да я открие, текстът на Мураками е многопластова сатира, изобразяваща фетишите и обсесиите на японската действителност. Много от героите в този роман – жена със съблазнителни уши, мъж, който се дегизира като овца – напомнят смешно-героичния арсенал на Джон Ървинг, докато детективската нишка пародира и без това комичните авантюри на Шерлок Холмс. С първия си комерсиален успех Мураками очертава някои от основните си фабулни похвати – галопиращо преплитане на сюжетни линии, перверзен вкус към абсурда, искрена ангажираност с модерността и манипулативно смесване на жанрове.

Само три години след амбициозната заявка Мураками публикува „Страна на чудесата за непукисти и краят на света“ (1985) – роман между пъзел и теория на конспирацията, между научнофантастичното и археологията на реалността, роман, който на зигзаг се промъква между съзнанието и подсъзнанието в параноичното си търсене на някаква логика в един свят на луди. Историята е прекалено сложна, за да бъде резюмирана, но и прекалено интересна, за да се отгръщат страниците сами. Паралелните наративи, проследяващи главния герой между Системата (кодово име за подсъзнателния свят) и Фабриката (която представлява нещо като „матрицата“, правителство, вманиачено на тема контрол), изследват темите за човешката идентичност, сънищата, отношенията между човека и обществото. Въпреки откроената фантастичност на романа това е може би най-кафкианският текст на Мураками (с явни препратки към „Замъкът“) – текст, който изправя един-единствен индивид срещу подмолните сили на властта и обществото, чиито абсолютни приоритети са наблюдението, обезличаването, наказанието и контролът. Така, след по-скоро комедийното си начало с „Преследване на дива овца“, Харуки Мураками разкрива и една мрачна загриженост за осезаемата обреченост на свободата в модерното общество, което само привидно симулира толерантност и многообразие на шансовете в живота.

През 1987 г. излиза „Норвежка гора“, която дори само със заглавието си (едноименна песен на "Бийтълс") декларира диалог със Западната цивилизация – може би и първата от книгите на Мураками, която съблазнява западната публика. За много хора това е един от най-депресивните текстове, писани в постмодерната литература – роман, който маневрира между елегията, нихилизма и меланхолията, между всички нюанси от гамата на носталгията по завинаги загубеното, по вечния копнеж, който дори в своята невъзможност ни държи живи. Имайки предвид, че меланхолията е подчертано европейска по своята същност, а депресията е бичът на западните капиталистически общества, „Норвежка гора“ наистина е произведение, което по японски деликатно флиртува с чуждите сетива. Любовният триъгълник, начертан между главния герой Тору и двете жени на живота му – едната страстна и буйна, другата отдадена и нежна (триъгълник, напомнящ крайъгълния роман „Невинни години“ на Едит Уортън), е разположен сред студентските страсти на 60-те години в Япония, които мимикрират същите, завладели младите отвъд океана. 37-годишният Тору, който се е преместил в Хамбург, Германия, реминисцентно се отдава на тъжните си сексуални мемоари, между смелостта и лудостта на младостта, с нейния всемогъщ чар, и заблудите на времето – лицемерието и слабостта на студентските движения. Всепоглъщащото усещане за загуба е може би най-важната тема в изкуството на Мураками – вечното циркулиране около травмите на миналото, сенките на неосъщественото, безсъниците на пропуснатото. И колкото и налудничаво усмихната в лицето на съвременността да е неговата литература, на втори поглед тя е преди всичко поетична и безкрайно уместна алегория за всичко, от което доброволно и неусетно сме се отказали през годините. В романа присъстват препратки към „Кентавърът“ на Ъпдайк и „Вълшебната планина“ на Томас Ман, други книги, които неумолимо търсят бягството от света такъв, какъвто е – от едната страна са болезнените взаимоотношения между баща и син, които не могат да продължат да живеят с компромисното спокойствие, на което са се предали, а от другата – швейцарският санаториум, далече от гръмотевиците, които вещаят Първата световна война. „Норвежка гора“ е за пространствата, които носят утехата, без която никой не може да продължи напред.

„Ранният романтизъм“, ала Шопен, от „Норвежка гора“ намира своето седефено ехо в измамно лековато озаглавеното продължение на „Преследване на дива овца“ – „Танцувай, танцувай, танцувай“ (1988). Отново епицентърът на философските разсъждения тук се намира по средата на отсечката между загубата и изоставянето – главният герой, на 34, самотен и професионално разколебан, се озовава в хотел „Делфин“, откъдето е изчезнала жената, която е обичал преди много години. Намесен е, разбира се, и облеченият като овца странник от първия роман, който в ролята на мистериозен джокер въвлича анонимния протагонист в няколко мрачни лабиринта – единият от които касае убийството на млада проститутка. Криминалните завои в този текст се вземат почти на шега, но истинските прозрения за това, как човек надживява себе си, грешките и самообвиненията, превръщат романа в екзистенциален дестилат.

За лаконичния и тъжен „На юг от границата, на запад от слънцето“ (1992) е най-подходящо да се цитира дефиницията, която самият Мураками дава на арктическата хистерия, наричаща се „на запад от слънцето“: „Представете си това. Вие сте фермер, живеещ съвсем сам в Сибирската тундра. Ден след ден орете полетата. Докъдето ви стигат очите – нищо. На север – хоризонтът, на изток – хоризонтът, на юг и на запад – пак същото. Всяка сутрин, когато слънцето се покаже от изток, вие отивате да работите на полето. Когато слънцето се намира точно над главата ви, вие правите обедна почивка. Когато слънцето тръгне да потъва на запад, вие се прибирате обратно вкъщи, за да заспите. И така, един ден нещо във вас умира. Ден след ден гледате как слънцето се издига от изток, минава през небето и после залязва на запад, и нещо във вас се пропуква и умира. Захвърляте оралото настрани и без нито една мисъл в главата си, започвате да вървите на запад, към земята, която е на запад от слънцето. Като напълно омагьосан, вие неспирно вървите, ден след ден, без да ядете, без да пиете, докато в един момент припаднете на земята и умрете. Това е сибирска хистерия“. Хаджиме, собственик на джаз бар в шик квартала на Токио Аояма (Харуки Мураками също притежава джаз бар „Peter Cat“ в Кокубунджи, Токио), добър съпруг и баща на две деца, се озовава пленен в спомените си за първата детска любов. Както повечето протагонисти на Мураками, Хаджиме се намира в неразрешимото противоречие между полюсите на задълженията към обществото и крехкия рай на мечтите, между анестезираната реалност на фактите и бленуваното, но фатално бягство „на запад от слънцето“. Този роман на Харуки Мураками е за една тиха арктическа хистерия в неоновото сърце на Токио, съпроводена само от импровизираното соло на далечен саксофон.

Следват „Хроника на птицата с пружина“ (1995) и „Спутник, моя любов“ (1999).  В „Хрониката“ всичко започва от едно издирване на изгубена котка (поредната в опуса на Мураками) и продължава в живота на Токио отвъд неоновите реклами, шумните търговски улици и розовите секс шопове. С този роман Мураками се превръща във Фелини на съвременна Япония – изографисвайки силуетите на нейните изгубени души, на пропилените илюзии, на гангстерските й страсти, на разкъсаната й идентичност; една Япония, която боготвори "Луи Вюитон", но и която има своето бляскаво и героично минало. Заглавието на „Спутник, моя любов“ използва кардиналната за фабулата на романа метафора – сателитите „Спутник“, които обикалят в орбита около Земята, едновременно далечни, невидими и тихи, но вечни, спокойни и предани на планета, която сякаш скоро ще се отцепи от оста си. Деветият роман на Мураками е за една триъгълна любов, чиято страстна и фатална хипотенуза е разтегната между две жени, а някак си встрани от тях тупти учестено изоставеното сърце на един мъж, чиято сателитна любов е готова на всичко. Книгата задълбава още по-безкомпромисно от предишните творби на Мураками в идеите за пандемичната самота, за мечтите, които ни отдалечават завинаги от обществото, за обществото, което ни отдалечава от самите нас, за невъзможността да познаем себе си и Другия.

„Кафка на плажа“ (2002) носи на японския писател престижната литературна награда „Франц Кафка“ на Чешката република. Макар и нелогично на фона на цялата му кариера, това произведение се счита за първия му легитимен шедьовър, с който западните издателства лансират световната слава на Мураками – произведение, след което предишната му библиография придобива култов статут за ревностните му фенове. В най-общ план този монументален роман на постмодернизма е класифициран от критиката като постмодерна гръцка трагедия (според британския вестник „Гардиън“ Мураками е един от най-важните писатели на постмодернизма) – а причината за това е артериалната за повествованието Едипова тема. 15-годишният Кафка избягва от дома на баща си, предприемайки сам да издири майка си и сестра си. Естествено, това пътуване не свършва директно в целта, а се отклонява магистрално в лоното на една тайнствена библиотека в малкото градче Такамацу, където непълнолетният бунтовник с кауза, докато чете „Хиляда и една нощ“ и Нацуме Сосеки, отново се запознава с плеяда от странни типажи, които като сложни йероглифи закодират различни фасети от реалността на днешна Япония. Предвидимо за Мураками, романът е полифоничен и нечетно номерираните глави инжектират паралелната история на Наката – детектив на изгубени котки. Колкото и объркано да звучат тези отделни коридори от лабиринтите на Мураками, смесицата между поп култура, фетишизъм, секс, сарказъм, метафизика и съспенс, озвучена от лайтмотивното клавирно трио в си бемол на Лудвиг ван Бетовен, е един от най-проницателните портрети на Япония след Втората световна война.

„След мръкване“ е оригинално публикувана през 2004 г. от най-голямото издателство в Япония – „Коданша“. Заглавието отново е препратка към парче на джаз тромбониста Къртис Фулър – „Five Spot After Dark“, което уместно създава онази меланхолична градска атмосфера на „Асансьор за ешафода“, озвучен от Майлс Дейвис. Този роман е едно истинско ноктюрно – цялото действие се развива в рамките на една нощ в Токио, която 19-годишният Мари решава да прекара, четейки в „Денис“ (верига денонощни ресторанти) – само оттук може да се усети неспокойната, почти американска реалност на едно Токио, което със скоростта на светлината губи своята идентичност в името на чужди култове – реалност, която в Америка добре улавят Майк Фигис, Дейвид Линч и Вим Вендерс. Всичко, което предстои да се случи в тази нощ, осцилира между фантазменото, ониричното и хроникьорското (историята тече в почти реално време), между дежурната армия от „специални случаи“, които поселяват цялата библиография на Мураками, и протагонистите, които идеалистично се опитват да спасят сърцата си.

Последният роман на Мураками „1Q84“ е публикуван в Япония в три тома, между 2009 и 2010 г. (през 2009-а японецът получава и наградата „Йерусалим“, която приема лично, макар и със скандална публична реч), но американското еднотомно издание на „Кнопф“ се появява на пазара едва на 25 октомври 2011 г., предизвиквайки световна сензация (британското двутомно издание на „Харвил Секър“ излиза около същата дата). За това произведение обаче запазваме фабулата в пълна тайна. Достатъчно е да се спомене, че според „Гардиън“ книгата е „глобално събитие, което мощно защитава силата на романа като институция“, а „Джапан Таймс“ смята, че творбата „може да се превърне в задължителна литература за всеки, който иска да има представа от съвременната японска култура“, наричайки я също „магнум опуса“ на Мураками. Следователно най-доброто наистина предстои.

Освен писател, Харуки Мураками е и виден преводач, прехвърлящ на английски текстове на Фицджералд, Пол Теру, Капоти и Ървинг. Носител на две световни награди за литература, преживял стреса на своето „baby boom“ поколение след Втората световна война, в което отекват травмите от атомния геноцид, но и бунтът на "Бийтълс", маниак на тема джаз, автор на 12 монументални романа, 63-годишният Харуки Мураками е, без съмнение, най-качественият културен посланик на Япония от Акира Куросава насам.