Обсебени от призраци и нездрави мечти

Ето ни, заели сме местата си край ринга в кървавия цирк, който следим по телевизията и в Twitter. Заклещени сме в капан между безкрайната жалост и рационалния личен интерес. Напрежението между две противоположни сили е непоносимо. Oт едната страна са нашият ужас от безсмисленото нахлуване; нашето удивление от украинската съпротива; невъоръженитe селяни, които се нахвърлят върху руски танк или дават храна на заловен руски наборник, който ридае, защото са му позволили да се обади на майка си; нашата скръб при вида на ужасените деца в бункерите, сгушени срещу родителите си, докато градовете им се рушат. От другата страна е изчакващата край Киев колона, дълга 40 мили, за която знаем, че може да бъде унищожена следобед от сателитно насочвани крилати ракети и стелт реактивни изтребители, невидими за радарите.

Скобата, която ограничава Запада, е страхът от ядрена война. Провъзгласен за луд и непредвидим противник, Владимир Путин ни изигра добре. Сега всички ние сме приковани на местата си от един блъф, заради който не смеем да се обадим; сега сме експерти в наблюдението, кликащи с мишката и замахващи към екрана, и в тази наша колективна мъка сме неспособни да направим нищо повече отвъд санкциите и предоставянето на оръжие, дарения и муниции.

На всеки етап от продължителното руско струпване на военна сила около границата на Украйна Путин имаше привилегията да обявява следващия ход, а Западът да отговаря, което, както ще настояват теоретиците на игрите, е слаба игра. Силната ръка първо търси сътрудничество, след което, ако не успее да го получи, се връща втвърдена, с по-висок залог. Но НАТО не е един играч, а тълпа от 30 души, а когато групите вземат решения, са склонни към умереност. На цирковия ринг има призраци. През 1914 г. европейските нации протестираха в името на мира, в същото време влизаха във война като сомнамбули. Стигнаха до нея с бавни стъпки, свободни от кошмара на ядрената зима. Сега сме принудени да тълкуваме нарушените нервни процеси на един човек и неговите нездрави мечти. Това е крайната санкция за „лудия“ в ядрената тактика; ако не можете да разчитате на опонента си да действа логично в своя собствена полза, замръзвате на мястото си и чакате следващия му ход, не можете да поемете риска на директната намеса.

На ринга има и по-скорошни призраци като Грозни, Алепо и Идлиб. Там според руските изчисления от въздуха трябвало да бъдат унищожени болници, триажни клиники, жилищни блокове и училища, за да се деморализира населението. В Украйна, когато движението на руските войски се забавя, тази жестока тактика се повтаря. Aртилерийските части притежават една особена свобода, която не важи за „бедната кървава пехота“. Докато изстрелват снарядите във въздуха, съблюдавайки стриктно математиката на параболичните криви, войниците на артилерията никога не гледат в очите умиращо дете. Същото важи и за управляемите ракети и за бомбите, „насочени“ от военни самолети. Убийството с едно движение е по-просто, по-абстрактно престъпление.

Обикновените руски военнослужещи са лишени от лукса на обективността. Тези, които са били заловени или са се предали, изглеждат невероятно лошо информирани за мисията си. Те са изумени от факта, че не са добре дошли на украинска земя. Ако имат изключителен късмет, са поразени от добротата на местните жители. Тези войници са зле обслужвани от собствените си линии на снабдяване, а украинските сили, използващи противотанкови оръжия срещу транспортни камиони и петролни танкери, често разстройват плановете им.

Въпреки всички приказки за модернизираната руска армия, обикновените войници, изглежда, се третират като крепостници. Онази страшна колона извън Киев може да се прегрупира и готви за удари, но може и да е символ на всичко, което се е объркало откъм руската страна. Предвид оскъдното петдневно снабдяване за всяко превозно средство е твърде възможно войските да са гладни и жадни, да не им достига гориво и най-важното - мотивация да убиват събратята славяни. Скоро ще разберем каква е истината.

Парадоксът е, че колкото повече Русия се проваля на бойното поле, толкова повече Украйна трябва да се страхува от хладнокръвни обстрели. Изглежда, няма изход, защото „поразителният“ военен успех на Русия също би бил кошмар за Украйна. Безмилостният успех е по-вероятният резултат. Херсон падна, Мариупол е под силен натиск, Одеса може да бъде следващата. Скоро Украйна може да бъде превзета. Най-новата история ни кара да вярваме в способността на руското командване да допусне зверства в колосален мащаб.

Въпреки цялото ни съжаление и мъка статусът ни на зяпачи е лукс. Радвахме се на моменти на палячовско облекчение, докато кискащи се фермери с трактори крадат танк, a някакъв слисан шофьор предлага на руснаци да изтегли бронираното им превозно средство обратно през руската граница. Засега на запад се мисли най-вече за санкции срещу Русия. Подвластни сме на символите. Диригент на оркестър е изгонен от Единбург и Мюнхен. Футболни мачове се отменят. Яхтите на олигарсите са конфискувани. Отвъд тези важни символи само финансовите санкции хапят сериозно, само те са впечатляващи.

И докато руската икономика се срива, Путин изглежда убеден, че може, съгласно прочутата формулировка на Тацит, да си направи пустиня и да я нарече мир. За него е безболезнено да бъде наредено клане и унищожение при това страховито състояние на сигурност, което контролира. Ако нищо не се промени в Кремъл, колективният ум на международната общност трябва да вземе мерки, защото е налице опасност от разпространение на конфликта – тъй като мощни оръжия от Европа и САЩ преминават през полската граница към Украйна, за Путин това може да е претекст да реши, че е във война с НАТО. От всички нас, които подкрепяме Украйна, се изисква малко творческо мислене отвъд символите, санкциите и превъоръжаването… 

Положението не изглежда обнадеждаващо. Украинците водят екзистенциална борба за страната, която обичат. Путин вярва, че е длъжен да надделее. Между „разширяването на НАТО на изток“ и „правото на една суверенна държава сама да решава своите договорености“ може да изглежда, че няма компромис. Но всяко прекратяване на военни действия с посредничество започва с подобна непримиримост. Една обиграна, ако не и софистична култура на дипломация, която включва Китай, сега трябва да впрегне всичките си ресурси, за да създаде, с цялата изобретателност и състрадание, на които е способна, условия за прекратяване на огъня. Ако не направим този опит, ще бъдем осъдени да наблюдаваме масовата смърт отблизо – и никога няма да си простим.

Статията е публикувана в “Гардиан“ на 5 март 2022. Хонорарът е дарен от писателя на Disasters Emergency Committee.