Хлъзгавата почва на забравата

Последното произведение на Нобеловия лауреат Патрик Модиано, „Симпатично мастило“ (превод на български: Красимир Кавалджиев), е завладяваща история за паметта и нейните пропадания, или т. нар. бели полета. Частният детектив Жан Ейбен получава задача да открие изчезнала жена, мистериозната Ноел Льофевр. Усилията му се оказват безплодни, но уликите, на които се натъква в процеса на работа, не спират да го преследват. Три десетилетия по-късно той сам подновява разследването по причини, които не може да си обясни, въпреки това е решен да се добере до „шокиращата истина“ веднъж завинаги…

Заглавието „Симпатично мастило“ навява представа за спомени, които постепенно изплуват, запълвайки бялата страница на забравата. Но вие се позовавате и на онези спомени, които нахлуват неканени. Има ли проклятие или злонамереност в механизма на спомнянето? 

Патрик Модиано: Това са две противоречиви функции на паметта, които винаги съм откроявал за себе си, защото ги схващам като значителен източник на напрежение от гледна точка на наратива. От едната страна са отдавна заличените от времето спомени, изплуващи ненадейно на повърхността като невидимото мастило, което се проявява на страницата след химическа обработка. От другата страна са неприятните спомени, които сякаш сме изтрили от паметта си, но един ден се промъкват в съзнанието като изнудвач, за да ни покажат колко сме зависими от милостта на определени „мълчания“ на паметта. Защото винаги има риск тези мълчания да бъдат нарушени.

Повечето от героите ви сякаш не се отличават от тълпата. Това да не би да е начин да покажете, че обикновеното става необикновено с течение на времето? Или разказвачът е до такава степен обсебен от разследването, че си въобразява, че хората, които са обект на наблюдението му, трябва да са направили изключителни неща? 

Патрик Модиано: Не става въпрос само за това, че героите се оказват доста банални отвъд атмосферата на мистерия. Възнамерявах да покажа, че и самият разказвач, в процеса на предприетото издирване на Ноел Льофевр, вярва, че е попаднал на важни свидетели на миналото на тази жена, а после ще се окаже, че тя почти не може да си спомни тези „набедени“ свидетели или участници в живота й. 

Подигравате се с предполагаемото всемогъщество на интернет, тази така наречена „необятна памет“, която често се оказва неспособна да даде отговор. 

Патрик Модиано: Често съм обръщал внимание, че интернет не може да отговори пряко на въпроси, които са много прецизно формулирани, сякаш умишлено се опитва да ви заблуди. Така че трябва да намерите косвен начин да получите отговор. Има много големи пропуски в тази така наречена „памет на света“.

Във втората част на книгата действието се прехвърля от Париж в Рим и най-неочаквано „аз“ става „той“. На какво се дължи този завой в повествованието?

Патрик Модиано: С тази промяна исках да означа момента, в който всичко започва да се прояснява постепенно, както се проявява симпатичното мастило. 

А можем ли да допуснем, че  „симпатично“ има и емоционален оттенък? И да заключим, че съществува някакво дълбоко съгласие между двамата главни герои, без те да съзнават това?

Патрик Модиано: Да, вярвам, че това е смисълът на въпросното разследване и на самия роман. 

Без прекомерен оптимизъм можем да приемем, че  разказът в „Симпатично мастило“ се движи към „хепиенд“, макар че финалът прилича на въпросителна.

Патрик Модиано: Абсолютно съм съгласен с тази гледна точка; тъкмо това подсказва последният ред на романа: „Всичко щеше да му обясни“. Тази фраза дава свобода на читателската фантазия. 

Интервюто е публикувано от френските издатели на романа - Gallimard.