Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Доброжелателните палачи

24 февруари 2022 г.
Доброжелателните палачи

„Побъркани има навсякъде, във всички времена. Но обикновените хора, от които е съставена Държавата - особено в несигурни времена - ето я истинската опасност. Истинската опасност за човека - това съм аз, това сте вие. Без стрелочниците, производителите на бетон и служителите от министерствата, Сталин или Хитлер не биха били нищо повече от един изпълнен с омраза и безплодни страхове балон.“

Джонатан Лител посвещава своя монументален роман „Доброжелателните“ на всички онези хора – „не по-лоши от теб и от мен“, които стават жертва на други, привидно обикновени хора. Лител е американски писател от еврейски произход, който живее в Барселона и пише на френски. Съпругата му е белгийка, имат две деца. През 90-те години работи за френската хуманитарна група „Акция срещу глада" в конфликтни зони на Босна, Афганистан и Чечня. Син на автора на шпионски трилъри Робърт Лител, Джонатан е първият американец, носител на най-високото френско отличие „Гонкур“ именно за романа „Доброжелателните", определен като литературен подвиг. Идеята за книгата му хрумва през 1989 г., когато излиза документалният филм „Холокост" на Клод Ланзман. Критиката приветства „Доброжелателните“ като „паметник на съвременната литература“ и „най-важната книга, писана през последните 50 години", а Френската академия му отрежда Голямата награда за роман.

„Ако „Доброжелателните" е гениална творба - а тя е такава, - то не се дължи на повтарящите се ужасяващи удари с чук, а на методичното изследване на обърканото и сложно потъване в лудостта на един от най-идеалистки настроените служители на Третия райх", пише Стивън Инглунд от „Форин полиси".

Малко след публикуването си във Франция през 2006 година романът предизвиква дебати и противоречиви реакции в цяла Европа. Проблемът е дали е морално приемливо авторът да дава глас на бивш офицер от SS. В Германия отиват още по-далеч, квалифицирайки Лител като „порнограф на насилието". Въпреки сензационния международен отзвук авторът избягва публичните изяви - донякъде от скромност, но също и поради дълбокото си убеждение, че литературата не е шоубизнес.

Максимилиан Ауе, главният герой на тези страховити мемоари, прави уговорка още в началото на книгата: „Макар да се обръщам към вас, не заради вас пиша." Ауе пише заради себе си, без да смята, че чувството на вина и угризенията го задължават да прави това. Пише, тласкан от неуправляемите кошмари, които го връщат в сърцето на екарисажа. През безмилостната оптика на този разказ ние съпреживяваме ужасите на Втората световна война и геноцида срещу евреите. Преди войната Макс Ауе е завършил право и политическа икономия, има интереси в областта на философията, литературата, класическата музика…, но в качеството си на офицер от SS той действа като хладнокръвен убиец и бюрократ. След войната този полуразкаял се садист се спотайва във Франция, представя се за французин, а като се има предвид хаосът по онова време, това се оказва лесно. Докато ни разказва мемоарите си, Ауе върти фабрика за дантели. Колегите му го възприемат като порядъчен и разумен човек и не знаят колко често през деня главата му „вие глухо като пещ на крематориум". Спомените му са злобно черно коте с жълти очи, което нощем се свива на гърдите му и притиска съвестта му като грамада от камъни. „Дори човек, който не е воювал, на когото не му се е налагало да убива, ще изпита онова, за което говоря", смята той. Нима в мирно време не изплуват малките злини, подлости, неискрености, низости, които притежава всеки човек? Нима всичките мисли, които ви спохождат в курса на един ден, са невинни и хуманни? „Нищо чудно, че хората са измислили работата, алкохола, празното дърдорене", цинично допълва Ауе.

Войната отвежда героя на Лител в Украйна, в касапницата Бабин Яр, където германските нацисти извършват масово клане на евреи, военнопленници, цигани и осакатени, т.е. „ненужни" германски войници, после в Сталинград, където е ранен, накрая и в Аушвиц. Измисленият оберщурмбанфюрер се запознава с реални исторически фигури като Адолф Айхман, Алберт Шпеер, Рудолф Хес, а във финалните страници и със самия Хитлер. Идеята на Джонатан Лител е да сервира на читателите потресаващо художествено-документално изследване на колективната патология, да ни втрещи с най-неприемливото, което за него е очевидно: винаги ще има палачи. Сталин например успява да превърне едно поколение палачи в жертви на следващото поколение… Самият Макс Ауе е персонификация на популярната идея на голямата Хана Аренд за баналността на злото. Въпросът е как един иначе интелигентен човек с прилична професия и здрави мечти се превръща в инструмент на насилието:

Всеки, или почти всеки, при съвкупност от определени обстоятелства, прави това, което му наредят; и, извинете ме, твърде малка е вероятността точно вие да сте изключението, не повече отколкото аз. Ако сте родени в страна или във време, където не само никой не идва да убие вашата жена, вашите деца, но и никой не иска от вас да убивате жените и децата на другите, то благодарете на Бога и си останете с мир. Но никога не забравяйте: може да сте имали повече късмет от мен, но не сте по-добри.

Страшното е, че и днес се раждат и умират хора, твърдо убедени, че когато си брънка от един сатанински държавнически механизъм, си невинен. Когато убиваш „законно", си невинен. Когато губиш правото си на живот, губиш правото да не убиваш. Когато всички са виновни, не е виновен никой. Виновно е само то, нищожеството на човешката природа. Затова не очаквайте героят на Лител да се разплаче. Ако някога все пак това се случи, сълзите му ще изпепелят и вашето лице. Войната и убийството остават въпрос без отговор, „защото когато крещиш в нощта, си сам, никой не отговаря". Дали не продължаваме да живеем в най-лошия от всички възможни светове? Да, така се оказа.

„Доброжелателните“ е издаден на български език в превод на Георги Ангелов

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2022 © Всички права запазени