Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

Любовен ноар, или тътен от едно тревожно минало

22 февруари 2022 г.
Любовен ноар, или тътен от едно тревожно минало

„Автогарата дълго време приличаше на незастроен терен, на който само посветените успяваха да намерят пътя си в този кервансарай, за да се качат на допотопни автобуси, набързо изкарани от гаражите и гробищата за коли, където са ръждясвали. Успоредно със свободата на изразяване българите бяха споходени и от мерак за пътуване… Там, както и навсякъде, беше необходимо да се въведе малко ред в онова, което бе дошло след мигновения крах на комунизма, а именно джунглата на най-примитивния капитализъм.“ – из „Последна спирка Русе“

В интервю за френската преса по повод публикуването на дебютния му роман Ерик Ноло казва, че „Последна спирка Русе" е история за едно приключение с любов и смърт. За българските читатели обаче той е много повече от това – не само заради нюансирания разказ, остроумните диалози и нескрития сантимент на автора към градове като Русе – родното място на Елиас Канети, и Сливен, където е преподавал преди години, но и заради суровите щрихи върху някои от най-потискащите явления и „персонажи“ от близкото ни минало. Известен във Франция като хаплив колумнист, литературен критик, издател, преводач от български на френски, телевизионен и радиоводещ…, накратко – като човек с многостранен талант, Ноло се впуска в попрището на романист най-неочаквано, на 59-годишна възраст, за да създаде този убедителен любовен трилър, проследяващ бягството на една „прокълната двойка“ под българско небе. Книгата се чете с удоволствие и благодарение на прецизния превод на Красимир Кавалджиев.

Как Ви хрумна идеята за тази история? Русе e името на града, в който се развива основната част от сюжета?

Ерик Ноло: Познавам добре този български град и именно оттам започна всичко. От самото начало си представях образа на двама влюбени, които се срещат отново след известна раздяла и чиято съдба ще бъде решена в Русе. Така че всичко, което трябваше да направя, беше да измисля средата на книгата. Тя се превърна в любовен трилър с двама души, опитващи се да избегнат смъртна заплаха.

Защо решихте да напишете роман? И защо точно сега?

Ерик Ноло: Бях пробвал много литературни жанрове: есето, памфлета, пародията... В един момент се запитах дали съм способен да изнеса един роман от началото до края. Това е много различен вид писане от всичко, което съм практикувал досега. Затова реших да се отдам на предизвикателството и си дадох година за подготовка. Възрастта ми също играе някаква роля. На 59 години си казваме, че колкото повече време минава, толкова по-наложително става да изживеем неизживяното. И макар да съм прочел стотици романи, този роман беше ново преживяване за мен.

Държахте ли романът да бъде трилър - литературен жанр, подхождащ на популярността Ви като лице от телевизионния екран?

Ерик Ноло: Харесвам много трилъри и филмовия ноар в частност. Затова смятам, че има известно кинематографично влияние върху първата ми художествена творба. Много исках да съчетая двата популярни жанра: трилър и любовна история. В същото време се опитах да преодолея лимитите на приключението и да превърна това произведение в самостоен литературен обект.

Споделяте ли някакви характерни черти със Серж и Деляна?

Ерик Ноло: Серж е човек, който е сменил различни занимания, все свързани със литературата. Той притежава някои черти на моя характер - например в битността си на „мечок, заобиколен от книги в бърлогата си”, той отчасти прилича на мен и живота, който водя. Но аз не стигнах по-далеч от присъствието си на все същите комедии и церемониални сцени по награждаване в парижката литературна среда. А Серж се отдалечава от тази среда и решава да се установи в България, която в представите му прилича на остров Бали. Така че Серж всъщност е по-дързък от мен. Що се отнася до Деляна, съвсем не мисля, че хората биха ми платили да правя стриптийз (смее се), затова пък тя притежава независим дух и не е особено дипломатична... Казано другояче, Деляна е пряма, често дори язвителна, и това донякъде ни сближава.

Откъде идва това увлечение спрямо България? И как си обяснявате, че във Франция знаем толкова малко за тази страна?

Ерик Ноло: Аз самият съм живял в България (през 80-те авторът е преподавал в езиковата гимназия в Сливен – бел. ред.) и съм се връщал много пъти там. Това е моята втора страна, може да се каже, че съм я обиколил надлъж и шир. Винаги ме е изненадвал фактът, че французите не знаят почти нищо за България – знанието им се свежда до киселото мляко и Силви Вартан. Когато България се присъедини към Европейския съюз, не настъпи кой знае каква промяна в този смисъл. Някои хора все още погрешно смятат, че България е страна със студен климат, докато тя граничи с Гърция и Турция. Лятото там може да бъде наистина горещо и задушливо.

Действието в книгата се развива тъкмо през лятото, под жаркото слънце.

Ерик Ноло: Да. Това беше едно от условията, които си бях наложил: жегата да се усеща в книгата през цялото време. В България на брега на Дунав през лятото е адска жега. Разбира се, жегата има и символичен смисъл. За мен беше важно действието да се развива под съвършено синьо безоблачно небе, този „метафизичен“ аспект носи в себе си някакъв трагизъм. Исках болката и тревогата да произтичат от неприятните хора, които преследват Серж и Деляна, но също и от климата и пейзажите.

Правите много точни описания на пейзажи и места, използвате дълги и напоителни изречения. Това ли е „стилът Ерик Ноло“?

Ерик Ноло: Не. Бих казал, че има редуване на кратки изрази с по-обстоятелствени описания, защото исках да има вариации в ритъма, тоест романът да не е чисто сюжетно действие, а да съдържа и размисли. Това напълно отговаря на визията ми за България, където понякога прекосявам бързо градовете, но все пак слизам от автобуса, за да се любувам на пейзажите, отделям им време. В книгата този подход произвежда контраст между паническото бягство на двамата главни герои и моята по-рефлективна страна като автор.

В определени ситуации Серж сякаш изпитва известна носталгия към комунистическото минало на България. Това отнася ли се и за Вас?

Ерик Ноло: Всъщност Серж прави много остри бележки за комунистическа България, защото това е време на безжалостна диктатура. Аз самият съм живял там през тоталитарния период и трябва да ви кажа, че тоталитаризмът в България не беше празна дума. В действителност Серж изпитва носталгия по младостта си, той е носталгичен спрямо момента, в който е открил за себе си тази страна, което може да бъде доста странно за човек, идващ от запад. В български ресторант, например, можете да се сблъскате с меню, дълго колкото ръката ви, въпреки че обикновено са налични само две-три ястия. Серж изпитва носталгия по-скоро към тази екзотика.

„Последна спирка Русе“ е пропита с голяма чувствителност. Този факт е далече от страховития образ на колумниста и литературния критик Ерик Ноло.

Ерик Ноло: Със сигурност е така. Писането на тази книга беше тръпка за мен. Почти бях завършил текста, когато се върнах в България за пореден път и отново съпреживях чувствата и състоянията на моите герои, следвайки техния маршрут. Пътувах с автобус от София до Русе. Бях много развълнуван, защото героите ми оживяха, изпитах тъгата и опасността заедно с тях.

Обмисляте ли продължение на романа?

Ерик Ноло: Не, всеки сам решава какво всъщност се случва в края на книгата. Всички хипотези трябва да бъдат съпоставени и оценени от читателя. Започнах работа по втория си роман, но засега не мога да споделя повече, освен че няма да има нищо общо с първия.

Интервюто е публикувано в CNEWS на 6 ноември, 2020 г.

Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2022 © Всички права запазени