Любовен ноар, или тътен от едно тревожно минало

В интервю за френската преса по повод публикуването на дебютния му роман Ерик Ноло казва, че „Последна спирка Русе" е история за едно приключение с любов и смърт. За българските читатели обаче той е много повече от това – не само заради нюансирания разказ, остроумните диалози и нескрития сантимент на автора към градове като Русе – родното място на Елиас Канети, и Сливен, където е преподавал преди години, но и заради суровите щрихи върху някои от най-потискащите явления и „персонажи“ от близкото ни минало. Известен във Франция като хаплив колумнист, литературен критик, издател, преводач от български на френски, телевизионен и радиоводещ…, накратко – като човек с многостранен талант, Ноло се впуска в попрището на романист най-неочаквано, на 59-годишна възраст, за да създаде този убедителен любовен трилър, проследяващ бягството на една „прокълната двойка“ под българско небе. Книгата се чете с удоволствие и благодарение на прецизния превод на Красимир Кавалджиев.

Как Ви хрумна идеята за тази история? Русе e името на града, в който се развива основната част от сюжета?

Ерик Ноло: Познавам добре този български град и именно оттам започна всичко. От самото начало си представях образа на двама влюбени, които се срещат отново след известна раздяла и чиято съдба ще бъде решена в Русе. Така че всичко, което трябваше да направя, беше да измисля средата на книгата. Тя се превърна в любовен трилър с двама души, опитващи се да избегнат смъртна заплаха.

Защо решихте да напишете роман? И защо точно сега?

Ерик Ноло: Бях пробвал много литературни жанрове: есето, памфлета, пародията... В един момент се запитах дали съм способен да изнеса един роман от началото до края. Това е много различен вид писане от всичко, което съм практикувал досега. Затова реших да се отдам на предизвикателството и си дадох година за подготовка. Възрастта ми също играе някаква роля. На 59 години си казваме, че колкото повече време минава, толкова по-наложително става да изживеем неизживяното. И макар да съм прочел стотици романи, този роман беше ново преживяване за мен.

Държахте ли романът да бъде трилър - литературен жанр, подхождащ на популярността Ви като лице от телевизионния екран?

Ерик Ноло: Харесвам много трилъри и филмовия ноар в частност. Затова смятам, че има известно кинематографично влияние върху първата ми художествена творба. Много исках да съчетая двата популярни жанра: трилър и любовна история. В същото време се опитах да преодолея лимитите на приключението и да превърна това произведение в самостоен литературен обект.

Споделяте ли някакви характерни черти със Серж и Деляна?

Ерик Ноло: Серж е човек, който е сменил различни занимания, все свързани със литературата. Той притежава някои черти на моя характер - например в битността си на „мечок, заобиколен от книги в бърлогата си”, той отчасти прилича на мен и живота, който водя. Но аз не стигнах по-далеч от присъствието си на все същите комедии и церемониални сцени по награждаване в парижката литературна среда. А Серж се отдалечава от тази среда и решава да се установи в България, която в представите му прилича на остров Бали. Така че Серж всъщност е по-дързък от мен. Що се отнася до Деляна, съвсем не мисля, че хората биха ми платили да правя стриптийз (смее се), затова пък тя притежава независим дух и не е особено дипломатична... Казано другояче, Деляна е пряма, често дори язвителна, и това донякъде ни сближава.

Откъде идва това увлечение спрямо България? И как си обяснявате, че във Франция знаем толкова малко за тази страна?

Ерик Ноло: Аз самият съм живял в България (през 80-те авторът е преподавал в езиковата гимназия в Сливен – бел. ред.) и съм се връщал много пъти там. Това е моята втора страна, може да се каже, че съм я обиколил надлъж и шир. Винаги ме е изненадвал фактът, че французите не знаят почти нищо за България – знанието им се свежда до киселото мляко и Силви Вартан. Когато България се присъедини към Европейския съюз, не настъпи кой знае каква промяна в този смисъл. Някои хора все още погрешно смятат, че България е страна със студен климат, докато тя граничи с Гърция и Турция. Лятото там може да бъде наистина горещо и задушливо.

Действието в книгата се развива тъкмо през лятото, под жаркото слънце.

Ерик Ноло: Да. Това беше едно от условията, които си бях наложил: жегата да се усеща в книгата през цялото време. В България на брега на Дунав през лятото е адска жега. Разбира се, жегата има и символичен смисъл. За мен беше важно действието да се развива под съвършено синьо безоблачно небе, този „метафизичен“ аспект носи в себе си някакъв трагизъм. Исках болката и тревогата да произтичат от неприятните хора, които преследват Серж и Деляна, но също и от климата и пейзажите.

Правите много точни описания на пейзажи и места, използвате дълги и напоителни изречения. Това ли е „стилът Ерик Ноло“?

Ерик Ноло: Не. Бих казал, че има редуване на кратки изрази с по-обстоятелствени описания, защото исках да има вариации в ритъма, тоест романът да не е чисто сюжетно действие, а да съдържа и размисли. Това напълно отговаря на визията ми за България, където понякога прекосявам бързо градовете, но все пак слизам от автобуса, за да се любувам на пейзажите, отделям им време. В книгата този подход произвежда контраст между паническото бягство на двамата главни герои и моята по-рефлективна страна като автор.

В определени ситуации Серж сякаш изпитва известна носталгия към комунистическото минало на България. Това отнася ли се и за Вас?

Ерик Ноло: Всъщност Серж прави много остри бележки за комунистическа България, защото това е време на безжалостна диктатура. Аз самият съм живял там през тоталитарния период и трябва да ви кажа, че тоталитаризмът в България не беше празна дума. В действителност Серж изпитва носталгия по младостта си, той е носталгичен спрямо момента, в който е открил за себе си тази страна, което може да бъде доста странно за човек, идващ от запад. В български ресторант, например, можете да се сблъскате с меню, дълго колкото ръката ви, въпреки че обикновено са налични само две-три ястия. Серж изпитва носталгия по-скоро към тази екзотика.

„Последна спирка Русе“ е пропита с голяма чувствителност. Този факт е далече от страховития образ на колумниста и литературния критик Ерик Ноло.

Ерик Ноло: Със сигурност е така. Писането на тази книга беше тръпка за мен. Почти бях завършил текста, когато се върнах в България за пореден път и отново съпреживях чувствата и състоянията на моите герои, следвайки техния маршрут. Пътувах с автобус от София до Русе. Бях много развълнуван, защото героите ми оживяха, изпитах тъгата и опасността заедно с тях.

Обмисляте ли продължение на романа?

Ерик Ноло: Не, всеки сам решава какво всъщност се случва в края на книгата. Всички хипотези трябва да бъдат съпоставени и оценени от читателя. Започнах работа по втория си роман, но засега не мога да споделя повече, освен че няма да има нищо общо с първия.

Интервюто е публикувано в CNEWS на 6 ноември, 2020 г.