Храбал, тъжният клоун

„На света има поне толкова легенди, колкото и хора“, пише Бохумил Храбал в постскриптум към „Моритати и легенди“ от 1968 г., като не пропуска да уточни, че сватбите и погребенията са най-благодатното място за зачеване на такива легендарни истории, без да подценяваме кръчмите, разбира се, където колективната фантазия ражда удивителни портрети и анекдоти! Вдъхновен от биографиите на „г-жа Толстой и г-жа Достоевски“, осемнайсет години по-късно добрият стар развратник и пабител Храбал решава да създаде автобиографична творба, уж художествена, от гледна точка на съпругата си Елишка, наричана още Пипси. Последната е дъщеря на богат немски фабрикант, принуден след установяването на комунистическата власт да емигрира със съпругата си на Запад, оставяйки двете си деца в Чехословакия. По думите на писателя новелата „Сватби в къщата“ не е замислена като самокритика или самоунижение, а по-скоро като покана към читателя да научи нещичко за физиономията на този негов брак и за самия Храбал като „украшение на съвместния живот“. Крайният резултат няма как да не е възхитителен посвоему, като се има предвид немирният комедиен талант на разказвача, вече пленил българската публика с хумористичния шедьовър „Обслужвал съм английския крал“, екранизиран гениално от непрежалимия Иржи Менцел. Бохемският дух на Храбал винаги е бил обект на голям интерес за чешката общественост, а уловен тук, през погледа на Пипси, той е още по-пленителен. Всъщност наративът сдвоява неговата позиция с тази на съпругата му, мъжката и женската визия за света. Те се преливат една в друга виртуозно и се раздалечават също толкова естествено като илюстрация на неповторимата творческа индивидуалност на автора... „Сватби в къщата“ е ироничен портрет на артистичния живот в следвоенна Източна Европа и красноречиво свидетелство за това как личната история на един артист може да бъде преработена и излята в бляскава форма със средствата на литературата.

Откъс от „Сватби в къщата“ в превод на Васил Самоковлиев:

Пресякохме шосето, по склоновете светеха прозорците на къщи, къщички и къщурки, целите хълмове бяха украсени със запалени улични лампи, зигзагообразно светлините се спускаха и сетне отново се изкачваха нагоре, а там, най-горе, срещу небето, като звезда вечерница светеше един-единствен фенер, някои от светлините се гушеха в клоните и листата на храстите и дърветата, накъдето и да погледнех, всички тези светлини в тъмнината ми се струваха заредени с влюбеност, цялата вечер, с трепкащите звезди, цялата вечер и пейзажът наоколо сякаш бяха влюбени в самите себе си, от тъмнината излизаха хора, за малко осветени, после отново чезнеха под дърветата, зад оградите, за да изникнат малко по-нататък. А докторът приказваше ли, приказваше с цялата си сериозност.

На пиянството най-хубавото му е не веселието, не приповдигнатостта, не ръкомаханията и хрумванията, които нахлуват в главата, на пиянството най-ценното му е следващият ден, махмурлукът, угризенията на съвестта, скапаното настроение, когато човек е гроги, както ме заварихте да мия съдовете, когато сам се питам с думите на майка си, пак и пак, всеки път, с всеки махмурлук се питам… Какво ще излезе от теб? И това е силата на махмурлука, че ти се иска да започнеш нов живот… и друго, поне при моя махмурлук ми хрумват неща, за каквито, ако съм трезвен, ще ме е страх да си и помисля, обаче със съсипаното тяло и душа след махмурлука ме връхлитат мисли, от които инак бих се уплашил, само че мислите след махмурлук са най-истинските, с тях човек не стига далеч, но поне с мъничко се придвижва напред… При махмурлука човек осъзнава кого е обидил предишната вечер и нощ, какви ги е вършил, започва да се поти от ужас и срам, какво ли е плещил за себе си, какво ли е изплюл в лицето на съседи и приятели, в такива моменти на човек не му се ще да живее, при махмурлука го налягат мисли за самоубийство, защото внезапно изниква неизбежният въпрос… Какво ще излезе от теб? Знаете ли, всъщност моето писане, сега си давам сметка, моето писане е своеобразна самозащита от самоубийство, все едно че, като пиша, бягам пред себе си и от себе си с писането, но в същото време понякога, ща – не ща, стигам и до въпроса какво ще излезе от мен? Кой съм бил и кой съм сега, с писането по някакъв свой начин аз се лекувам, да, както се лекуват католиците с изповедите си, както се лекуват евреите при тяхната Стена на плача, както са се лекували нашите деди, изричайки своите тайни и страхове пред някоя няма върба, в края на краищата както са се лекували пациентите на Фройд, като са се успокоявали и разправяли каквото им хрумнело…

Всъщност моето писане е бягство от ред на ред, на пишещата машина това си личи прекрасно, никога не знам какво съм написал, просто преследвам някаква мисъл, която тича пред мен, искам да я догоня, но тя все ме изпреварва, както някога, като дете, бягах с влак при баба ми, както бягах от училище вкъщи, както бягах от къщи покрай реката от самия себе си, ами то всъщност винаги съм бягал оттам, където съм бил в момента, бягах от моите госпожици при момчетата да играя карти, за да избягам сега пък от момчетата и приятелите си някъде в тъмното, а като се спирах, виждах, че трябва да продължа да бягам, постоянно и все от себе си, защото не намирах цел като дете, като млад мъж, от когото бягах в себе си, и като застраховател, за да се завръщам с големи очаквания у дома, а от дома си да бягам навън, в кръчмите, така и докато бях пътуващ търговец на играчки и галантерийни стоки, все бягах с влакове и автобуси, всъщност накъде? За да продавам играчките и галантерията на търговците, както и когато четири години подред пътувах с автобус до Кладно за „Полдовка“, за да бягам с автобуса на работа, на работата с влакче возех материали за мартеновите пещи, после пак с автобус към къщи, от къщи веднага в кръчмата, където пък внезапно ми прималява и отново хуквам нанякъде другаде, както и днес с вас бяхме постоянно в движение, в търчане, постоянно на път, защото се страхуваме, и от какво се страхуваме? Какво ще излезе от нас…

Докторът тръгна към балата, върху която беше каната с бира, едната му ръка беше на кръста, с другата държеше каната и пиеше, пиеше дълго. Когато свърши, дойде с празната кана при мен. Само с бира можем да се сгреем тук, на този двор, никакъв чай! После се зарадва на някакво свое хрумване. Виждате ли онези работници там? А тази окаяна жена? Окаяна е само защото и нея са я изхвърлили от дома ѝ, къща с градина и дори с градинар, мъжът ѝ бил директор на предприятието „Кабел“ в Кладно, арестували го, а имал петдесет патента за производство на кабели, в затвора му намерили работа, дали му чертожна дъска и там, в затвора, направил още няколко рационализации, а жена му опакова стара хартия тук и живее само за да дочака деня, в който ще пуснат мъжа ѝ и отново ще бъдат заедно в единствената стая, в която сега живее госпожа Марженка… А жената, сякаш бе чула доктора, вдигна глава, лицето ѝ грейна, омотаното с вълнен шал лице ми се усмихна с детската усмивка на застаряваща жена, поклоних ѝ се, а тя ми кимна с глава. И през ум нямаше да ми мине, че тази жена някога е имала голяма къща и готвачка, че и шофьор и градинар, но така е било, разбрах го от погледа ѝ, веднага беше доловила, че и двете сме патили едно и също, че всъщност всички тук на този двор сме някъде другаде, не там, където би трябвало да сме…

Нежен, меланхоличен апокалипсис… каза докторът и засия… сега на собствения си гръб можем да разберем всякаквите революции, сполетели всички култури, само дето на нас ни е провървяло, че не са ни ликвидирали физически, както се ликвидират книгите, погледнете само, по десет, по двайсет бали правя на ден, всичко, което вече никому не е нужно, сега е тук, в моя гараж, пред очите ми са цели товари непрочетени книги, всички те трябва да се почитат като младенците мъченици, избитите деца… книги, които са тук по погрешка и въпреки това ще бъдат претопени, остатъци от панаирджийски песни, остатъци от вложения, които вече няма какво да кажат на хората, понякога тук се появяват и редки издания, тях аз си ги вземам вкъщи или с господин Хантя ги продаваме в антиквариата, та да имаме за хапване и пийване, нали разбирате, живеем във време, което се срамува от своето минало и затова се стреми да заличи всички следи от него, като любовна кореспонденция, която девойката унищожава, защото се омъжва за друг, а не за този, който ѝ е писал прекрасните писма… и всичко това пред очите ми и през ръцете ми… всъщност за тази си работа тук аз би трябвало да плащам, защото нали все си мисля, че съм писател, че рано или късно ще напиша книга, в която ще влезе целият този прелестен апокалипсис, една-единствена книга, в която ще има не само свидетелства от един очевидец, но и бликнала от фактите поезия…