Сам воин с тайна мисия: да бъде разрушен „Аушвиц“

„Има четива, които трябва да бодат, за да те заболи“, казва Кафка. Навярно е имал предвид всички онези книги за загубата и травмите на паметта, за смъртта на едни човешки същества, причинена умишлено и безпричинно от други човешки същества… Разбира се, че такива книги трябва да бодат и да болят, особено ако представляват документално изследване като „Доброволецът“ на Джак Феъруедър. Как иначе ще сме сигурни, че съвестта ни е още жива?

Участта на поляка Витолд Пилецки остава неизвестна до 60-те години на XX в., когато излиза книгата „Fighting „Auschwitz“ („Боят за „Освиенцим“, 1975 г.) на полския историк Юзеф Гарлински. Тя хвърля светлина върху ролята на Витолд за създаването на нелегална армия за разрушаването на лагера. Но едва след разпадането на Съветския съюз през 1989 г. и отварянето на държавния архив във Варшава Анджей, 60-годишният вече син на Витолд, получава достъп до голямата кожена чанта с рапортите на Витолд от 1943–44 г. Джак Феъруедър остава поразен от факта колко малко се знае за мисията на Витолд Пилецки, чиято цел била да предупреди Запада за престъпленията на нацистите. И тъй като Пилецки умира с убеждението, че мисията му се е провалила, авторът решава да докаже обратното. Защото въпреки всички обстоятелства Пилецки успява да изпрати своите депеши от „Аушвиц“. Друг въпрос е, че съюзниците не му обръщат никакво внимание. Възможно ли е рапортите му да са били потулени? Колко ли живота щяха да бъдат спасени, ако предупрежденията му бяха отекнали навреме? Могат да се търсят много обяснения за това позорно колективно бездействие, но Феъруедър дава най-правдоподобното: „Повечето хора не се втурват инстинктивно да помогнат някому, особено когато самите те са в опасност или се чувстват заплашени.“ Затова пък Доброволецът, която е плод на щателно петгодишно изследване и е удостоена с награда „Коста“ 2019, най-сетне възпява немислимия бунт и саботаж на Витолд Пилецки, героичната му съпротива срещу нацистките зверства и опита му да промени хода на историята.

Откъс от „Доброволецът“ в превод на Венцислав К. Венков:

Делото „Витолд“ е сред първите в Полша показни процеси в съветски стил. Комунистическият режим е решен да демонстрира своята властност след спечелените избори. С приближаването на определената за процеса дата в проправителствените вестници гърмят заглавия, в които Витолд е наричан водач на „Андерсовите бандити“ и платен слуга на западните империалисти – „предатели – по думите на говорител в държавното радио, – които заплашват нашето общество и прекрасната ни младост“.

Четири дни след процеса обявяват смъртната присъда на Витолд. Адвокатът му я обжалва, уверявайки Мария, че ако успеят да повлияят на държавното ръководство, има известна вероятност да намалят наказанието на доживотен затвор. След десет дни се получава отказ на обжалването. Част от другарите му от „Аушвиц“ подписват петиция до полския министър-председател Юзеф Циранкевич – също бивш лагерник, в която подчертават изключителната дейност и патриотизма на Витолд. Циранкевич обаче остава непоклатим, а организаторът на петицията Виктор Снегуцки е незабавно уволнен. Извеждат Витолд от килията му един час след залез слънце на 25 май, 1948 г. Тъмничарите прочитат на глас присъдата му, натикват в устата му бял шал и го повеждат под мишниците. Преди обяд е валяло, но облаците се вдигат и на запад небето все още светлее. Отвеждат го в малка едноетажна сграда в рамките на затвора. Когато наближават постройката, Витолд настоява да върви сам, без тяхна помощ. Вътре го чака екзекуторът Пьотр Сметански. Отстрани стоят свещеник и доктор в лекарска манта. Заповядват на Витолд да застане до стената. Сметански вдига пистолета и го прострелва в тила…

Ролята на Витолд е ключова за нашето разбиране за самото създаване на „Аушвиц“. Витолд влиза в „Аушвиц“ преди дори самите немци да са осъзнали в какво ще се превърне лагерът. Другояче казано, на Витолд му се е наложило да проумее Холокоста в самия процес, чрез който лагерът се е превръщал пред очите му във фабрика на смъртта. На моменти и самият той се затруднява да си обясни отделни събития и прибягва до отнасянето на невероятните зверства към контекста на вече познатото му. Но за разлика от повечето лагерници и от многобройните хора, участвали в пренасянето на рапортите му между Варшава и Лондон, Витолд отказва да пренебрегне онова, което не проумява. Напротив, той се ангажира със събитията и в резултат на това се чувства длъжен да действа дори с риск на живота си.

Историята на Витолд демонстрира онази смелост, която е нужна, за да се разграничат новите злини от старите, да се назове поименно неправдата и да станем съучастници в съдбата на околните. Но все пак намирам за необходимо да отбележа, че изпитваното от Витолд съчувствие е имало определени граници. Витолд така и не успява да прозре, че най-характерният акт през Втората световна война е именно Холокостът и че именно страдащите евреи символизират цялото човечество. През цялото време основната му грижа е за неговите хора и неговата родина. Днес силният патриотизъм може да ни се струва демоде или тревожна изява на крайната десница. Витолд обаче поставя разграничителна черта между любовта към родината и националистическата реторика. Последната според него действа в полза на нацистите, докато патриотизмът му създава усещане за служене, както и морална насока през цялата му мисия в лагера.

Той в крайна сметка не успява да спаси нито своите другари, нито евреите, но и не търси оправдания за този свой неуспех. Вместо това в последните си писания подсказва, че сме длъжни да осъзнаем собствените си ограничения, макар в същото време да ни призовава и да погледнем отвъд тях. Но най-вече Витолд ни призовава да имаме взаимно доверие. Най-важното негово лично качество е способността му да се доверява на други хора. В лагера, където есесовците се стремят да пречупят затворниците и да ги лишат от най-важните за тях неща, идеята за доверието носи потенциален заряд. Докато затворниците вярват в общото благо, няма как да бъдат победени. Хората на Витолд загиват по какви ли не ужасни и мъчителни начини, но загиват с достойнство, което нацистите не са успели да сразят…

Нацистите са разчитали, че светът няма да обърне внимание на престъпленията им. Ловецът на нацисти Симон Визентал си спомня как при пристигането му в „Аушвиц“ през 1944 г. един есесовец от охраната му заявява: „Какъвто и край да има сегашната война, ние спечелихме войната срещу вас; няма да остане от вас нито един свидетел, а дори и да оцелее, светът няма да му повярва“. Витолд ни напомня, че колкото и отвратителна да е една тема, в колкото и трудни обстоятелства да се намираме, не бива и за миг да преставаме да се мъчим да разберем чуждото страдание.

Снимка: Кристофър Фърлонг, Getty Images