Повече, отколкото обичам живота си

За Давид Гросман писането има смисъл само тогава, когато е неизбежно, така твърди самият той. Потвърждават го и всичките му книги, преведени у нас – „Един кон влязъл в бар“, удостоена с Международната награда „Ман Букър“, „Червената нишка“, в която една майка съшива постоянно раздирания пашкул на семейството си, „Ще бягаш ли с мен?“, по която е заснет успешен филм, а сега и „Повече, отколкото обичам живота си“ (2019), преведена от Велина Минкова. Гросман е един от най-изявените писатели на Израел, уважаван журналист и общественик, последователен пацифист. Участва в публичния дебат по време на Израелско-ливанската война през 2006 г. Заедно с Амос Оз и А. Б. Йехошуа провеждат пресконференция, по време на която призовават правителството да се съгласи да прекрати огъня. Два дни по-късно синът на Гросман е убит от противотанкова ракета в Южен Ливан…

Какво може да се каже тогава, когато няма какво да се направи?

Давид Гросман не изоставя думите, това оръжие той владее най-добре. Също като героя си Рафаел писателят смята, че всеки детайл в една история е важен, „защото така се изгражда митология“. Важи с пълна сила за „Повече, отколкото обичам живота си“ - пропита с болка и жажда за изцеление сага за три поколения несломими жени. Гросман е вещ в умението да изследва дълбините на човешкото сърце и сложната семейна тъкан, а в конкретния случай го вдъхновява личността на Ева Панич Нахир, еврейка от бивша Югославия и прототип на Вера, която един ден се свързва с него по съвсем различен повод. В течение на това запознанство, прераснало  в приятелство, писателят решава да осветли историята им – нейната и на дъщеря й, която е неразделна от драматичната съдба на десетки хиляди хора, хвърлени без съд в лагерите на Тито. Само в лагера на Голи оток, наричан още Адриатическия Алкатраз и Титовия ГУЛАГ, където е била интернирана Ева/Вера, са загинали близо пет хиляди души… Родена на Балканите през 1918 г., Ева разказва своята история първо на Данило Киш, който й посвещава документална поредица по сръбската телевизия. По думите на Гросман Ева е олицетворение на свръхчовешка смелост, пример за способността на хората да останат хора дори при най-ужасяващи обстоятелства. След дълъг размисъл той избира името Вера - заради асоциацията с „истина“ и „увереност“, и създава героиня с изключителна воля и интегритет…

Трябваше да подпиша, че сме били шпиони на Сталин? Как мога да подпиша нещо, което не е истина? Искаха да призная, че баща ти е враг на народа, аз не го направих и това е – марш на Голи… Затворници, които са били в Аушвиц и са ги довели на Голи оток, казват, че тук е по-трудно. Там било ясно кой е врагът и за кого трябва да се внимава. Тук методът е да превърнем всяка жена във враг на всяка друга жена. Така че да не можеш да вярваш на никого.

Романът започва със заявка за филм, който читателите ще „изгледат“ през камерата на Гили, дъщеря на Нина и Рафаел, внучка на Вера. (Дали Гили някога ще изпита щастие, както обещава името й на иврит?) Гледните точки, минало и настояще непрестанно се редуват, повествованието вибрира в унисон с мигащите образи и усещания, камерата се опитва да улови липсващото изражение на Нина, да запечата чертите на „неравностойно“ влюбения Рафаел, да изтръгне тайната на Вера, пазена неумолимо през годините. Семейството се отправя на пътешествие от Израел до Голи оток в опит да запълни пукнатините в историята на Вера и по този начин да постигне сближаване… Ето няколко кадъра: Нина, травмирана жена без възраст, объркана, лишена от чувство за принадлежност. (В крайна сметка не любовта, а една болест ще върне изражението на лицето й, освен ако болестта не е болест от любов.) Дъщеря й Гили, изоставено момиче, чиято горчива кръв никога не се съсирва. Идеалистката Вера, чиято реч е като стакато - никоя дума не докосва предишната… Нина и Гили и техният внезапно избухнал смях, който променя цветовете си в хода на смеенето. („Имаше такива бонбони, когато бях малка.“) Рафаел, който изглежда като случаен турист в собствените си мисли. Нина, която се прегръща сама. Деветдесетгодишната Вера - ветеран в житейските битки „за повече справедливост“. Рафаел, който има само един талант - да бъде с Нина. (Изпепеляваща връзка, в която Рафаел събира парчетата всеки път, когато Нина се разпадне.) Вера, която обича Милош повече от живота си. Рафаел и Вера, които имат осмотична връзка – всяка информация, която достига до единия, се просмуква директно в съзнанието на другия. Самият Милош, чиито думи отекват в ума на Вера всеки ден: „За да направиш дори малко добро на света, Вера, трябва наистина да положиш усилия. Но злото, него само трябва да го поддържаш, просто да се присъединиш към него“.

Някои семена не изискват нищо освен прашинка земя, за да покълнат.

Прашинка земя може да е достатъчна и за двама влюбени, ако са достатъчно отчаяни. Защото крайното отчаяние понякога е бременно с неимоверна сила… От крайно отчаяние може да се пръкне глупава, арогантна идея, а тя на свой ред да се превърне в абсолютна любов. „Кое прави от двама души двойка?“, пита авторът чрез своите герои. Копнежът? Принадлежността? Замръзването на частица от зеницата, когато погледът на другия е втренчен в теб? Или двамата да се чувстват у дома си даже ако им се налага да живеят на ръба на ножа - като Милош и Вера… „Повече, отколкото обичам живота си“ е едновременно военен доклад, историческа реконструкция, любовна история и семеен роман. Поразителен разказ за оцеляването, за отпечатъка на историята и политиката върху личния живот, за предаността и предателството, за бездните във връзката родители-деца и неизбежното страдание. Писането на Давид Гросман е центробежно, историите в романа се разпукват една от друга в концентрични окръжности. Някои образи остават само загатнати, други получават ясна видимост...

За добро или зло, в съдбоносните игри на живота редът на всеки човек идва само веднъж. Застанала на ръба на една скала на остров Голи оток, където заедно с Нина и Рафаел ще научи истината за трите години, прекарани от Вера там, Гили ще даде воля на чувствата си. Тогава настъпва и дългоочакваният час на милост, големият подарък за нея и загадъчната й майка. Според Гили това е класически филм за екзистенциална катастрофа, само че в забавен каданс: „обикновената катастрофа на живота, която продължаваме да храним като куче“. Накрая някои кадри пропадат, но думите остават. Защото думите и сълзите никой не може да ни отнеме, дори и най-тежката амнезия.

Автор на публикацията: Юлия Петкова