Запиши се за нашия информационен бюлетин, бъди в крак с културните събития!
Ще получите съобщение за потвърждение!
Нещо се обърка, опитайте да презаредите страницата!
„Достойнствата на едно изследване не произтичат от неговия обект, а от метода, който прилагате… Да нямате памет за миналото, е като да бъдете осъдени на вечно настояще… Не е важно колко екземпляра от книгата си ще продадете веднага, а колко читатели ще имате 20 години по-късно.“ – Умберто Еко
„Човек, който не чете, живее около 70 години, четящият човек живее 5000 години“, казваше Умберто Еко, един от най-влиятелните ерудити на нашето време. Излиза, че самият той е хилядолетник, защото личната му библиотека се състои от 50 000 тома... Освен че е всепризнат философ, медиевист, семиотик и белетрист, а по собствените му думи и „академичен паяк“, Еко е публицист с непоколебима гражданска ангажираност, мислител с ренесансов ум, отличен с над 30 титли доктор хонорис кауза от различни академични институции по света, сред които е и СУ „Св. Климент Охридски“ (1990). Неуморната му и широкообхватна интелектуална дейност обхваща над 60 години и е съпътствана от активно нонконформистко присъствие в италианския публичен дебат. Ораторската харизма превръща лекциите му в университета в Болоня в събития за всеки интелектуалец, успял да се добере до тях. Романи като „Името на розата“, „Махалото на Фуко“ и „Островът от предишния ден“ вече са литературна класика, а три месеца преди смъртта му излиза „Pape Satàn aleppe. Хроники на едно течно общество”, томче с над 170 есета, публикувани в легендарната рубрика „Бустина ди Минерва“, която Еко списва във в. „Еспресо“ от 1985-а. Част от въпросните колонки е поместена в не по-малко духовития сборник „Как се пътува със сьомга“. „Течното общество“ – по идея на социолога Зигмунт Бауман - е колективен образ на вихрещия се индивидуализъм и консуматорската истерия като следствие от кризата на държавността, т.е. тези есета са калейдоскоп на съвременния трескав и парадоксален свят във всичките му измерения – политическо, идеологическо, социално, екзистенциално, технологично, медийно, духовно… И последна утеха за ценителите на неподкупното чувство за хумор и ирония на писателя, който беше убеден, че да възприемаш читателите си като съзаклятници, е далеч по-продуктивна творческа стратегия, отколкото да се опитваш да им докажеш, че имаш гигантски мозък!
Три размишленийца за добродетелността
Из „Pape Satàn aleppe. Хроники на едно течно общество“, превод: Вера Петрова
Инвестиции. Всички бяхме скандализирани от господина, който плати двеста хиляди евро на ндрангетата, за да си подсигури, ако добре си спомням, четири хиляди гласа. Наистина, не се прави така. Но не обсъдихме достатъчно други три проблема. Първо, откъде този господин е взел двеста хиляди евро (които все пак са си четиристотин милиона някогашни лири)? Е добре, били са спестяванията му, събирани с пот на чело. Второ, защо, за да получи мястото на областен съветник, е вложил приблизително колкото заплатите за петнайсет години на един дребен чиновник? И дори да приемем, че е имал спестявания, как би живял първата година, след като вече ги е похарчил? Може би на новата си позиция е щял да се сдобие с много повече от двеста хиляди евро. Третият проблем е, че из Милано щъкат четири хиляди души, които са си продали гласа за по петдесет евро. Или са били твърде отчаяни, или твърде хитри. И в двата случая е тъжно.
Антиинвестиции. Всички любители на книгата се възмутиха, когато научиха за заниманието на господин Де Каро, директор и обирник на библиотеката „Джироламини“ в Неапол, защото изглежда, че от години не само търгува с крадени книги, ами и създава изкусни фалшификати. Ако съдя по доказателствата, които Кончита Санино привежда в една статия в „Република“ от 2 ноември, много от тези книги са били продадени в eBay – споменава се за една „Нюрнбергска хроника“, прочуто първо издание, на цена трийсет хиляди евро. Но тогава Де Каро не е единственият виновник в тази история. Всеки, който чете каталози (впрочем достатъчно е и петнайсетминутно проучване в интернет), знае, че „Хрониката“ на Шедел може да се намери за най-малко седемдесет и пет хиляди евро и най-много за сто и трийсет хиляди, според това колко запазен е екземплярът. Така че екземпляр за трийсет хиляди е или непълен, или е в такова състояние, че честните книжари да го определят състрадателно като „учебен екземпляр“ (ала в такъв случай трябва да струва по-малко от трийсет хиляди евро). Следователно, който се е сдобил от eBay с „Хрониката“ на тази цена, няма как да не е знаел, че извършва необмислена покупка (ако искаме да сме снизходителни, иначе, ако назовем нещата с истинските им имена, си е покупка на крадена вещ). Отвсякъде сме заобиколени с негодници, някои се продават за петдесет евро, други ползват намаление от шейсет процента от пазарната цена.
Започват от малки. Чета и се смайвам от следния призив в Yahoo Answers: „Малко помооощ! Трябва ми резюме на „Нещо“ от Умберто Еко. Можете ли да ми помогнете? Много благодаря“. До момента никой не е откликнал. Има обаче отговор на един друг зов за помощ за друго домашно: „Ефектът на технологиите върху децата. Помогнете, моля ви“. (Всички подобни молби винаги са придружени с емотикон усмивка.) Отговаря Луиджа: „Ахахаахха, бих казала, че децата просто търсят лесни отговори из социалните мрежи и канали, защото вече не могат да формулират една мисъл сами и издирват някой, който да им дава сдъвкано наготово. Всезнаещата мрежа е станала тяхната страхотна мама, която ги глези и постепенно им изключва мозъка... ахахахахах“. Браво на Луиджа, разумно момиче. Но да се върнем на факта, който ме ласкае – един учител или университетски преподавател е поискал от възпитаниците си да направят резюме на мой разказ. Не вярвам само да им е казал заглавието и да ги е накарал да си го търсят сами; предвид краткостта на текста, сигурно им е дал ксерокопие. Така или иначе, ето я жестоката истина: това мое разказче (публикувано няма да ви посоча къде, ако толкова държите, поразтърсете се) наброява пет, повтарям, пет страници. Тъй че на автора на призива щеше да му отнеме по-малко време да го прочете, отколкото да включи компютъра, да се логне, да напише съобщението и да чака отговор. Или пък го е прочел, но не е бил в състояние да го преразкаже (уверявам ви, че е простичко поучително разказче, разбираемо и за малко дете). Мисля, че става дума просто за мързел. В детството все ми повтаряха: започваш с кражба на ябълка, после отмъкваш портфейл, после удушаваш майка си. Започват с искане на резюме от другите, после си продават гласа за петдесет евро, после крадат ценна антикварна книга, защото трудът уморява, както бе казал някой.
2012