Изцеление чрез духа

Когато един гений пише за друг гений, най-облагодетелствани са читателите. Когато Стефан Цвайг рисува портрет на Зигмунд Фройд, резултатът е удивителна интелектуална животопис, а така също и откровение под формата на есе - самоанализа, стъпила върху психоанализата на неуморния иконоборец. „Зигмунд Фройд” е третата част от цикъла „Изцеление чрез духа“ на Цвайг,  посветен на Франц Месмер, Мери Бейкър-Еди и Зигмунд Фройд. Кореспонденцията и приятелството между двамата австрийски мислители започват през 1908 г., когато Цвайг изпраща на Фройд копие от неговата драма „Терсит“, и продължава до смъртта на бащата на психоанализата.

Цвайг е очарован от теориите на този мъдър и хладнокръвен аутсайдер и от самата идея за дълбинно изследване на човешката психология. Неоспорим факт е, че за тяхната епоха моралната привидност е по-важна от човешкото съществуване. И уж случайно, всеки нов подрастващ се превръща в неволен помагач на културното лицемерие... Фройд ще съдейства на човечеството да придобие яснота за самото себе си, което не значи непременно да стане по-щастливо. Той задълбочава представата за света на цяло едно поколение - задълбочава, а не разкрасява, защото радикалното никога не ощастливява, то предлага решения. Всеки гений, казва Ницше, носи маска. Но Фройд е избрал за своя маска една от най-трудно проницаемите: тази на незабележителността. Външната страна на живота му прикрива демоничен труд, творчеството му няма равно на себе си по революционност и дързост, но се е приютило скромно в сянката на един природонаучен университетски метод...

Надписът на паметника на Фройд, издигнат във Виена, предупреждава: „Гласът на разума е тих.“ А в края на това томче е поместено надгробното слово, произнесено от Стефан Цвайг  при погребението на Фройд на 26 септември 1939 г. в Лондон: „Тръгването му от нас няма край, то е само едно сляпо преминаване от смъртността в безсмъртието. Срещу физически тленното, което болезнено губим, получаваме непреходността на делото му, спасяваме същността му – всички ние в това помещение, които още дишаме, живеем, говорим и слушаме, ние всички в духовен смисъл сме… дори не и една хилядна толкова живи, колкото този велик покойник в неговия тесен земен ковчег.“

Избрани фрагменти от „Зигмунд Фройд“ в превод на Жанина Драгостинова:

Предфройдистката психология, настанила се удобно в идеологията за надмощието на ума над кръвта, изисква от отделния, от образования цивилизован човек да потиска нагона си посредством разума. Фройд отговаря директно и ясно: нагонът изобщо не може да бъде потиснат и е повърхностно да се приеме, че ако бъде потиснат, той би изчезнал от света. В най-добрия смисъл нагонът може да бъде изтикан от съзнаваното в несъзнаваното. Но тогава инстинктите ще се струпат, опасно изкривени, в това душевно пространство и чрез непрекъснатото си кипене ще предизвикват нервно безпокойство, смущения и болест. Изцяло лишен от каквито и да е илюзии, без вяра в прогреса, безскрупулно и радикално Фройд установява, че презираните от морала движещи сили на либидото съставляват една нерушима част в човека, която се ражда отново с всеки нов ембрион, силов елемент, който никога не би могъл да бъде отстранен, а в най-добрия случай с помощта на мозъка да бъде превключен в съзнанието към някоя безопасна дейност. Следователно точно това, което старата обществена етика беше обявила за археопасност, осъзнаването, Фройд разглежда като целебно, а пък точно онова, което е бивало възприемано като целебно, потискането, той сочи като опасно.

Където старият метод държи на затулването, той държи да бъде открито. Вместо игнориране предлага идентифициране. Вместо заобикаляне – препречване на пътя. Вместо отместване на погледа встрани – взиране в дълбочина. Вместо прикриване – разголване. Чувствените влечения може да обуздае само този, който ги разпознае, демоните да укроти само този, който ги измъкне от дълбините им и ги погледне право в очите. Медицината няма нищо общо с морала и срама, също както естетиката или филологията… Всичко, което хората отблъскват като некултурно, желанието за убийство, инцестът и изнасилването, всички тези мрачни лутания в стадния живот се проявяват като желание в детството, в духовния прастадий на човека: всеки отделен индивид повтаря в етичното си развитие цялата културна история на човечеството… Фройд изследва всички изяви на половото – също и това, което е дамгосано като порок и перверзност – като остава равнодушен спрямо изблиците на възмущение на моралистите и ужасените писъци на срамуващите се. Съзнателно земен и дълбоко антирелигиозен мислител, той вижда в нагоните най-долния, горещ пласт лава от вътрешността на човешката земя. Според него човек не се стреми към вечността, душата не копнее за живот след смъртта: тя сляпо иска това, към което я тласкат нагоните.

Дали човечеството някога ще успее, пита Фройд, да намери изхода от тази културна дилема, от разкраченото състояние между страха от бога и животинското си желание за наслада, объркано от забрани и потиснато от обсесивно-компулсивното разстройство на религията? Дали двете прасили, нагонът към агресия и сексуалният нагон, няма най-сетне доброволно да се подчинят на разума на морала, а ние да се измъкнем от „помощната хипотеза“ за наказващия и справедлив бог като от нещо излишно? Това е опасен въпрос! Защото с въпроса дали разумът някога ще се превърне в господар на нашите нагони, Фройд попада в едно трагично раздвоение. От една страна, психоанализата отхвърля свръхсилата на разума над несъзнаваното „Хората са движени много по-малко от разумни основания и много повече от нагоните“ и въпреки това твърди: „че ние не разполагаме с друго средство за овладяване на нашите нагони освен интелигентността си“.

Няма нито един именит човек в Европа във всички области на изкуството, на изследователската дейност и на животознанието, чиито възгледи директно или индиректно да не са били повлияни творчески от Фройд, независимо дали чрез одобрение или противопоставяне… Страхопочитанието пред личността, пред тази по смисъла на Гьоте „очевидна тайна“, стои в началото на всяка една психология и на всяко едно изкуство за лечение на душата и никой друг освен Фройд не успява да превърне това страхопочитание в морален закон. Чак след него хиляди други за първи път разбират за ранимостта на психиката, особено на детската психика, и благодарение на разкритите от него рани започват да схващат, че всяко грубо посягане към нея, всеки опит за брутално нахлуване (често само с една дума!) в тази суперчувствителна, дарена със съдбовната сила на вътрешната сигурност материя може да разруши цял един човешки живот, че всяко непремислено наказание, забрана, заплаха и възпитание натоварва наказващия с непозната досега отговорност.