Роза в Бърлогата на Вълка

„Дегустаторките“ е четвъртият поред роман на италианската писателка Розела Посторино и първата й творба, превeдена на английски език. Заслужил всичките си лаври и десетките си преводни издания, романът разгръща пронизително пряма и „неудобна“ история за съучастието, вината и оцеляването, основана на исторически факти. „Никой не се ражда без вина“, мисли си Роза, главната героиня, в съдбовен за нея момент и това е един от  лайтмотивите в книгата. В края на краищата всеки живот е една принуда, непрестанен риск да се разбиеш в нечия воля. Или в нечие безволие...

 Щабквартирата в Растенбург се намираше на три километра от Грос-Парч, скрита в гората, невидима отгоре. Наричаха я Волфсшанце, Вълчата бърлога. Вълка беше неговият прякор. Наивна като Червената шапчица, аз се бях озовала в търбуха му. Издирваше го цял легион от ловци. Ако го хванеха, щяха да очистят и мен.

Действието се развива през 1943 година в Германия. Двайсет и шест годишната германка Роза Зауер е избягала от бомбардировките в Берлин при родителите на своя съпруг Грегор (докато той се бие на фронта) в селото Грос-Парч, само на няколко километра от Бърлогата на Вълка, както наричат скривалището на Хитлер. Скоро след пристигането си Роза е избрана за дегустаторка на Фюрера заедно с още девет жени. Всеки ден те трябва да опитват ястията, предназначени за него, като уверение, че последните не са отровни… С течение на времето между дегустаторките се установяват крехки приятелства и вражди, очертават се лагери и негласни съдружия. Принудени да поглъщат храната, за да оцелеят, младите жени съзнават унизителната си роля на „храносмилателни тръби“, заложници на един смразяващ ред, на една нечовешка система, и с времето започват да се делят помежду си. Някои от тях, Обсебените, са лоялни на Хитлер или поне биват възприемани като такива, а други, сред които и Роза, настояват, че не са нацисти, същевременно всеки ден рискуват живота си заради него. Именно този екзистенциален избор (или отказ от отговорност) е интересен за авторката на книгата: изборът да бъдеш жертва и виновник едновременно; статут, който е допълнително усложнен от повелите на човешкостта и от недотам ясното съзнание за цялата чудовищност на репресивния апарат, към който принадлежиш.

Да работя за Хитлер, да жертвам живота си за него: не беше ли това, което правеха всички германци? Но Йозеф не беше съгласен да погълна отровена храна и да умра така, без дори един пушечен изстрел, без дори една експлозия. Скрита смърт зад сцената. Смърт за мишки, не за герои. Жените не умират като герои.

Тайните и негодуванията постепенно се трупат и това невероятно сестринство достига своята драматична кулминация, когато дегустаторките започват да се чудят дали не са от грешната страна на историята. През 1944 г. в казармата в Краузендорф пристига нов командир от СС, Алберт Циглер, чието сурово поведение всява ужас сред експлоатираните жени. Навярно само една от тях няма да изпита боязън от него – името й е Елфриде, между нея и Роза ще се зароди особена емпатия, още по-любопитен обаче е развоят на отношенията между Роза и Алберт. Изпитанията в Бърлогата на Вълка, а и извън нея ще накарат Роза да разсъждава върху собствения си морален облик и върху участта на жените по време на война, да се пита къде всъщност е границата между правилно и грешно, между добро и зло. За да стигне до заключението, че да се подчиниш е по-лесно, отколкото да подчиниш; че няма нищо божествено в това да дадеш живот или да го отнемеш: това е чисто човешка работа! И че колективната вина е безформена, но срамът… Срамът винаги е индивидуално чувство, студено като пот и неизличимо.

Дванайсет години живеехме в диктатура и почти не бяхме забелязали това… Няма алтернатива – това е нашето алиби. Бях отговорна единствено за храната, която поглъщах, а храненето е безобидно действие: как може то да ме прави виновна? Срамуваха ли се другите, че се продават за двеста марки на месец, отлична заплата и несравним пълен пансион? Вярваха ли, както бях повярвала аз, че е неморално да жертваш собствения си живот, ако саможертвата ти не може да служи за нищо? Аз се срамувах пред баща си, макар баща ми да беше мъртъв, защото срамът има нужда от цензор, за да се прояви.

Отличена с литературната награда Premio Campiello и определяна като „една от 10-те най-добри италиански книги на десетилетието" (La Repubblica), „Дегустаторките“ се чете с апетит въпреки кошмарния исторически период и тематиката, от която побиват тръпки. Разказът от първо лице е толкова откровен и обсебващ, че читателят се отъждествява с героинята неусетно, съпреживявайки чувството на вина, малодушието и смелостта, угризенията и оправданията… Обект на интерес от страна на Розела Посторино е преди всичко амбивалентността на човешката природа. В екстремни условия може да влезем в сговор със злото неочаквано за самите нас, но има епохи, ситуации и обстоятелства, когато да не направиш избор, също е избор, при това съдбоносен.

Маргот Вьолк, последната оцеляла дегустаторка на Хитлер, прототип на Роза Зауер, умира през 2014 г. на 96-годишна възраст. Можем само да гадаем как би приела романизираната версия на личната си история… След последната страница епиграфът от „Опера за три гроша“ на Бертолт Брехт добива нов заряд:  „И всеки ден създава себе си човекът по образ и подобие на цялото човечество.“ Така, резонирайки със съвестта на днешния човек, романът опреснява паметта за травматичната история на дегустаторките и на всички жертви – повече или по-малко невинни - на човеконенавистнически режими от всякакъв род.

Автор на публикацията: Юлия Петкова