Интервю с Йон Айвиде Линдквист за популярния сайт www.aintitcool.com („Не е ли страхотно“)

Северняка: Ще ми кажеш ли как се роди книгата, каква е нейната история?

ЙАЛ: Да. Написах я преди седем години и тя беше отхвърлена от ужасно много шведски издателства, но накрая бе публикувана от „Ордфронт“ и... Имаш предвид как се роди историята или как се появи книгата? Историята? Добре, това беше първият ми роман, който пожъна съвсем неочаквано невероятен успех в Швеция, а аз започнах да работя върху него, понеже исках да опиша мястото, в което съм израснал – Блекбърг, едно от предградията на Стокхолм – както правех преди, когато бях комик; тогава разказвах често за Блекбърг, или по-скоро за един измислен Блекбърг със съперничещи си банди и за живота в него по онова време. А после, когато се заех с първия си роман, се върнах към града и създадох един Блекбърг, в който е напълно възможно да живее вампир. Описах го като място, на което един 12-годишен вампир би могъл да съществува, при това подходих съвсем сериозно към темата, загърбвайки каквито и да било... романтични представи за вампирите или неща, които бях срещал за тях. Вместо това се съсредоточих върху въпроса: Ако едно дете остане завинаги на 12-годишна възраст и трябва да се скита насам-натам, да убива други хора и да пие кръвта им, за да продължи да съществува – как би изглеждало битието на подобно дете? Като се оставят настрани всякакви романтични клишета. И тогава, докато пишех книгата, ми хрумна, че това ще бъде едно абсолютно ужасно битие. Едно окаяно, гадно и самотно съществуване. Така се роди Ели.

 Северняка: Очевидно е, че си чел и анализирал вампирска литература, че си проучвал разпространените митове. Покрай написването на книгата ли го стори, или е нещо, което си правил и преди?

 ЙАЛ: Аз съм стар почитател на хоръра. Бил съм на Фестивала на фантастичните филми и на нещо, наречено Фестивал на ужаса, в Лондон... Всеки от зрителите там знае повече от мен за този жанр, въпреки че аз си вадя хляба с него. Но да, чел съм вампирски романи и съм гледал вампирски филми, преди да напиша книгата. Само че... когато става дума за хорър, вампирският жанр ми е най-безинтересен, има други, по-стойностни филми. Не чета такива книги и не си падам по такива филми... Все още гледам ужаси, това е сигурно. Но ми се струва малко... досадно, че когато вляза в някоя книжарница и отида в секцията за ужаси, едва ли не половината книги са за вампири.

 Северняка: Така е.

 ЙАЛ: И... Сигурен съм, че сред тях биха се намерили и хубави, но просто не мога... нямам сили... да ги търся.

 Северняка: Повечето са еднакви.

 ЙАЛ: Да, има разни поредици... Не. Действително нямам сили.

 Северняка: Това ли беше една от причините да започнеш да пишеш хорър? Преминал си от комедията към ужаса, защото си фен на хоръра?

 ЙАЛ: Да, би могло да се каже. Опитах се да пиша в други жанрове, както и по-традиционна литература, но това доведе до сериозна борба с езика и реших да действам като... „Как би писал един ИСТИНСКИ писател? Хмм... Вероятно така…“. И започнах да конструирам дълги и тежки изречения, а стилът ми беше много обмислен, ала крайно лош. Получи се едва когато реших да се пробвам в хоръра – жанр, който действително познавам и обичам... Трябваха ми доста години, за да стигна до това решение. На колко бях тогава? На 32 или там някъде. След като най-накрая се заех да съчиня нещо в този жанр, писането за пръв път ми потръгна и си казах: „Мили боже, това е ЛЕСНО! Мога да го направя. Знам какво ще се случи във всеки следващ момент. Само трябва да изложа историята по най-добрия възможен начин. Няма да се тревожа за езика или за това, че пиша литература. Просто ще се потопя в една колкото се може по-вълнуваща и сърцераздирателна история и ще го направя по най-сполучливия начин, на който съм способен“.

 Северняка: Човек остава с впечатлението, че в „Покани ме да вляза“ има много неща от собственото ти детство. Така ли е?

 ЙАЛ: Да, отчасти. Това, което казвам в края на книгата – че историята в нея е истинска, но се е случила по малко по-различен начин – е съвършено вярно. Животът ми приличаше доста на живота на Оскар. И вероятно съм копнеел за същото избавление като него, затова за мен беше много важно да ми позволят да бъда автор на сценария на филма. Можеше да съсипя историята, да не успея да напиша сценарий, но вината щеше да е само моя и нямаше да се сърдя, че друг ми е провалил историята. От всички книги, които съм създал, тази ми е особено близка.

 Северняка: Преди две-три години чух слух, че ако някой прелисти училищния годишник на Блекбърг от началото на 80-те, ще открие доста от героите в романа, при това със същите имена.

 ЙАЛ: Да, вярно е. Променил съм само фамилиите.

 Северняка: Книгата е изключително детайлна, за разлика от филма, който е много, много икономичен. Казвам го в добрия смисъл.

 ЙАЛ: Така е.

 Северняка: Повечето описани в нея места още ли съществуват?

 ЙАЛ: Да, да. О, да. Има и такива като китайския ресторант, където висят онези пияници, който вече не е китайски, а се казва „Пържено и грил“, но в него кибичат същите алконавти. Изглеждат по същия начин и са същите хора. Посетих го преди няколко години и тогава там беше Морган, беше Лаке, беше... (Смее се.) Наистина. Другите места... Не, Блекбърг не е толкова променен; построили са няколко апартамента тук-там, но центърът си е същият; мястото, в което израснах и в което живее Оскар, още изглежда така; училището... да, и то не е променено особено.

Северняка: Смяташ ли, че когато пишеш хорър, е важно в историята да има и драма?

 ЙАЛ: О, да, по дяволите. В противен случай си прецакан. Какво имам предвид? Просто... Мисля, че това е най-важното, защото един хорър престава да е хорър, не е достатъчно хорър или изобщо не е хорър, ако не ми пука за хората, на които се случват разни гадни неща. Какво искам да кажа? Имаш едно малко семейство и се появява една генетично мутирала гризли, която е открила „каца с мед“ в гората, става наистина опасна и убива момчето и майката, само бащата оцелява. Ако те не са ми достатъчно симпатични, ако начинът, по който разговарят помежду си, не е успял да ме убеди, че действително държат един на друг или просто се мотаят наоколо, опитвайки се да изглеждат добре, като актьори във филм – защо, по дяволите, да ми пука какво ще им стори онази мечка? Мисълта ми е, че... в един филм можеш да вземеш герой, за когото не даваш пет пари, да го разфасоваш бавно с моторен трион и просто (да го захвърлиш)... „О, да...“ Но ако някой, за когото наистина те е грижа, стъпи върху пирон... Това е най-същественото и мисля, че заради него толкова много хоръри не са успешни. Защото в действителност не ми пука за онези хора. Онзи тип с рязаната тениска, той е героят. Той е онзи, който ще ги спаси от хижата насред гората и от убиеца психопат, откраднал всички градински инструменти с намерението да ги използва. И аз знам, че той е героят, но е толкова отблъскващ и самовлюбен, че си мисля: „Удари първо него с търнокопа. Нека да е пръв, за да не се налага да го гледам повече“. Ако случаят е такъв, значи, авторът не се е справил успешно.

 Северняка: Искам да те попитам... В момента Мат Рийвс снима американска версия на „Покани ме да вляза“. Какво мислиш за нея и изобщо за римейк версиите на Холивуд? Особено когато става въпрос за такава лична история като твоята.

 ЙАЛ: Трудно ми е да... Филмът на Томас е перфектен, наистина, и не съм в състояние да си представя как би могъл да се направи по-добър филм. НО трябва да призная, че бях много щастлив, когато разбрах, че Мат Рийвс ще се заеме с холивудската продукция; помислих си, че е страхотно, че ще бъде той. Нямам нищо общо с избора му, но преди година гледах „Чудовищно“ и реших, че е невероятно добър. Или ако трябва да съм по-точен, помислих си, че това е една преексплоатирана тема, реализирана по напълно нов, страхотен начин. Именно затова ми допадна. А и Мат ми написа имейл колко много харесва оригиналната история, как се отъждествява с нея, как възнамерява да й отдаде дължимото и как няма търпение да започне снимките, защото това не е просто някаква си задача, която са му тръснали. „Ще заснемеш този филм, Мат! И по-чевръсто!“ Той наистина иска да го направи. А това според мен е едно страхотно начало.

 Северняка: Значи, е прочел книгата и всичко останало?

 ЙАЛ: Прочел я е и много му е харесала, а аз на свой ред съм изключително доволен, защото чух, че се е заел собственоръчно да напише сценария. Това ще бъде една съвсем нова адаптация.

 Северняка: Чудесно.

 ЙАЛ: Той ще направи нов филм по книгата, не римейк на шведския филм. И това според мен е най-вълнуващото в случая.

 Северняка: Все пак не ме напуска мисълта, че в книгата има толкова много неща, които липсват във филма. Например завръщането на Хокан.

 ЙАЛ: Завръщането на Хокан, Виргиния, която пие собствената си кръв... Виргиния е пример за пълна вампирска трансформация и това, до което тя води... Има и други неща, които могат да се вземат от книгата и да се получи един съвсем различен филм; може да се заснеме много по-брутален филм на ужаса. И аз нямам нищо против, стига да бъде направен правдиво, с отдаденост и с таланта, който действително смятам, че Мат Рийвс притежава. Затова си мисля, че от този филм може да излезе нещо; той ще е съвършено различен и определено ще ми бъде интересно да го видя.

Северняка: Наистина се радвам да чуя, че мислиш така, защото хората са доста скептични, ако се съди по коментарите в новинарския раздел на „Не е ли страхотно“.

 ЙАЛ: Да, но такова е отношението им и към всички други римейк версии, нали?

 Северняка: Прав си, освен това не са чели книгата и не знаят колко е брутална на моменти.

 ЙАЛ: Да, ако е отявлен римейк, не съм сигурен, че ще бъда особено доволен, не и ако просто изплагиатстват и изкопират шведския филм. Ако случаят е такъв, надали ще съм настроен толкова позитивно. Но сега историята ще бъде пресъздадена наново, така както той вижда нещата, затова мисля... Мисля, че е вълнуващо.

 Северняка: Добре, ти си написал книга за вампири, написал си и книга за з... оживели мъртъвци (романът „Когато мъртвите се пробуждат“). Не съм сигурен дали можем да използваме думата със „з“.

 ЙАЛ: „Възкръснали мъртъвци“ – така ги наричат вече.

 Северняка: Именно, възкръснали мъртъвци.

 ЙАЛ: Проклет да съм, ако знам как се наричат в английския превод. Възкръснали мъртъвци?

Северняка: Има ли други поджанрове на хоръра, които би искал да...

 ЙАЛ: Не, определено не. Това е, това са двете централни теми. Може би нещо за върколаци, но наистина... Върти ми се една идея за върколак, ала не е нищо особено – сега Ан наостри уши! (Смее се.) Не, няма да има върколак. Това беше прекалено... Един филмов сценарист дори ми писа, само за да провери дали „Скоро няма да пишеш нещо за върколаци, нали?“. „Не, няма.“ „А, добре. Защото в момента правя точно това, така че... Благодаря.“ (Смее се.) Не, обаче... в последния ми роман има духове. Само че това са доста странни духове, нямат нищо общо с традиционните призраци. Чел ли си го? „MÄNNISKOHAMN“? (Английското заглавие още не е уточнено.)

 Северняка: Не, публикуван ли е вече?

 ЙАЛ: Да, излезе през май (тази година). Има два призрака на тийнейджъри, които карат мотопед и през цялото време цитират „Семейство Смит“. Така че не са традиционни духове. Вместо да дрънчат с вериги, цитират „Семейство Смит“. Писал съм и за тролове. Но в следващите ми книги няма да има такива неща, изобщо няма да има чудовища. Нищо от широко разпространените филми и книги на ужаса.

 Северняка: Значи, ще бъдат по-скоро драматични или хумористични?

 ЙАЛ: Не, следващата ми книга е по-скоро... В нея няма нищо свръхестествено, ала ще бъде доста... – освен ако не смяташ, че способността на едно бебе да пее съвършено правилно е свръхестествена... – ще бъде доста странна. Не ми остава да пиша за много неща. Мумии? О, по дяволите, не. Май не ми остава нищо друго.

 Северняка: Първата мисъл, която ми хрумна навремето, беше, че не знаеш нищо за Хокан. Може да е бил с Ели от съвсем малък.

 ЙАЛ: ...И това е почти загатнато във филма. Той свършва по такъв начин, та зрителите добиват впечатлението, че Оскар се превръща в нов Хокан.

Северняка: Да. Такъв ли е замисълът?

 ЙАЛ: Мисля, че Томас нарочно остави финала отворен. Но знам, че много хора са стигнали до извода, че Ели се е сдобила с нов помощник, който ще я последва. Това НЕ е моята версия. Написал съм кратък епилог на епилога, който показва моята версия на финала и който ще бъде публикуван след няколко години. Става дума за 5-6 страници. Дотогава ще господства версията на Томас. Тя е един много добър финал на филма. Перфектна е. Обаче се различава от моята. В книгата е загатнато, че Ели взема Хокан от канавката, когато вече е голям и покварен.

 Северняка: Въпреки това някои неща в книгата ме навеждат на мисълта, че не знаеш със сигурност дали Ели е такава, каквато твърди, че е; че може би... Може би използва Оскар, а може би не. И ти не знаеш със сигурност.

 ЙАЛ: Не. И по-добре. Според мен е по-добре, че финалът е отворен. Но в момента има толкова спекулации около книгата... Харесва ми отвореният край на романа. И въпреки това ми се иска да му дам един много по-щастлив завършек.

 Северняка: Може би в следващия сборник с разкази? (Последният му сборник с разкази, „Pappersväggar“, включва кратък епилог на романа „Hanteringen av odöda“.)

 ЙАЛ: Да, точно така ще направя.

 Северняка: Част от героите във филма... Почти всичко – местата, персонажите, обстановката – сякаш е взето направо от книгата. Но майката на Оскар и Хокан са малко по-различни. Това умишлено ли е, или се дължи на съкращаването на историята?

 ЙАЛ: Ами... Томас виждаше по различен начин майката на Оскар, затова я направи такава. Освен това... има една много хубава сцена с нея и Оскар – когато той иска да му разкаже приказка, а тя не знае никакви приказки и започва да пее, после моментът отминава и той се отдръпва от нея – майката наистина е чудесна. Обаче сцената беше изрязана. Все пак те са второстепенни герои. Хокан е един от централните персонажи в романа, но ролята му във филма е значително по-дребна. Получило се е така, защото вниманието е съсредоточено върху Оскар и Ели и сцените с тях са точно толкова дълги, колкото е необходимо. За целта са изрязани епизоди, свързани с живота и съдбата на по-маловажните герои. Това е голямата разлика с книгата, в която е разказано всичко за Лаке, всичко за Хокан и... Наистина е добре всеки да прочете книгата, особено ако филмът му е харесал.

 Северняка: Напълно съм съгласен. Даже изпратих няколко бройки на приятели в Щатите. Другото, което ми допада, е, че дори тези двама герои да са по-различни, всичко останало (във филма) съответства на атмосферата на книгата и е напълно възможно понякога Оскар действително да възприема по този начин майка си – малко по-стресирана, а Хокан малко по-страшен, така че в крайна сметка няма нещо, което да е в противоречие (с книгата).

 ЙАЛ: И аз смятам така. Освен това за повечето променени или добавени сцени са виновни промените, които сам съм направил в сценария, въпреки че има две-три неща, дето са дело на Томас и изобщо не фигурират вътре. Например онзи момент с Виргиния и окървавената топка памук. Това беше начин да... Обмисляхме продължително дали да направим сцената, в която тя пие от собствената си кръв, но Томас се отказа от нея и в замяна направихме тази. Мисля, че в книгата можеше да бъде по същия начин. Сцената е добра. Бих могъл да я опиша точно така. Защото (в книгата) има един момент, в който тя се порязва със скарида или нещо от сорта и започва да пие кръв от пръста си.

 Северняка: Заглавието обаче подхожда повече на книгата, отколкото на филма, понеже в книгата ги има онези второстепенни истории за Томи и майка му и всичко опира до това, кого ще поканиш – когото трябва или когото не трябва.

 ЙАЛ: Да, така е. В нея се говори доста за минаването през погрешни врати и ходенето на погрешни места. Тя е за пресичането на прагове. Но това го има и във филма благодарение на сцената, която убедих Томас да включи; той ми напомни, че не я иска, ала аз заявих, че ТРЯБВА да присъства, просто ТРЯБВА. Говоря за сцената, в която Ели влиза, без да е поканена, и започва да кърви. Томас каза, че не вижда как би могъл да направи добре тази сцена. Но аз му отвърнах – ще се наложи да измислиш как. (Смее се.) Защото трябваше да я има във филма, а след това той беше много горд от начина, по който се справи.

 Северняка: Да, това е едно от нещата, за които бях сигурен, че също ще стане дума.

 ЙАЛ: Мисля, че се получи, когато реши да използва онези кадри в страшно близък план, това беше ключово. Ухото, линията на косата и... готово. Той не можеше да си представи как Ели просто стои там и започва да (се преструва, че тече кръв навсякъде)... не го искаше. Но щом си го представи, разбра как да го постигне.

 Северняка: Да, наистина. Той е много...

 ЙАЛ: Умен е.

 Северняка: Абсолютно. Ще продължиш ли да пишеш само за Швеция, или ще станеш международен писател?

 ЙАЛ: Какво говориш, Ан? Не, очевидно е, че ще пиша за Швеция. Би било глупаво да постъпя другояче. „Покани ме да вляза“ е толкова трудна, толкова шведска книга. Пълна е с подробности за Швеция, Швеция през 80-те, и въпреки това се радва на огромен успех в Австралия. Не можеш да си правиш такива планове. Ще се получи зле. В следващата книга, която пиша, съм отделил важно място на „ALLSÅNG PÅ SKANSEN“ (музикалното събитие на Швеция), а би било много глупаво да го описвам от международна гледна точка. Андерс Лундин (водещ на „ALLSÅNG“), да... Но да се надяваш, че всичко ще бъде наред, и да пишеш... Имам предвид, че съм силно обвързан с Швеция и шведското (битие) и трябва да го използвам за основа на онова, което пиша. Просто съм длъжен да продължа да го правя. Ако се опитам да пиша нещо друго и започна да си мисля: „Не, това не е подходящо за Холандия. Не бива да казвам нищо лошо за лалетата. Ще кажа, че лалетата са хубави“. ...Не става така, не се получава.

 Северняка: А ако пишеш от позицията на собствения си опит, може да се получи?

 ЙАЛ: Надявам се, стига да се постарая да го изразя колкото е възможно по-внимателно и правдиво от гледна точка на собствените си възприятия и това, което чувствам... Започнах от: „Ето ги образите и ще намеря пътя си до тях по един или друг начин; не знам как тези образи ще станат част от историята, но знам, че трябва да станат. Просто трябва да променя това или онова и да направя така, че по някакъв начин да стигнем до момента, в който ще получим този образ“. Исках да има момче, Томи, което да е затворено в себе си... това беше една от основните сцени – да бъде заключено в непрогледно тъмна стая заедно с онова, от което се страхува най-силно. Това е нещо като... основна хорър сцена. Когато Томи е заключен заедно с Хокен в бомбоубежището... Нещо от сорта на: Мога ли да го постигна, мога ли да подходя достатъчно сериозно, мога ли да направя тази сцена наистина гадна? После трябваше да измисля цял куп нишки, които довеждат до заключването му вътре заедно с Хокен, за да успея да изградя сцената, чието написване се оказа много забавно. Онази (другата) сцена на изнасилване беше ужасно мъчна за написване, но сцената с Томи и Хокен бе истинско забавление. Само трябваше да й намеря приложение... стана 6-7 страници дълга и бе страшно мрачна. Да опишеш нещо, без да използваш визуални възприятия, само мисли. Това беше забавно.

 Северняка: Какъв е следващият ти проект?

 ЙАЛ: Следващият ми проект е филм по „Да се справиш с немъртвите“, после ще видим дали с Томас можем да заснемем друг филм по онази книга (сочи „MÄNNISKOHAMN“), но навярно ще изчакаме да видим как ще се развият нещата. Освен това в момента пиша петия си роман, озаглавен „LILLA STJÄRNA“ (английското заглавие още не е уточнено).

Северняка: Онзи за бебето, което може да пее?

ЙАЛ: Онзи за бебето, което може да пее. За беззащитни тийнейджъри с електрически инструменти. (Смее се.)

 Северняка: Много ти благодаря.

Това е всичко, хора. „Покани ме да вляза“ е книга, която ви препоръчвам горещо да потърсите, включително и филма. В момента възлагам големи надежди на версията на Мат Рийвс, ще видим какво ще се получи.