Китара от палисандрово дърво

Структуриран като мозайка от истории, „Китара от палисандрово дърво“ преплита съдбите на пет жени посредством магическа китара, изработена от палисандрово дърво. С цвят на акациев мед и кехлибарени оттенъци… Историята на всяка от тях се разгръща чрез пътя на китарата: от семенцето  до дървото, отсечено от Ружа; от дървото до изящния силует на музикалния инструмент, изваян от славния майстор Алберт; от инструмента до композицията, вдъхновена от неговото съвършенство; от композицията до фурора, който китарата предизвиква на сцената в ръцете на Петра, разказвайки своя собствена история за страха и свободата. („Защото китарата струва толкова, колкото я цени онзи, който свири на нея.“) Да подчертаваме ли очевидната прилика между силуета на китарата и гъвкавата фигура на женското тяло?

Тези пет жени са архетипни образи. Макар да съществуват в различни времеви и пространствени отрязъци, техните жизнени траектории, на пръв поглед отцепени и самодостатъчни, се сплитат изненадващо в една бравурна музикална композиция - артистична приказка за мъчителното утвърждаване на жената през вековете, за кръговрата в природата и за чудото на майчинството, сравнимо с раждането на едно произведение на изкуството. Всяка от тези жени (като петте струни на китарата) обладава някакво специално качество и претърпява важна трансформация, за да завърши своята идентичност и да се слее с истинската си същност. Всяка от тях е мъченица в своя свят, доминиран от патриархални порядки, но с действия и жестове насища времепространството, към което принадлежи - и чиито митове и суеверия предолява - с  тиха храброст и чар. Отглеждайки в себе си не гора, а цяла джунгла от сподавени думи.

Всеки човек семенце си има. Носи го със себе си от раждането до смъртта. И всяко семенце е различно в зависимост от гората, в която е родено…

Асха принадлежи към племе номади, прогонени от общността, които пътуват от гора до гора, от град до град, следвайки лъкатушенето на реките и крайбрежната ивица на морето. Ружа е съпруга на дървар инвалид, която загърбва неписаните закони на селото и влиза в непристъпната гора, за да спаси семейството си. Сиротинка е приютена от майстора на китари Алберт, който иска да превърне китарата от палисандрово дърво в нейна зестра. (Тя му е благодарна, но е принудена да напусне дома му, защото не желае да се венчае за мъжа, който Алберт й е отредил.) Петра е концертираща китаристка, която забременява и трябва да реши дали да задържи бебето или не, независимо от мнението на бащата. Габриела представлява най-страстната натура в книгата – с лекота превзема живота на Франко, композитор в творческа криза. Тя му помага да „преточи“ тъгата си в музика, той я провъзгласява за своя муза в едно време, в което „хората или безкрайно се тревожат, или се отдават на абсолютна разпасаност, без да ги е грижа за утрешния ден“. Време, което твърде много прилича на днешното.

Мъжете, които срещала по пътя си, оставали очаровани от красотата ѝ и тя поела ролята на муза, приспособявайки се към вижданията им за идеалната жена. – Нима това не те уморява? – попита Ирма, когато Габриела завърши разказа си. – Аз съм истински човек на изкуството, актриса и видение, без маска нося маска, тялото е моят костюм, с ръцете си дърпам конците на мечтите им.

Хърватската писателка Кристина Гавран е създала роман за съзиданието и надеждата, за страстния човешки устрем, но и за страховете, които ни ограбват, най-вече за изначалната потребност на човешкото същество да подреди и осмисли своето съществуване в един хаотичен свят. Напълно е възможно текстът да породи асоциации с движението „екофеминизъм“, чийто идеолог е Франсоаз д‘Обон, авторката на „Феминизъм или смърт“ (1974). Неговата философия адресира разрушителната връзка между човека и природата като проекция на господстващите обществени норми (д‘Обон борави с термина „фалокрация“) и установения културен и икономически модел.

Преди да завърши драматургия в родния си Загреб, Кристина е учила в музикално училище, oттогава китарата й е любим инструмент. Това донякъде обяснява идеята й в началото на всеки сегмент от романа да бъде изведено заглавието на определена музикална пиеса. Така удоволствието на читателя е умножено по две – освен че е погълнат от  несломимия дух на петте героини, той преживява историите им и през музикалната рамка, която ги обгръща – плейлист от избрани произведения за китара, изпълнени от жени с удивителен финес. От изразителното глисандо през решителното пицикато до пулсиращото вибрато на финалните страници – „Китара от палисандрово дърво“ има уникално звукоизвличане и при все че се занимава с изконни „женски“ теми, е лишена от всякакви сладникави мелизми.

Автор на публикацията: Юлия Петкова